РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПАЗАРДЖИК
РЕШЕНИЕ
№ 168 / 10.3.2020г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПАЗАРДЖИК, II състав в открито съдебно
заседание на тринадесети февруари през две хиляди и двадесетата година в
състав:
СЪДИЯ : ГЕОРГИ ПЕТРОВ
при секретаря АНТОАНЕТА МЕТАНОВА, като разгледа
докладваното от съдия Петров адм. дело
№1444 по описа на съда за 2019 год., за да се произнесе взе предвид
следното:
I. За характера на
производството, исковете и становищата на страните:
1. Производството е по реда на Глава
Единадесета от Административно процесуалния кодекс, във връзка с чл. 1, ал.2 от Закон за отговорността на
държавата и общините за вреди.
2. Образувано е по искова претенция на М.П.Ф.,
ЕГН : **********,***, с посочен съдебен адрес ***, адв. П.М., да бъде осъдена
Областна дирекция на МВР, Пазарджик, да му заплати сумата от 350,00лв.,
обезщетение за имуществени вреди, представляващи извършени разноски за
адвокатско възнаграждение по н.а.д. № 219 по описа на Районен съд Панагюрище за
2019 г., както и обезщетение за забавено плащане на същата парична сума
съразмерно на законната лихва от 19.12.2019г., т. е. от датата на подаване на
исковата молба, до окончателното ѝ изплащане.
Сочи се, че въпросната сума от 350,00лв., е
фактически заплатено възнаграждение за
адвокатска защита, поради което са налице реално претърпени щети от ищеца, в
резултат на противоправно поведение от страна на ответника, изразяващо се в
издаването на несъответно на закона Наказателно постановление № 2019-310-01-12
от 23.08.2019г. на Началник Група „Криминална полиция“ при Районно управление
Панагюрище към Областна дирекция на МВР, Пазарджик.
Иска се претенциите да бъдат уважени изцяло,
като се присъдят сторените разноски по производството.
3. Ответната Областна дирекция на МВР,
Пазарджик, пл. „Съединение“, №3, в представения по делото отговор на исковата
молба и писмено становище, признава заявените искови претенции. Заявяват
готовност при посочване на банкова сметка ***, да преведат исковите суми.
Иска се разноските по делото, да бъдат присъдени
в тяжест на ищеца.
4. Участвалият по делото прокурор, представител
на Окръжна прокуратура Пазарджик дава заключение, че исковите претенции са
основателни.
II. За фактите :
5. Производството по адм. н. дело № 219 по описа на Районен съд
Панагюрище за 2019г. е било сложено в ход по жалба на М.П.Ф.,
срещу Наказателно постановление 2019-310-01-12 от 23.08.2019г. на Началник Група „Криминална полиция“
при РУ Панагюрище към ОДМВР, Пазарджик, с което за нарушение по чл. 264, ал. 1 от ЗМВР, на основание чл. 53, ал. 1 от ЗАНН, нему е наложено наказание
глоба в размер на 1000,00лв.
За защита на правата и законно установените си
интереси, Ф. е упълномощил свой процесуален представител по делото, като защита
е била фактически осъществена в хода на
производството от адвокат П.М. ***.
Според представеното по делото заверено копие от
Договор за правна защита и съдействие № 002599 от 13.09.2019г.(л.4 по
а.н.д.№219/2019г. на Районен съд Панагюрище), за осъществяване на процесуално
представителство Ф. е заплатил изцяло и в брой на адв. М. сумата от 350,00лв.
С Решение № 98 от 17.10.2019г., постановено по
н.а.д. № 219 по описа за 2019 г., Районен съд Панагюрище е отменил изцяло Наказателно постановление №
2019-310-01-12 от 23.08.2019г. на Началник Група „Криминална полиция“ при РУ
Панагюрище към ОДМВР, Пазарджик. Решението не е обжалвано и съответно е
влезнало в законна сила на 14.11.2019г.
