Р Е Ш Е
Н И Е
№195
гр. Несебър, 02.12.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия,
шести състав в публично заседание
на двадесет и четвърти ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря А.Г., като разгледа
гр. д. № 893 по описа на НРС за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове
с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД
и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От ищеца „П.” АД,
следи изменение на първоначалните претенции и оттегляне на част от тях, са
предявени искове по чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на
сумата от 5083,24 лв., представляваща цената на извършени и незаплатени доставки
на стоки по 10 бр. фактури, подробно описани в исковата молба, както и за
присъждане на сумата от 607,37 лв., представляваща сбор от дължимите лихви за
забава върху неизплатените главници по фактурите, за период посочен от падежа
на конкретната фактура до 27.05.2016г. Претендира се присъждане и на законна
лихва от датата на предявяване на иска. В исковата молба се твърди, че между
страните са сключвани търговски сделки, по силата на които ищецът доставял на
ответника стоки – козметични продукти. Сочи се, че за доставянето на стоките са
съставени 10 бр. фактури, по които не е постъпило плащане от ответника. С тези
доводи от съда се иска да уважи предявените претенции. Навежда се, че е налице
споразумение от 01.05.2015г., подписано от управителя на ответника. Излага се,
че ответното дружество е узнало за него най-късно на 04.11.2015г., когато е
извършено приспадане на бонус оборота към всички процесни фактури. Ищецът счита
за доказано по делото, че издадените 10 бр. фактури са включени в дневника за
покупките на ответника. Сочи, че фактурите са подписани от двете страни, а
плащането по тях е посочено като отложено. Излага, че с осчетоводяването на
фактурите от ответника се удостоверява получаването на стоките от него. Ищецът
обосновава и основателност на претенцията си за лихва с оглед настъпилите дати
на отложено плащане, посочени във фактурите. Претендират се разноски, вкл. и на
тези, направени в хода на обезпечителното производство, свързано с обезпечаване
на исковата претенция.
От ответника с настоящо наименование „Д.” ЕООД (предишно
наименование „З.П.” ЕООД) е депозиран отговор, с който искът се оспорва като
неоснователен и недоказан. Развиват се доводи, че в представеното по делото
споразумение ищецът не фигурира като продавач на стоките. Споразумението се
оспорва като нищожно. Навежда се, че същото не е подписано от управителите на
страните, или други лица с представителна власт. Твърди се, че споразумението
не представлява договор за търговска продажба, тъй като в него липсват основните
реквизити на такъв договор – обект на договора, задължение на продавача да
прехвърли на купувача собствеността върху определена вещ, определена или поне
определяема цена. Излага се, че ответното дружество не дължи заплащане на
претендираните от ищеца суми, тъй като нито една от приложените по делото
фактури не е била получена, а описаните в тях стоки – не са били доставени.
Сочи се, че нито една от фактурите не е подписана от посочените в тях лица.
Навежда се, че фактурите не са надлежно съставени и не съдържат необходимите
реквизити. Отправя се изрично противопоставяне по реда на чл. 301 ТЗ на
представеното от ищеца споразумение с твърденията, че ответното дружество е
узнало за него едва с получаването на исковата молба. Поради твърденията за
липса на главен дълг се оспорва и предявения иск за присъждане на лихва за
забава. До съда се отправя искане за отхвърляне на предявените искове.
