Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 29.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Попколева гражданско дело № 6282 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 14.01.2019 г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД против решението от 13.12.2018 г. по
гр. дело № 8045/2017 г. на Софийския районен съд, 119 състав, с което са
отхвърлени исковете на жалбоподателя срещу ответника М.А.Ц. с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД за следните суми: 3 963,48 лв., представляваща стойността на
доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, ж.к. “******, за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., сумата 56,52 лв.-цена на услуга за
дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва от 11.11.2016 г. до окончателното изплащане, сумата 288,91 лв.
–обезщетение за забава върху стойността на доставената топлинна енергия за
периода от 15.09.2014 г. до 02.11.2016 г., сумата 10,05 лв.- обезщетение за
забава върху стойността на услугата за дялово разпределение, за които суми е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
гр.д. № 64639/2016 г. по описа на СРС, 119 състав.
В жалбата се твърди, че неправилно СРС е
приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на §1, т.42 от ДР на ЗЕ, доколкото съгласно представения по делото
нотариален акт, последният е собственик на процесния топлоснабден имот. Според въззивника
действащите през процесния период законови разпоредби
дават алтернативна възможност, задълженията да бъдат търсени както от
собственика на имота, така и от лицето, което е носител на вещното право на
собственост, като е без значение обстоятелството кое лице реално е консумирало
доставената топлинна енергия. Моли решението да бъде отменено, като вместо него
бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира
и присъждане на съдебни разноски за въззивната инстанция..
Въззиваемата страна М.А.Ц. е
депозирал отговор на въззивната жалба, в който
заявява становище за неоснователност на същата и моли решението на СРС да бъде
потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай
не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. При
постановяване на решението СРС не е допуснал нарушение на императивни материалноправни норми и е постановил решението си на база
събраните по делото писмени доказателства, установяващи фактите и
обстоятелствата, от които произтичат претендираните
от ищеца права и възраженията на ответника, изложени в отговора на исковата
молба.
Предмет
на разглеждане в производство са положителни установителни искове за наличието
на вземания на ищеца спрямо ответника в
качеството му на собственик на процесния топлоснабден имот съгласно обстоятелствената част на
исковата молба за заплащане на доставена топлинна енергия и цената на услугата
дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.20164 със съответните
мораторни лихви. Въззивният
съд споделя напълно изводите на СРС, че по отношение на вземанията за доставена
топлинна енергия за процесния период, ответникът не е
пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по
следните съображения:
Противно
на изложеното в жалбата разпоредбата на §1, т.42 ДР на ЗЕ не е била действаща
през процесния период, тъй като е била отменена
считано от 07.07.2012 г. В последващата
редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ / ДВ, бр. 54/2012 г./ е посочено, че всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и реда, определени в
съответната наредба по чл.36, ал.3. Разпоредбата на чл.153, ал.1 ЗЕ императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху
имота – право на собственост или вещно право на ползване. В срока по чл.
131 ГПК, ответникът изрично е възразил, че макар и да е собственик на имота, то
върху същия има учредено право на ползване в полза на неговите родители, поради
което не следва да отговаря за задълженията за доставена топлинна енергия в
имота. По делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца, че вещно
право на ползване е погасено на основание чл.59, ал.1 ЗС по отношение на
дарителите-родители на ответника, поради което именно те са носители на
задължението за заплащане на цената на доставената топлинна енергия в имота. Този
извод следва от систематическото тълкуване на разпоредбите на чл.153, ал.1 ЗЕ и
§ 1, т.2а от ДР на ЗЕ в редакцията им от 2012 г., според който „битов клиент“ е
клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване, или природен
газ за собствени битови нужди. За собственика и ползвателя въз основа на вещно
право на ползване не е предвидена солидарна отговорност, нито по силата на
законова разпоредба, нито в общите условия на ищеца, поради което разпоредбата
на чл.122 ЗЗД, че всеки солидарен длъжник е отговорен за цялото задължение, е
неприложима. Видно от легалната дефиниция на закона, и при систематическо
тълкуване на посочените две разпоредби, се налага изводът, че при конкуренция
на вещни права, клиент на топлинна енергия, се явява лицето, което реално
ползва имота. При наличие на безспорни доказателства, че ответникът е титуляр
на вещното право на собственост върху имота, но други лица са титуляри на
вещното право на ползване върху имота за процесния
период, следва изводът, че вещният ползвател дължи да заплати разходваната за
абонатния номер топлинна енергия, защото за него са и ползите от нея.При това
положение, ответникът М.А.Ц. не е материалноправно
легитимиран да отговаря по исковете.
Поради
съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски за въззивното
производство. На въззиваемата страна следва да се
присъдят своевременно поисканите разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата
инстанция. С оглед направеното от въззивника
възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение в молба от
15.10.2019 г., което въззивният съд намира за
основателно с оглед осъществената защита, изразяваща се в подаване на отговор
по въззивната жалба, възнаграждението следва да бъде
редуцирано до размера от 300,00 лв. съгласно чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.12.2018 г. по гр.
дело № 8045/2017 г. на Софийския районен съд, 119 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******да
заплати на М.А.Ц., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, пл. ******-адв. И.С.,
на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 300,00 лв.-разноски за въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на
трето лице помагач на ищеца – „Б.Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.