6. Както се посочи, описаните до тук факти и
обстоятелства се признават изцяло от ответната страна, като е заявена
готовност, дължимите на Ф. суми да бъдат изплатени. В тази насока, по настоящото
дело се представиха :
- Писмо рег. № 312000-277 от 07.01.2020г. от
Директора на ОДМВР, Пазарджик, адресирано до М.П.Ф. в което е заявена готовност
да бъде доброволно заплатено, претендираното от него обезщетение за имуществени
вреди в размер на 550,00лв., както и законната лихва върху тази сума. Ф. е
помолен да представи банкова сметка ***;
- Приемо предавателен протокол и докладна
записка рег. №310р-762 от 10.01.2019г. от полицейски инспектор Ченчев, с която
уведомява Началник РУ Панагюрище, че е уведомил Ф. относно желанието на ОДМВР
да му бъде заплатена претендираната сума.
III. За правото:
7. Несъмнено е, че задължението за заплащане на
разноски извършени в хода на конкретно съдебно, исково или административно
производство, представлява по правната си същност елемент от съдържанието на
облигационно отношение между страните в процеса, по силата на което едната от
тях, чиято поддържана в процеса позиция е била призната от съда за основателна,
има правото да иска от противната страна, да ѝ
заплати направените деловодни разноски. Правоотношението съдържа всички белези
на облигационното отношение, доколкото има имуществен характер, а в
съдържанието му влизат правото да се иска от насрещната страна определено
поведение - заплащането на разноските по делото и корелативното на това право,
задължение на противната страна да плати въпросните разноски. Тези права и
задължения са релативни. Правоотношението има едностранен характер. Негов обект
е парична сума, която включва само направените по делото разноски – държавните
такси, разноските по производството (възнаграждение за вещо лице, разноски по
призоваване на свидетели и пр.) и възнаграждението за един адвокат, ако
страната е имала такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако такова е
осъществено. Правоотношението възниква, като последица от влязлото
в сила съдебно решение, в което съдът е присъдил в полза на съответната
страна, сторените от нея разноски.
8. В част от доктрината и съдебната практика се
счита, че тази материалноправна отговорност е деликтна по естеството си,
безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството,
направени от насрещната страна по делото.
Това становище не може да бъде споделено.
Упражняването на право на иск, респективно на правото на жалба срещу административен
акт и съответно, осъществяването на право на участие и защита в процеса на
ответната по иска или по жалбата страна, явно не могат да бъдат квалифицирани
като противоправно поведение, включително когато се окаже че иска, жалбата или
пък респективно, осъществената процесуална защита срещу тях са неоснователни.
Използваната в доктрината квалификация „неоснователно предизвикан правен спор“,
като описание на елемент от фактическия състав с проявлението на който се
свързва пораждането на задължението за заплащане на разноски, не превръща
воденето на съдебен процес или защита на ответника в съдебния процес в
противоправна дейност, нито пък облигаторното задължение за поемане на
разноските по съдебното уреждане на спорния между правните субекти въпрос, в
осъществяване на юридическа отговорност за извършен деликт в резултат на който
за една от страните са причинени подлежащи на обезщетяване вреди.
9. В този смисъл, би могло да се каже, че
разноските по разрешаването на спорен между правните субекти въпрос са подобни
на разноските по сключването или изпълнението на договор (примерно по чл. 186
от ЗЗД) или пък на разноските по сключване на извънсъдебна или съдебна спогодба
(чл. 78, ал. 9 от ГПК, чл. 20 и чл. 178 от АПК).
Поради тази причина, не е възможно да се приеме,
че възлагането от съда на задължение за заплащане на разноски съставлява
осъществяване на юридическа, деликтна отговорност.
Все в тази насока, в контекста на принципа „per
argumentum a contrario“, трябва да се съобрази, правилото на чл. 3, изр. първо
от ГПК, според което участващите в съдебните производства лица и техните
представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват
предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави,
както и правилото на чл. 91, изр. първо, предл. първо от ГПК, според което
страна, която неоснователно причини отлагане на делото, понася независимо от
изхода му разноските за новото заседание.