Претендират се разноски.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 12 ГПК намира,
че се установява следна фактическа обстановка:
Във връзка с извършена доставка на стоки от ищеца на ответника били
издадени 10 бр. данъчни фактури за периода 22.05.2015г. – 30.07.2015г., както
следва: фактура № 0009028705 от 22.05.2015г. на стойност 2365,66
лв., фактура № ********** от 22.05.2015г. на стойност 1624,68 лв., фактура № 0009028710 от 22.05.2015г. на стойност 1603,92 лв., фактура № 0009028714 от 25.05.2015г. на стойност 1672,44 лв., фактура № 0009028718 от 25.05.2015г. на стойност 2114,59 лв., фактура № 0009029364 от 19.06.2015г. на стойност 1445,03 лв.,
фактура № 0009029933 от 14.07.2015г. на стойност 363.01 лв., фактура № 0009030087 от 17.07.2015г. на стойност 53.49 лв., фактура № 0009030119 от 21.07.2015г. на стойност 20.63 лв., фактура № 0009030410 от 30.07.2015г. на стойност 450,43 лв. Във всяка една от
фактурите са посочени вида и количеството на доставените стоки, както и общата
им стойност. Като доставчик е посочен ищецът, а като получател – ответникът. Във
всяка от фактурите фигурира отбелязване, че плащането следва да бъде извършено
като „отложено” до определена дата, посочена в съответната фактура. Във фактурите
е посочено място, на което да бъде
доставена стоката, като в тях фигурира подпис за „получател” (съдът констатира
този факт лично при извършена справка по реда на чл. 183 ГПК на представените
копия от процесните фактури с предоставените от ищеца оригинали в съдебно
заседание по делото), положен от управителя (за процесния период) на ответното
дружество.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че всички
процесни фактури, са осчетоводени от ищеца по дебита на сметка 411 „Клиенти”, с
аналитична партида „З.М.”, по кредита на сметка 7021 „Приходи от продажби на
стоки” и по кредита на сметка 45321 „Начислен данък за продажбите”. От
експертизата се установява, че към част от фактурите са издадени кредитни
известия, както следва: кредитно известие № ********** от 11.09.2015г. на
стойност -744,20 лв. към фактура № ********** от 22.05.2015г., кредитно
известие № ********** от 11.09.2015г. на стойност -601,07 лв. към фактура №
********** от 22.05.2015г., кредитно известие № ********** от 11.09.2015г. на
стойност -925,15 лв. към фактура № ********** от 22.05.2015г., кредитно
известие № ********** от 09.09.2015г. на стойност -446,57 лв. към фактура №
********** от 25.05.2015г., кредитно известие № ********** от 18.09.2015г. на
стойност -625,17 лв. към фактура № ********** от 22.05.2015г., кредитно
известие № ********** от 29.09.2015г. на стойност -1416,63 лв. към фактура №
********** от 22.05.2015г. и кредитно известие ********** от 04.11.2015г. към
всички фактури на стойност от -1871,85 лв. – бонус оборот. Вещото лице не е
осъществило връзка със счетоводството на „З.П.” ЕООД, като от извършената
справка в ТД на НАП гр. Бургас е установило, че всички процесни фактури и
кредитните известия към тях са отразени в дневниците на покупките на ответника.
На вещото лице е предоставена справка от ТД на НАП гр. Бургас, от която
експертът е установил, че ответникът е ползвал право на данъчен кредит по
процесните фактури.
От представено по делото споразумение се установява, че „З.П.” ЕООД
сключило с „Т.М.Е.Д.” АД за търговски отстъпки между дружествата. В
споразумението е отбелязано, че „П.” АД е логистичен партньор на продавача „Т.М.Е.Д.”
АД.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните
правни изводи:
По иска с правно основание чл. 327, ал. 1
ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, изр. 1 от
ЗЗД:
Съгласно чл. 327, ал. 1 от ТЗ купувачът е длъжен да плати
цената при предаване на стоката
или на документите,
които му дават право да
я получи, освен ако е уговорено друго. От анализа на цитираната
правна норма се налага извод,
че при така
предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е
да докаже наличието на облигационна
връзка с ответника (договор за търговска
продажба), както и предаването на стоките, описани в процесните
фактури, по които се
претендира плащане. Ищецът следва да
докаже и размера на претенцията си. При доказването на тези факти в тежест
на ответника е да докаже погасяване
на вземането.
Съгласно задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, фактурата може да се приеме като доказателство, установяващо
договор за продажба, тъй като законът не изисква специално сключен писмен
договор за продажба на движими вещи, но фактурата трябва да съдържа всички
необходими елементи, квалифициращи договора за продажба като такъв - вид на
закупена стока, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписа
си като получател и предавател, съответното време и място. В този смисъл напр. Решение № 96 от 26.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 380/2008 г., I т. о., ТК., Решение № 20 от 25.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 206/2012 г., I т. о., ТК, както и цитираните в него. В настоящия случай
по делото са представени фактури, които съдържат всички описани по-горе
реквизити, като всички тези фактури са подписани за „получател” от управителя
на ответното дружество за процесния период. Наред с това следва да се обърне
внимание на обстоятелството, че отразяването на фактурата в счетоводството на купувача,
включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен
кредит по същата съгласно ЗДДС, представлява недвусмислено
признание на задължението и доказва неговото съществуване. В този смисъл са Решение № 67 от 31.07.2015 г. на ВКС по т. д.
