гр.София, 01.08.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети
февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир
Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана
Гълъбова
Силвия Тачева
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело
№10431 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.07.2020год.,
постановено по гр.дело №35747/2019г. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, са
отхвърлени предявените от „А.з.с.н.в.“ЕАД с ЕИК:*******, срещу М.В.С. с ЕГН:**********,
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, във вр. чл.
9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1200 лева-
главница по Договор за паричен заем №2841965/29.06.2017г., сключен между „И.А.М.“АД
и ответницата, вземанията по който са цедирани с Рамков договор за прехвърляне
на парични вземания от 16.11.2016 г. и Приложение № 1 към него на ищеца, сумата
от 133,53 лева- договорна възнаградителна лихва за периода 07.07.2017 г. до
05.01.2018г., както и сумата от 45 лева- такса за разноски за извънсъдебно
събиране на вземания, сумата от 803,25 лева- неустойка за неизпълнение на
задължението по чл. 4 от Договор за паричен заем №2841965/29.06.2017г. за
предоставяне на обезпечение за периода 07.07.2017г. до 05.01.2018г., както и
сумата от 138,20 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 08.07.2017 г. до 20.11.2018г, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение от 27.11.2018 г. по ч. гр. д. №
73497/2018 г. по описа на CPC, IIГ. О., 156-ти състав.
Срещу така
постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК
въззивна жалба от ищеца „А.з.с.н.в.“ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че решението
е недопустимо и нищожно, алтернативно- неправилно и незаконосъобразно. Твърди,
че е поискал да бъде постановено неприсъствено решение по чл.238 ГПК срещу
ответника, по което искане първоинстанционният съд не се е произнесъл. Излага и
подробни доводи за неправилност на решението. Претендира отмяна на обжалваното решение
и произнасяне по съществото на спора, както и присъждане на разноски.
Въззиваемият
ответник не е подал в срок отговора на въззивната жалба.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира
за установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената
служебна проверка относно допустимостта на обжалваното решение, настоящият
състав намира, че същото е недопустимо.
С молба от 12.06.2020г.
(л.72) ищецът в производството е направил искане за постановяване на
неприсъствено решение по чл.238 от ГПК срещу ответника. По това искане съдът не
се е произнесъл с определение по чл. 239, ал. 3 от ГПК, с което да отхвърли
искането, като изложи мотиви кои предпоставки не са налице, и е продължил
разглеждането на делото по общия ред.
След като ищецът е
упражнил своето процесуално право и своевременно е поискал произнасяне от
първоинстанционния съд с неприсъствено решение, съдът е следвало да приложи
процесуалната норма на чл. 239, ал. 3 ГПК точно, съобразно вложения от
законодателя смисъл, опирайки се на обективните факти по делото. Ако е считал,
че някоя от конкретно посочените законови предпоставки не е спазена, то
съдебният акт, с който е следвало да се произнесе по това искане е точно
определен от процесуалната норма и това е определението по чл. 239, ал. 3 ГПК.
Със своето определение съдът следва да маркира кои точно предпоставки отсъстват
и съставляват пречка за постановяване на неприсъствено решение, а не както в
случая е процедирал съдът - да премине към произнасяне с решение по съществото
на спора. Не би могло да се приеме, че това съществено процесуално нарушение не
е оказало влияние на развитието на съдебното производство и на крайния му
резултат, както и че не е довело до ограничаване процесуалните права на ищеца.
Ако съдът беше спазил поредността на процедурата, разписана в конкретните
процесуални норми при надлежно упражнено искане от ищеца за постановяване
неприсъствено решение, то правните възможности биха били различни. Първата
възможност предпоставя, ако са налице всички процесуални изисквания по чл. 239,
ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, произнасяне с неприсъствено решение, в което съдът ще
преценява вероятната основателност на обективно съединените искове, с оглед на
посочените в исковата молба обстоятелства и представените доказателства /чл.
239, ал. 2 ГПК/. Различието в подобна хипотеза е в това, че при неприсъствено
решение не се изисква от съда да обсъжда по същество представените
доказателства и да излага мотиви дали те подкрепят в достатъчна степен
твърденията в исковата молба, тъй като това решение се мотивира формално,
доколкото няма да се разглежда и обсъжда спорното материално право или
правоотношение по същество - чл. 293, ал. 2 ГПК.
Другата правна
възможност е изрично визирана в чл. 239, ал. 3 ГПК и сочи, че при липса на
предпоставките за произнасяне с неприсъствено решение, базирайки се на
обективните факти, свързани с неподаване на отговор на исковата молба от
ответника, неявяване в първото заседание, без да е направил искане за
разглеждането му в негово отсъствие, или преценявайки, че не е налице вероятна
основателност на иска, предвид представените с исковата молба доказателства,
съдът е следвало да направи подобна констатация и да се произнесе с
определение. С този съдебен акт /определение/ не се преценяват фактите по
същество, но се достига баланс, при който на пасивното поведение на ответника,
не е достатъчно да противостои активното поведение на ищеца, след като
последният не е представил по делото достатъчно доказателства, които да водят
до извод за вероятна основателност на иска.
Поради изложеното,
законодателят е предвидил, че преценявайки отсъствието на условията за
постановяване на неприсъствено решение, в това число и поради непредставяне на
достатъчно доказателства, които да предпоставят вероятната основателност на
иска, след като направи тези свои констатации в определението си, съдът
продължава производството по делото /чл. 239, ал. 3 ГПК/. Смисълът на подобна
разпоредба се свързва с прогласеният в чл. 7 ГПК принцип на служебното начало,
предвид правните възможности на чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Като е постановил
съдебен акт - решение, с което се е произнесъл по съществото на спора,
преценявайки приложените към исковата молба многобройни писмени доказателства,
от към тяхното съдържание без да е
налице оспорване на релевантните факти от страна на ответника, вместо да се
произнесе по направеното искане от ищеца или с определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, или с решение по чл. 239, ал. 2 ГПК, решаващият съд е постановил
недопустим съдебен акт. Той е отказал приложение на процесуалните норми на
самостоятелния институт в процесуалното право- този на неприсъственото решение,
при упражнено надлежно процесуално право от страна на ищеца за постановяване на
решение по реда на чл. 239 ГПК. Въззивната инстанция не би могла да поправи
нарушението, тъй като единствено в компетенциите на първоинстанционния съд е
постановяването на неприсъствено решение, което не полежи на контрол пред
по-горестоящ съд (в този смисъл решение №
157 от 29.11.2010 г. по т. д. № 262/2010 г. на I ТО на ВКС).
Предвид
гореизложеното, първоинстанционното решение следва да се обезсили и делото да
се върне за ново разглеждане, като производството по делото следва да продължи
от онова процесуално действие на съда, свързано с произнасяне по искането по чл.
238, ал. 1 от ГПК на ищеца с преценка за наличие на предпоставките по чл. 239
от ГПК.
Поради констатираната
недопустимост на атакуваният съдебен акт, доводите във въззивната жалба относно
правилността на решението не следва да бъдат разглеждани.
По разноските:
С настоящия съдебен
акт не се решава по същество правен спор, а делото се връща за ново разглеждане
от първоинстанционния съд, поради което в производството не следва да бъдат
присъждани разноски. Отговорността за разноски ще се разпредели съобразно
изхода на делото при постановяване на съдебен акт по същество.
Така
мотивиран и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА
решение от 27.07.2020год., постановено по гр.дело №35747/2019г. по описа на
СРС, ГО, 156 с-в.
ВРЪЩА
делото на Софийски районен съд за ново разглеждане от друг състав съобразно
указанията, изложени в мотивите на настоящото съдебно решение.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/