Ето, това именно са случаите в които осъждането
за заплащане на разноски съставлява осъществяване на деликтна отговорност за
виновно(вкл. при условията на небрежност във втората хипотеза) предприето
поведение от страната в съдебния процес.
10. С оглед изложеното до тук, трябва да се
посочи, че искането за присъждане на разноски в съдебния процес и искането за
присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди имат различно
основание. Това ще рече, че искането за присъждане на разноски, извършени в
съдебно производство по обжалване на наказателно постановление, не могат да се
търсят под формата на претърпени вреди в друго, отделно исково производство по
реда на ЗОДОВ. Такъв иск, би следвало да се определи като недоказан, защото
макар и фактически извършени от лицето и довели до намаляване на неговата
имуществена сфера, тези разноски не са вреди от осъществено противоправно
поведение на другото лице от което се искат и присъждането им не може да бъде
форма на осъществяване на неговата юридическа, гражданска отговорност.
Поради тази причина, разноските следва да бъдат
присъдени именно в съдебното производство в хода на което те са извършени.
11. Пречки това да бъде сторено не се откриват,
нито в ЗАНН, нито пък НПК. Действително в ЗАНН, липсваха (до допълването на чл.
63 от ЗАНН, с нови ал. 3, ал. 4 и ал. 5, обн. ДВ, бр. 94 от 2019 г.) нарочни правила относно присъждането на
разноски, което в никакъв случай не трябва да бъде приемано като забрана това
да бъде сторено. При положение, че законодателя е считал, че такава
рестриктивна мярка трябва да бъде приложена, тоест разноски в производството по
чл. 63 от ЗАНН да не бъдат присъждани, разбира се, той несъмнено би възвел в
правна норма това разрешение, което в твърде съществена степен засяга правата и
защитимите интереси на страната, чиято позиция в процеса е призната за основателна
от съда с постановения от него краен съдебен акт.
Такава забрана обаче няма установена, нито в
ЗАНН, нито пък НПК, към който препраща чл. 84 от ЗАНН. Според чл. 190, ал. 1 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство
бъде прекратено, разноските по дела от общ характер остават за сметка на
държавата, а разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се
възлагат на частния тъжител. Цитираният текст, повече от очевидно не съдържа
каквото и да е ограничение или забрана, на признатият за невинен, да не бъдат
присъдени разноските, които той е заплатил в хода на съдебното производство (а
не държавата, т.е. съда или прокуратурата са извършили).
Достатъчно в тази насока е да се съобрази,
нормата на чл. 190, ал. 2 от НПК според която, за присъдените разноски се
издава изпълнителен лист от първоинстанционния съд.
Очевидно е че законодателят е уредил
възможността за присъждане на разноски в хода на наказателното съдебно
производство и не я е ограничил единствено до разноските които се възлагат в
тяжест на частният тъжител. Както се посочи, обратното разрешение е твърде
рестриктивно и в съществена степен засяга правата на страните в съдебния
процес, поради което без съмнение би било изрично установено в процесуалния закон.
12. Впрочем, разбирането, че не е допустимо
прилагане по аналогия на правилата установени в чл. 143 от АПК, поради което
разноски не може да бъдат присъждани в съдебното производство по обжалване на
наказателно постановление (до допълването на чл. 63 от ЗАНН, с нови ал. 3, ал. 4 и ал.
5, обн. ДВ, бр. 94 от 2019 г.), има за последица пораждането на необходимостта от водене
на подобно на настоящото, ново исково производство по реда на ЗОДОВ (като
единствена друга възможност за защита на правата), което след отмяната на
наказателното постановление е с отнапред известе́н
резултат, но в хода на което отново се извършват деловодни разноски и те отново
се възлагат в тяжест на административно наказващият орган. Прилагането на
закона по този начин е в явно и нетърпимо противоречие с функциите които би
трябвало да осъществява правното регулиране на обществените отношения.