№ 631/2014 г., II т. о., ТК, Решение № 46 от 27.03.2009
г. на ВКС по т. д. № 454/2008 г., II т. о., ТК и други. По делото се установява, че процесните фактури са включени в
дневниците за покупки на ответника за процесните месеци и във връзка с тях от
ответника е ползван данъчен кредит. Това е достатъчно, за да се приеме, че с
тези свои действия ответникът е признал получаването на стоките по тези фактури,
както и възникването на задълженията по тях. Няма как да се приеме, че е налице
и противопоставяне по реда на чл. 301 ТЗ във връзка с подписаните фактури. Дори
и да се приеме, че фактурите не са подписани от управителя на ответното
дружество (какъвто факт не е установен по делото), то безспорно ответникът е узнал за извършените чрез тях сделки. В случая знанието не се предполага, а се установява по безсъмнен начин от
вписването на фактурите в дневниците за покупките и използването на данъчен кредит по тях. В същия смисъл е и
задължителната практика на върховната инстанция – напр. Решение № 46 от
27.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 454/2008 г., II т. о., ТК, Решение № 30 от
8.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I т. о., ТК. Същевременно ответникът
не е възразил срещу извършените доставки незабавно, а едва с подаване на
отговор на исковата молба по делото, поради което възражението му по чл. 301 ТЗ
е неоснователно.
С оглед изложеното може да се приеме, че
представените по делото доказателства (фактури), в комбинация с извода на
вещото лице, че издадените фактури са включени в дневниците за покупки и във
връзка с тях е използван данъчен кредит от ответника, са достатъчни, за да
докажат наличието на облигационна връзка между страните по делото, във връзка с
която на „З.П.” ЕООД са доставени фактурираните стоки (по количество и вид). От
представените фактури се установява и конкретният размер на задължението на
ответника, а освен това във всяка от тях е посочен и краен срок на отложеното
плащането, поради което съдът приема, че е настъпил падежът на задълженията по
процесните фактури. Т.е. всички факти от фактическия състав на предявени иск са
доказани по делото, поради което същият следва да бъде уважен. Следва да се има
предвид, че след съобразяване с размера на издадените във връзка с процесните
фактури кредитни известия вещото лице е достигнало до извод, че общата останала
дължима сума по фактурите е в размер на 5083,24 лв. С направеното от ищеца
изменение на иска, придружено с оттегляне на исковата му претенция за главница
за сумата над 5083,24 лв. ищецът е предявил иска си именно за тази сума. Ето
защо съдът намира, че искът е доказан и по размер и следва да бъде уважен
изцяло.
По иска с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД:
В тежест
на ищеца по този иск е да
докаже наличието на главен дълг
и изпадането на ответника в забава за посочените в исковата молба периоди. С оглед изводите на
съда за наличието на главен дълг по процесните 10 бр. фактури, съдът намира, че
такъв е доказан по делото. Наред с това във всяка от 10-те фактури е посочен и
падеж, на който задължението е следвало да бъде заплатено. Видно от фактурите
задълженията по фактура № 0009028705 от 22.05.2015г., фактура № ********** от 22.05.2015г.,
фактура № 0009028710 от 22.05.2015г.
е следвало да се заплатят до 08.06.2015г., задълженията по фактура № 0009028714 от 25.05.2015г.
