Р Е Ш Е Н И Е
№ ………..
гр. София, 30.06.2017
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, на двадесет и втори
март през две хиляди и седемнадесета година в публично заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
ВЕСЕЛИНА ДИМЧЕВА
секретар
АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА,
като
разгледа докладваното от мл.съдия Димчева в.гр.д. № 15528 по описа за 2016 год.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение от 19.08.2016 г. по гр.д. № 22707/2013 г. във фаза по извършването на
съдебна делба, на основание чл. 348 ГПК е изнесен на публична продан следния
недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор 68134.4334.1543.1.142 по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед №
РД-18-51/15.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с на адрес: гр.
София, район „О.К.”, ж.к. „**********, находящ се в сграда № 1, разположена в
поземлен имот с идентификатор 68134.4334.1543, с предназначение на
самостоятелния обект – жилище, апартамент, брой нива – 1, с посочена площ в
документа за собственост – 60.32 кв.м., с прилежащи части – избено помещение №
7 и 1,813% ид.ч. от общите части на сградата, съседни самостоятелни обекти в
сградата на същия етаж – 68134.4334.1543.1.143 и 68134.4334.1543.1.117, под
обекта - 68134.4334.1543.1.139, над обекта - 68134.4334.1543.1.145, допуснат до
делба между Р.Б.Д., ЕГН ********** и В.Д. Б., ЕГН **********, при квоти
½ идеална част за Р.Б.Д. и ½ идеална част за В.Д.Б.. Предявената
от В.Д.Б. срещу Р.Б.Д. претенция по сметките за заплащане на сумата
11 344,44 лева, представляваща изплатена сума за погасяване на жилищния
кредит на бившите съпрузи за закупуването на делбения имот, е отхвърлена като
неоснователна и недоказана. На основание чл. 346 ГПК, във вр. чл. 30, ал. 3 ЗС
е уважена претенцията по сметки предявена от В.Д.Б. срещу Р.Б.Д. до сумата в
размер на 5 615 лв., представляваща съответна на идеалната ѝ част от
съсобствения имот разноски за извършени подобрения на имота в периода 1995-1997
г. и 2005-2010 г., като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от сумата
23 250 лв.
Постъпила е въззивна жалба с вх. №
1143153/03.10.2016 г. от В.Д.Б. /ответник по делото/, уточнена с молба с вх. №
5114/16.01.2017 г. в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение в частта, с която е отхвърлено
искането ѝ за възлагане на
имота по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, както и в частта с която е отхвърлена
претенцията ѝ по сметките за
присъждане на сумата 5 672,22 лв. /половината от стойността на изплатен
кредит за закупуването на процесния имот/, както и за сумата над 5 615 лв.
до сумата от 11 625 лв. – половината от стойността на платените от нея за
извършени в имота подобрения. В жалбата се излагат съображения, че въззивницата
отговаря на всички изисквания по чл. 349, ал. 2 ГПК, доколкото същата е
съделител, който към датата на откриване на наследството е живяла и понастоящем
живее в процесния имот и не притежава друго жилище. По отношение на претенциите
по сметки жалбоподателят сочи, че с представеното по делото бракоразводно
решение безспорно се установява, че 2 години преди неговото постановяване,
страните са се намирали във фактическа раздяла, поради което изплащането на
заема за закупуване на делбения имот към банката е извършено изцяло с нейни
лични средства, поради което следва да ѝ бъде присъдена половината от платената сума,
а именно – 5 672,22 лв. От друга страна извършените подобрения в имота
били безспорно доказани, поради което ѝ се следва половината от целия претендиран с
исковата молба размер.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от Р.Б.Д., с който същата се оспорва като неоснователна. Иска
се първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно,
законосъобразно и обосновано. Претендират се разноски за настоящото
производство.
При извършената служебна проверка по
реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на наведените с въззивната
жалба доводи.
След като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност и
като обсъди събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи
по реда на въззивното производство, съдът намира за установено следното от фактическа и
правна
страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
От представения договор за покупко-продажба се установява, че
процесният апартамент е придобит на 24.06.1991 г. от Б. Димитров Б. в режим на
СИО, тъй като към този момент той се е намирал граждански брак с В.Д.Б.. Бракът
между двамата е прекратен с решение от 28.12.1994 г., по гр.д. № 384/1994 г. по
описа на СГС, поради което собствеността върху имота се е трансформирала от
бездялова СИО в обикновена съсобственост при равни дялове между бившите
съпрузи. След смъртта на Б. Б. и въз основа на саморъчно завещание от
03.09.2011 г. притежаваната от него ½ ид. част от имота е придобита от
дъщеря му Р.Б.Д..
С влязло в сила решение от 06.08.2015 г. по първа фаза на
делбата процесния недвижим имот е допуснат до делба между страните във
въззивното производство - В.Д.Б. и Р.Б.Д. при равни квоти от по ½ за
всяка от тях.
По претенцията за възлагане на имота.
В частта относно извършване делбата на
процесния недвижим имот чрез изнасянето му на публична продан на основание чл.
348 ГПК решението е правилно и законосъобразно. Настоящата въззивна инстанция
споделя изложените в мотивите на обжалваното решение съображения, обосноваващи
окончателен извод за отхвърляне на предявената от съделителката В.Д.Б.
възлагателна претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК като неоснователна.
Съвкупната преценка на събрания в първоинстанционното
производство доказателствен материал обосновава извод за липса на визираните в
чл. 349, ал. 2 ГПК материално-правни предпоставки за възлагане на делбеното
жилище на съделителката Б., в какъвто смисъл е обжалваното второфазно решение.
Съгласно т. 8 на Тълкувателно решение №
1/2004 г. на ОСГК на ВКС, при съсобственост възникнала в резултат на повече от
един юридически факт, възлагането по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК е недопустимо,
а делбата следва да се извърши с изнасяне на неподеляемия жилищен имот на
публична продан. В мотивите на цитираното решение се приема, че смесена
(комбинирана) съсобственост, е такава възникнала в резултат на повече от един
юридически факт, като е даден за пример идентична хипотеза каквато е налице в
настоящия казус – съсобственост възникнала в резултат на прекратяване на
съпружеска имуществена общност и наследяване. В този смисъл е и
непротиворечивата задължителна съдебна практика постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 1383 от 7.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5951/2007 г., II г. о.,
ГК; Решение № 543 от 11.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2495/2008 г., III г. о.,
ГК и мн.др. Предвид изложеното първоинстанционното решение е съобразено с
цитираната съдебна практика и е правилно и законосъобразно.
По претенциите за сметки.
Искането по чл. 346 ГПК представлява
самостоятелна имуществена претенция, която може да бъде заявена в делбеното
производство в случай, че се касае до искания по сметки между съделителите
възникнали във връзка със запазването, съхранението или увеличаването на
стойността на съсобствената вещ, както разбира се и в случаите на лишаване от
право на ползване на съсобствения имот.
По
искането за присъждане на ½ от сумата платена за погасяване на заема към
ДСК.
Безспорно се установява в настоящото
производство, а е видно и от договора за продажба от 24.06.1991 г., че имотът е
придобит по време на брака между страните частично със заети от тях средства от
ДСК. С оглед на това и по силата на чл. 19, ал. 1 от СК от 1985 г. (приложим
закон по имуществени спорове между бивши съпрузи, чиито брак е прекратен при
действието на СК/85 -отм., по аргумент на парагр. 4, ал. 1 от ПЗР на СК/ 2009
г.), върху имота е възникнала съпружеска имуществена общност, както и солидарна
отговорност на двамата съпрузи за задължението им към ДСК по силата на чл. 25,
ал. 2 от СК. След прекратяването на брака между страните и преминаване от
бездялова съсобственост в режим на СИО, към обикновена дялова съсобственост,
частите им са равни. Твърденията на В.Б., че е погасила заема към ДСК със свои
лични средства, като е заплатила сумата от 11 344,44 лв. преди
прекратяване на брака, но по време на фактическа раздяла по съществото си
представляват искане по смисъла на чл. 21 СК (1985 г., отм.) за определяне на
по-голям дял от жилището, което е било в режим на СИО. Така направеното искане
не подлежи на разглеждане във втората фаза от производството по съдебна делба.
Такова производство по реда на чл. 21 СК от 1985 г. (отм.) не е проведено в
първа фаза и с влязлото в сила решение са определени равни дялове между
съделителите, поради което искания в този смисъл към настоящия етап от
производството са преклудирани (в този смисъл Решение № 710 от 01.12.2003 г. на
ВКС, по д. № 289/2003 г., I г.о.; Решение № 472 от 26.05.2010 г. на ВКС по
гр.д. № 278/2009 г., I г.о. и др.). В допълнение следва да се посочи, че
въззивната инстанция споделя и доводите на първоинстанционния съд, че от
представената вносна бележка не се установява за какво е внесена сумата, а и
видно от съдържанието на същата вносители са както ответницата, така и трето
неучастващо по делото лице.
По искането за присъждане на стойността на
извършените в имота подобрения.
Правилно първоинстанционният съд е съобразил ППВС № 6/1974 г., съгласно което, ако съсобственикът не е владелец на частите
на останалите съсобственици, отношенията му с тях за подобренията се уреждат
съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. Непротиворечивата съдебна практика приема, че когато
съсобственикът извършва подобрения в качеството си на владелец на своята
идеална част и държател на идеалните части на другите съсобственици,
отношенията по повод извършените подобрения се уреждат по правилото на чл. 30,
ал. 3 ЗС, ако подобрението е извършено със съгласието на останалите
съсобственици; ако липсва такова съгласие - по правилата на водене на чужда
работа без пълномощие – чл. 60 и сл. ЗЗД, а ако останалите съсобственици са се
противопоставили - по правилото на чл. 59 ЗЗД.
В настоящия случай не
е спорно между страните, а и от събраните по делото свидетелски показания се
установява, че подобренията са извършени със знанието и без противопоставянето
на другия съсобственик и правилно искът е квалифициран по реда на чл. 30, ал. 3
ЗС.
Подобренията
представляват такива нововъведения, които изменят общата вещ и които не са
необходими за запазването и съхраняването й. При тях необходима предпоставка е
именно увеличаването на стойността на имота. Ако обективно такова увеличение не
е настъпило - не е налице подобрение, така и в решение № 217 от 12.03.2010 г.
по гр.д.№ 237/2009 г. на ВКС на РБ, ГК, ІІІ ГО.
Увеличението на
стойността на делбения имот вследствие на така извършените от съделителката В.Б.
подобрения е установено от заключението на съдебно-техническа експертиза, която
настоящата инстанция кредитира като компетентно изготвена. Вещото лице е дало
заключение и относно стойността на извършените в имота подобрения, които е
изчислило в размер на сумата от 11 230,
10 лв. Предвид това и при съобразяване с размера на квотите на страните, приети
с влязлото в сила решение по първата фаза на делбата – по ½ за всяка от
тях, правилно в полза на съделителката В.Б. е присъдена сумата от 5 615
лв., представляваща половината от цената на извършените разходи за подобрения в
процесния имот. Решението и в тази част е правилно и законосъобразно и следва
да бъде потвърдено.
При този изход на спора право на разноски възниква единствено
за въззиваемата страна. Такива се претендират и доказват в размер на сумата от
800 лв. – адвокатско възнаграждение, за което е представен договор за правна
защита и съдействие с посочено плащане в брой на уговорения адвокатски хонорар.
Водим
от горното и на основание чл. 269 и сл. ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 19.08.2016 г. на СРС, 70-ти състав, постановено по гр.
д № 22707/2013 г.
ОСЪЖДА
В.Д.Б., ЕГН ********** да заплати на Р.Б.Д., ЕГН ********** сумата от 800
лв. – адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при условията
на чл. 280 ГПК.
Председател:
Членове: 1.
2.