13. Независимо от изложеното до тук обаче,
необходимо е да се съобрази и следната, установена с тълкувателни актове
съдебна практика :
Съобразно разясненията в Тълкувателно
постановление №2/2014 от 19 май 2015 год., по тълкувателно дело №2 по описа за
2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора
колегия на ВАС, дейността по административно наказване по естеството си е
правораздавателна дейност на администрацията, насочена е към разрешаване на
правен спор, възникнал по повод на конкретно сезиране, при спазване на
състезателно производство в условията на независимост и самостоятелност на
решаването.
Тя е свързана със защитата на реда в областта на
държавното управление по аргумент от чл. 6 от Закона за административните
нарушения и наказания и представлява управленска дейност по осъществяване на
административно наказателна отговорност. Наред с другите правни форми на
изпълнителна дейност - правотворческа, правоприлагаща и договорно - правна,
класифицирани според предметното им съдържание и цел, тя представлява форма на
административна /изпълнителна/ дейност, извършва се по административен ред,
чрез метода на субординация, въз основа на законово предоставена
административно наказателна компетентност. Наказателното постановление, като
резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява
по естеството си волеизявление на орган на изпълнителната власт, макар и да не
се издава по реда на АПК и съответно, да не носи белезите на индивидуален
административен акт по смисъла на чл.21 от АПК. Въпреки това, основният вид на
дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия или
бездействия във връзка с административното наказване, не дава основание
разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ да се
тълкува ограничително, като приложното й поле се свежда до административните
актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни
постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от
предметния обхват на закона.
За квалифициране на иска като такъв по чл. 1,
ал.1 от ЗОДОВ, определяща е не правната природа на отменения акт, а основният
характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното
постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на
чл. 21 от АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган,
представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателно правни
последици, е правен резултат от административна дейност по осъществяване на
една от формите на юридическа отговорност. Неговото издаване е последица от
изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административно
наказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на
административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява
изпълнение на административна дейност.
Законодателят не предвижда ред за присъждане на
разноски в производствата по ЗАНН. Доколкото искът по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е за
обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно наказателно
постановление, действия или бездействия в рамките на административно наказване,
то и исканията за обезщетяване на направени разноски в производството по
обжалване подлежат на разглеждане по същия ред.
14. При това положение и с оглед обезателния
характер на тълкувателните постановления, които съобразно нормата на чл. 130,
ал. 2 от Закона за съдебната власт са задължителни за органите на съдебната и
изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички
органи, които издават административни актове, се налага извода, че при преценка
основателността на предявен иск за обезщетение за вреди от категорията на
процесните, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, разглеждан по реда на чл.
203 и сл. АПК, отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление,
следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт,
постановен от административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на
административна дейност.
Както е прието в прежде посоченото Тълкувателно
постановление, макар наказателното постановление, с което се налага
административно наказание, да не е индивидуален административен акт по смисъла
на чл. 21, ал. 1 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1,
ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган,
представлява властнически акт и е правен резултат от санкционираща
административна дейност.
15. Според Тълкувателно решение № 2 от
03.06.2009 г. на Върховния административен съд, Общо събрание на съдиите от I и
II колегия, постановено по тълкувателно дело № 7 по описа за 2008 г.,
административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни
жалби срещу решенията на районните съдилища по административно наказателни
дела.
Съответно, съобразно Тълкувателно решение № 1 от
15.03.2017 г., постановено по тълк. д. № 2 по описа за 2016 г. на Върховен
административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по
чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни
постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по
обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по
смисъла на чл. 4 от същия закон.
16. При това положение, трябва да се съобрази,
че според чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (във връзка с чл. 203, ал. 1 АПК), държавата и
общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда на Административно процесуалния кодекс.
Следователно, иска с правно основание чл. 1, ал.
1 от ЗОДОВ, обема следния фактически състав : причинена вреда - имуществена или
неимуществена ; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или
длъжностно лице на държавата или общината ; незаконосъобразният акт, действието
или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна
дейност ; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт,
действието или бездействието, и настъпилата вреда.
17. С оглед изложените до тук фактически и
правни съображения, ще следва да се приеме, че този фактически състав е
осъществен в конкретния случай. В процеса по оспорване на наказателното
постановление, Ф. е фактически заплатил сумата от 350,00лв. за да си осигури
необходимата, квалифицирана правна помощ. Упълномощеният от него адв. М. е
изготвила жалбата срещу наказателното постановление и е извършвал други
процесуални действия в защита на доверителя си. Обжалваното наказателно
постановление е било отменено с влязло в сила съдебно решение. В резултат на
издаването на незаконосъобразното наказателно постановление (отменено по
съответния ред), за ищеца са настъпили претендираните имуществени вреди.
Казано с други думи, иска за присъждане на
обезщетение за претърпени имуществени
вреди в размер на 350,00лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение
в производството по а.н.дело № 219 по описа на Районен съд Панагюрище за
2019г. е доказан по основание и размер и
като такъв ще следва да бъде уважен.
18. Като доказана и основателна по изложените до
тук съображения се явява и акцесорната претенция на ищеца, да се присъди
обезщетение за забавено плащане на паричното задължение от 350,00лв. в размер
на законната лихва, съответно считано 12.12.2019г., тоест от датата на подаване
на исковата молба.
В този смисъл Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2005 г., постановено по гр.д. № 3 по описа за 2004 г. на ВКС, ОСГК сочи,
че при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и
съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението,
както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за
неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят
унищожаемите административни актове, при нищожните - това е моментът на тяхното
издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи -
от момента на преустановяването им.
Тук, за пълнота на изложението трябва да се
поясни, че в случая искането да се
присъди “законната лихва”, следва да бъде разбирано като претенция за осъждане
на ответника да заплати на ищеца обезщетение за забавено плащане на
парична сума, за периода от изпадане в
забава на длъжника до окончателното й изплащане, намираща правното си основание
в чл.86 ал.1 изр. първо от Закона за
задълженията и договорите. Това е изрично посочено в исковата молба.
Несъмнено е, че в случая става реч именно за
обезщетение, защото - първо, това е легалният термин и второ, естеството на
търсената защита е да се обезщети кредитора за вредите които търпи от
незаплащането на падежа на определена парична сума за която се твърди, че е
дължима от ответника.
Отделен е въпроса, че конкретния размер на това
обезщетение, който не подлежи на доказване в съдебното производство, се съизмерва с нормативно определен лихвен
процент.
Разбира се, обсъжданото обезщетение се дължи за
период от момента на изпадане в забава на длъжника до окончателно му
издължаване спрямо кредитора. В този смисъл, трябва да се посочи, че
действително, влизането в сила на съдебното решение с което е отменено
наказателното постановление е денят в който възниква задължението за заплащане
на присъдената парична сума, по смисъла на чл. 84, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
19. Несъмнено е, че забавеното плащане на
конкретна парична сума, причинява вреда на кредитора, поради невъзможността да
се ползва от нея в определен период от време. Най-малкото, което кредиторът е
възможно да предприеме, ако сумата му бе издължена в срок е да я вложи в банка
и да получи съответната лихва по влога. Именно поради тази причина, по аргумент
от чл. 86, ал. 1 изр. второ от ЗЗД този размер (равностойността на законната
лихва) не се доказва, като ефективно претърпяна вреда. Разбира се, ако се търси
обезщетяване на някакви по-големи по размер вреди, които са настъпили от
забавата, то те следва да бъдат доказани по общия ред.
Действително в процесуалните закони, не е
предвидена изрична възможност за присъждане на обезщетения за забавено плащане
на съответно присъдени разноски по делото. Това законодателно разрешение обаче
е логично обяснимо.
Обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е мислимо
от момента, когато главното парично задължение е станало ликвидно и изискуемо.
Ясно е че към момента на присъждане на съдебните
разноски със съответния съдебен акт (включително и когато той е постановен от
касационна инстанция) не е възможно да се знае, дали и кога, същият ще влезе в
законна сила и съответно ще подлежи на изпълнение.
След като момента в който длъжникът по
задължението за заплащане на разноски ще изпадне в забава, не е възможно да
бъде известен към момента на постановяване на
съдебния акт, то повече от ясно е че не е възможно съдът да присъди и
обезщетение за забавено плащане по чл.86 от ЗЗД.
Няма пречка, обаче това обезщетение да бъде
претендирано от кредитора по исков ред, при положение, че неговия длъжник
забави изплащането на главницата.
Прочее, както подробно се посочи в предходното
изложение, по идентичен начин стои въпроса и във връзка с процесното искане за
присъждане на главницата от 350,00лв. Именно защото в процесуалния закон
липсваше изрична разпоредба за присъждането на разноски в съдебното
административно наказателно производство, те следва да се търсят по общия ред,
в случая установен в ЗОДОВ.
Ето защо, на същото основание и по същия ред, ще
следва да се иска и обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
IV. За разноските :
20. Както се посочи в предходното изложение, от
представените по делото документи и от заявеното становище в писмения отговор
на исковата молба, ответника признава изцяло исковите претенции, като е
предприел възможните действия за да уведоми ищеца за готовността си да изплати
исканите от него парични суми. Ищеца, очевидно не е откликнал на готовността на
ответника да изпълни паричните си задължения.
Тази хипотеза бе коментирана в т. 9 от
настоящото решение, като се посочи, че според чл. 3, изр. първо от ГПК,
участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от
отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални
права добросъвестно и съобразно добрите нрави. В този контекст, съобразно
правилото на чл. 78, ал. 2 от ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал
повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху
ищеца. Несъмнено, че тази хипотеза ще следва да бъде приета за проявена в
конкретния случай, което ще рече, че приложението и във връзка с чл. 144 от АПК, налага ищеца независимо от констатираната основателност на исковите
претенции, да понесе тяжеста на разноските по делото, сторени от ответника.
21. Относно размера на дължимите разноски,
отново във връзка с чл. 144 от АПК, ще следва да се приложи правилото на 78,
ал. 8 от ГПК, като във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл.
24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, дължимите разноски следва да
бъдат определени в размер на 100,00лв.
Ето защо, Съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА Областна дирекция на
МВР, Пазарджик, пл. „Съединение“, №3, да заплати на М.П.Ф., ЕГН : **********,***,
сумата от 350,00лв.(триста е петдесет лева), обезщетение за имуществени вреди,
представляващи извършени разноски за адвокатско възнаграждение по н.а.дело №
219 по описа на Районен съд Панагюрище за 2019 г., както и обезщетение за
забавено плащане на същата парична сума съразмерно на законната лихва, считано
от 19.12.2019г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА М.П.Ф., ЕГН :
**********,***, да заплати на Областна дирекция на МВР, Пазарджик, пл.
„Съединение“, №3 сумата от 100,00лв. (сто лева), представляващи разноски по
осъществена юрисконсултска защита в настоящото производството.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред Върховния административен съд в четиринадесет дневен срок от
съобщаването на страните за неговото изготвяне.
Административен съдия : /П/
РЕШЕНИЕ
№227/08.01.2021 Г. ПО АД№6703/2020 Г. НА ВАС.
ОТМЕНЯ решение
№ 168 от 10.03.2020 г., постановено по адм. дело № 1444/2019 г. по описа на
Административен съд – Пазарджик, в частта, с която М. Футеков, ЕГН [ЕГН],
[населено място] , [област], [улица] осъден да заплати на Областна дирекция на
МВР – Пазарджик сумата от 100,00 (сто) лева разноски по осъществена
юрисконсултска защита.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Пазарджик да заплати на М. Футеков, ЕГН
[ЕГН], [населено място] , [област], [улица], сумата от 915 (деветстотин и
петнадесет) лева разноски за двете съдебни инстанции.
Решението е окончателно.