и фактура № 0009028718 от 25.05.2015г. е следвало да се заплатят до 11.06.2015г.,
задължението по фактура № 0009029364 от 19.06.2015г. – до 06.07.2015г., задължението по фактура № 0009029933 от 14.07.2015г. – до 31.07.2015г., задължението по фактура № 0009030087 от 17.07.2015г. –
до 24.07.2015г., задължението по фактура № 0009030119 от 21.07.2015г. –
до 28.07.2015г. и задължението по фактура № 0009030410 от 30.07.2015г. до
06.08.2015г. Т.е. падежът на всички задължения, претендирани по сочените в
исковата молба фактури, е настъпил, поради което искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
основателен по своето основание. Искът е доказан и по размер, тъй като видно от
приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза размерът на
дължимата лихва, изчислена върху сумите по процесните фактури е 714,84 лв. След
изменението на иска размерът на претенцията за лихва, предявена от ищеца, е
редуциран до 607,37 лв., очевидно след отчитане и на обстоятелството, че с
кредитно известие от 04.11.2015г. е направена отстъпка върху стойността на
всички фактури в размер на 1871,85 лв. Т.е. претенцията от 607,37 лв. е в
рамките на дължимата лихва по процесните фактури за посочения в исковата молба
период – от 09.06.2015г. до 27.05.2016г., поради което предявеният иск по чл.
86, ал. 1 ЗЗД е изцяло основателен.
По разноските:
При този изход на спора в полза на ищеца
следва да се присъдят направените по делото разноски. От него са заплатени следните разноски – 438,81 лв. – за държавна такса, 850
лв. – възнаграждение за един адвокат, 350 лв. – депозит за съдебно-счетоводна
експертиза. Ищецът е направил разноски и в размер на 850 лв. – по гр.д. №
1362/2016г. по описа на Районен съд гр. Ямбол, което е имало за предмет
обезпечаване на бъдещия иск, разгледан от настоящата инстанция. Този факт се
установява от представените доказателства за внесено адвокатско възнаграждение
в размер на 850 лв. във връзка със завеждане на обезпечително дело (на л. 18 и
л. 19) и от представената към исковата молба обезпечителна заповед от
31.05.2016г. по гр.д. № 1362/2015г. по описа на Районен съд гр. Ямбол. С оглед
изричните указания, дадени в т. 5 от Тълкувателно
решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГКТ на ВКС направените в хода на
обезпечителното производство разноски следва да се присъдят с произнасяне на
решение по настоящото производство. Следователно ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца посочените суми, като претенцията за присъждане
на разноските, представляващи държавна такса, следва да бъде уважена до сумата
от 253,32 лв. (размерът на държавната такса, дължима върху исковете, след
направеното от ищеца изменение чрез намаляване на размера на претендираните
суми). Държавна такса не следва да се присъжда в пълния претендиран в списъка
за разноски размер от 438,81 лв., тъй като тази такса е заплатена върху размер
на исковете, изчислен при първоначалното им предявяване, а впоследствие самият
ищец се е отказал да претендира част от този размер, поради което му се дължи
заплащане от ответника на държавна такса само върху уважения размер на
претенциите.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Д.”
ЕООД (с предишно наименование „З.П.” ЕООД), ЕИК, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на „П.” АД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***. „д.” № 10, ет.
3, ап. 6, на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
сумата от сумата от 5083,24 лв., представляваща цена на доставени стоки за периода 22.05.2015г. – 30.07.2015г. по фактури № 0009028705 от 22.05.2015г., № ********** от 22.05.2015г., № 0009028710 от 22.05.2015г., № 0009028714 от 25.05.2015г., № 0009028718 от 25.05.2015г., № 0009029364 от 19.06.2015г., № 0009029933 от 14.07.2015г., № 0009030087 от 17.07.2015г., № 0009030119 от 21.07.2015г., № 0009030410 от 30.07.2015г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на иска – 29.06.2016г., до окончателното изплащане на вземането,
а на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата
от 607,37 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 09.06.2015г. – 27.05.2016г.
ОСЪЖДА „Д.” ЕООД (с предишно наименование „З.П.” ЕООД), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на „П.” АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***. „д.” № 10, ет.
3, ап. 6, сумата от 2303,32 лв., представляваща направените разноски, от които 253,32 лв. – платена
държавна такса, 850 лв. – платено възнаграждение за един адвокат за процесуално
представителство по настоящото дело, 850 лв. – платено възнаграждение за един
адвокат за процесуално представителство по обезпечителното производство по
гр.д. № 1362/2015г. по описа на Районен съд гр. Ямбол, както и 350 лв. – платен
депозит за съдебно-счетоводна експертиза.
Решението може да бъде
обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на
препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: