Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 05.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 4877 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 29.01.2019
г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД и по въззивна жалба на ответниците К.Д.М. и И.Г.М.
против решението от 03.01.2019 г. по гр. дело № 11861/2018 г. на Софийския
районен съд, 48 състав.
Жалбоподателят – ищец обжалва решение в
частта, с което СРС е отхвърлил исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат на “Т.С.”
ЕАД сумата от 141,06 лв., представляваща мораторна лихва върху стойността на
доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 23.06.2017 г. и
сумата от 7,40 лв., представляваща мораторна лихва върху стойността на услугата
дялово разпределение за периода от 15.09.2015 г. до 23.06.2017 г. В
жалбата се поддържа, че СРС не е съобразил разпоредбата на чл. 32, ал.1 от
Общите условия за продажба на топлинна енергия, одобрени с решение №
ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, в сила от 13.02.2008 г., съгласно която
купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
По отношение на иска за заплащане на обезщетение за забава върху главницата,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение, въззивникът не е
изложил никакви доводи за неправилност на решението на СРС. Моли решението в
обжалваните от него части да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго,
с което акцесорните установителни искове да бъдат уважени изцяло.
Жалбоподателите-ответници обжалват решението
на СРС в частта, с която са уважени предявените срещу тях искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено,
че дължат на “Т.С.” ЕАД сумата от 1 029,12 лв. - стойност на доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот – ап.**, находящ се в гр.София, ж.к. „********,
абонатен номер № 189706 за периода 01.06.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва от 04.07.2017 г. до окончателното изплащане, и сумата от 31,28
лв.-цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.06.2014 г. – 30.04.2016
г., ведно със законната лихва от 04.07.2017 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се твърди, че решението на СРС в
обжалваните части е неправилно и необосновано, тъй като от събраните по делото
доказателства не се установява страните да са във валидно облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, доколкото липсват
доказателства - нотариален акт или договор за покупко-продажба, установяващи, че
ответниците са собственици на процесния имот. Поддържа се и необоснованованост
на решението в частта, с която първоинстанционният съд е приел, че ответниците дължат
на ищеца стойността на услугата дялово разпределение, която се извършва от
трето лице – топлинен счетоводител. Наведени са доводи, че липсват годни доказателства
и за количеството и качеството на доставената енергия в имота и нейните
стойности за процесния период. Според въззивниците-ответници заключението на
вещото лице по СТЕ не е следвало да се кредитира от съда, тъй като е изготвено
само на база частни свидетелстващи документи, съставени от ищцовото дружество. Предвид
изложеното жалбоподателите молят въззивния съд да отмени решението на СРС в
обжалваните от тях части като неправилно и вместо него да постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявените искове.
Решението на СРС в частта, с която исковете
за главници са отхвърлени частично, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
По въззивната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваните от ищеца части. Същото е правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към същите. Във връзка доводите в жалбата на
ищеца за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
За
да достигне до извод за неоснователност на акцесорните искове, СРС е съобразил
действащите между страните за процесния период Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр.София от 2014 г., които са
обнародвани във вестник „24 часа“ и вестник 19 мин. и са влезли в сила от
14.03.2014 г. За разлика от предходните общи условия /от 2008 г., на които се
позовава ищеца във въззивната жалба/, приложимите в настоящия случай такива не
предвиждат заплащане на обезщетение за забава върху прогнозно начислените суми
по ежемесечните фактури, а само върху стойността на реално доставеното
количество топлинна енергия, отразено в общата фактура за съответния отчетен
период – чл.33, ал.4 от ОУ. Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г. клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32,
ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30 – дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на
фактурата по чл.32, ал.2, т.е. общата фактура за реално потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, в
30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на продавача. Правилно и съобразно разпределената доказателствена тежест,
СРС е приел, че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства за
твърдението му, че вземането за цена на реално доставена топлинна енергия е
станало изискуемо, т.е. липсват доказателства, че общите фактури са публикувани
на интернет страницата на продавача и респ. не се установява, че ответникът е
изпаднал в забава. По отношение на претендираното вземане за обезщетение за
забава върху стойността на услугата дялово разпределение, искът също е
неоснователен, тъй като по делото липсват твърдения от страна на ищеца, а и не
са ангажирани доказателства за уговорен между страните срок за заплащане на
стойността на услугата дялово разпределение, нито за изпратена до ответника
покана за заплащането й, поради което не може да се приеме, че последният е
изпаднал в забава по отношение на задължението си за заплащане на сумата за
дялово разпределение.
С оглед изложеното, решението на СРС следва
да бъде потвърдено в обжалваните от ищеца части.
По въззивната жалба на ответниците К.Д.М. и
И.Г.М.
Решението на СРС в обжалваната от ответниците
части е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към същите. Във връзка доводите в жалбата на ответниците за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Предмет
на разглеждане в производство са положителни установителни искове за наличието
на вземания на ищеца спрямо ответниците, в качеството им на собственици на
процесния топлоснабден имот, за цена на незаплатена топлинна енергия за периода
от 01.06.2014 г. до 30.04.2016 г. и
за цена на услугата дялово разпределение за същия период.
Въззивният съд намира, че дължимостта на
вземането за цена на доставена в имота топлинна енергия, е доказана по
основание. Между страните не се спори, а това се установява и от
доказателствата, че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана,
че ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество
топлинна енергия, отчетено от общия топломер.
Според действалия през процесния период чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. ДВ,
бр.54/2012 г./ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда –етажна собственост, присъединени
към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по
чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по
чл.36, ал.3. Разпоредбата установява кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота – на собственост или вещно право на
ползване. От приетите по делото нот.акт № 133, том II,
дело № 9485/1995 г. от 01.06.1995 г. за учредяване на договорна ипотека върху
недвижим имот, се установява, че ответниците в качеството си на собственици на
ап.58, находящ се в гр.София ж.к. „********, са учредили в полза на кооперация
„Популярна каса –София“ ипотека върху собствения им апартамент, а от същия
документ и от нот.акт за учредяване на договорна ипотека от 28.07.1994 г. се
установява, че ответниците имат сключен граждански брак, поради което на
основание чл.32, ал.2 СК отговарят солидарно за задължения, поети за
задоволяване на нужди на семейството. Ето защо, правилно СРС е приел, че през процесния период ответниците са имали
качеството клиенти на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страна
по облигационното отношение с ищеца.
Основните
възражения на ответниците са, че по делото не е установено по категоричен начин
количеството и качеството на потребената топлинна енергия и нейната стойност.
Тези възражения обаче не са достатъчни да обусловят извод за недоказаност на
исковете по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия
е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответниците е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до
отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. По отношение размера на исковете, СРС
е кредитирал заключението на съдебно - техническата експертиза, което е изготвено
освен по данни от документите, издадени от ищцовото дружество и от третото лице
– помагач и въз основа на приетите по делото отчети на индивидуалните уреди за
разпределение, носещи подпис на клиента. Според заключението количеството на
доставената в цялата сграда топлинна енергия се отчита по електронен път от
общия топломер, за който е установено, че отговаря на метрологичните изисквания,
тъй като е преминал метрологични периодични проверки на 09.10.2012 г. и на 27.08.2014
г. Установява се също така, че съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
отчетената от общия топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици
е извършено по системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в
действащата през периода нормативна уредба, като дължимите от ответниците суми са
за начислена топлинна енергия за отопление на имот /само от щранг лира/, от
сградна инсталация и за БГВ. Размерът на реално доставената енергия за имота за
периода от 01.06.2014 г. до 30.04.2016 г. възлиза на 1 029,12 лв. /представляваща
сбора от прогнозно начислените суми по фактурите и сумата от изравнителните
сметки за възстановяване на абоната за двата отчетни периода/. При това
положение, искът се явява основателен до размера, установен от вещото лице по
СТЕ, поради което решението в тази част следва да бъде потвърдено.
Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че решението на СРС в
частта, с която е уважен частично установителния иск за вземане за цена на
услугата дялово разпределение е необосновано. Съгласно чл. 61 от Наредба №
16-334/08.04.2007 г. за топлоснабдяването, дяловото разпределение на топлинна
енергия между потребителите в сграда в режим на етажна собственост, се извършва
възмездно. Цената на услугата дялово разпределение се посочва в сключения
договор между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дялово
разпределение, съгласно чл.139в, ал.3, т.4 ЗЕ. Във връзка с цената на услугата
дялово разпределение по силата на закона възникват две относително независими
правоотношение, чиито страни и предмет се определят от него, като по едното
възниква задължение за топлофикационното дружество за заплащане на търговеца,
извършващ дялово разпределение, на цената на услугата, а по другото възниква
задължение за клиента да заплаща сумата за тази услуга на топлофикационното
дружество. С договора, който се сключва по реда на чл.139в, ал.3, т.4 ЗУ между
търговеца /топлинния счетоводител/ и
топлофикационното дружество, се определя
само цената на тази услуга, а в договора по чл.140, ал.5, т.8 ЗЕ между
клиентите и търговеца, извършващ дяловото разпределение, се определят условията
и начинът на плащане на услугата. Тази законова уредба установява задължение на
купувача на топлинна енергия /клиент/ да заплаща на топлофикационното дружество
суми за дялово разпределение, чиято цена се определя от договора, сключен между
него и топлинния счетоводител, като е без значение факта, да топлофикационното
дружество е платило предварително, впоследствие или дали въобще е платило тази
цена на търговеца, извършващ услугата. Без значение е и дали ОУ на
топлофикационното дружество установяват задължение за купувача /клиента/ да
заплаща на същото дружество суми за дялово разпределение. Единственото
основание за възникване на задължението на клиентите за плащане на сумите за
тази услуга на топлофикационното дружество е услугата да е била извършена. В
конкретния случай последната е извършвана през процесния период, поради което
ответникът дължи заплащането на нейната цена на ищцовото дружество, която е в
размер на 31,28 лв. съгласно заключението на СТЕ и с оглед основателността на
релевираното в срока за отговор възражение за погасителна давност за периода от
01.05.2014 г.-31.05.2014 г. Ето защо, решението на СРС и в тази част, следва да
бъде потвърдено.
С
оглед неоснователността и на двете въззивни жалби, на страните не следва да се
присъждат разноски за въззивното производство.
Така мотивиран
Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 03.01.2019
г. по гр. дело № 11861/2018 г. на Софийския районен съд, 48 състав в обжалваните
части.
РЕШЕНИЕТО е постановено при
участието в процеса на “Т.с.” ЕООД като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.”
ЕАД.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.