Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 10.08.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и осми юли през две хиляди и двадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:  ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                    Мл. съдия  ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова в. гр. дело № 16146 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

           Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

           С решение № 182349 от 01.08.2019г., постановено по гр. дело № 32904/2018г. по описа на СРС, ГО, 167 състав са отхвърлени предявените от Л.Л.П. с ЕГН ********** срещу „Н.б.г.“ АД с ЕИК******* искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата от 12 000 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.05.2013г. до окончателното й изплащане, представляваща  обезщетение за неимуществени вреди (болки и страдания) вследствие на публикуван на 25.03.2013г. новинарски материал със заглавие „Екип на спешна помощ беше пребит“  и използвано съдържание, с което е показала къщата на ищеца и са използвани изразите „Жесток побой бе нанесен над служители на Спешна помощ“, „нападението“, „Четирима от мъжете са с криминално минало“ и в следствие на публикуван на 07.06.2013г. новинарски материал със заглавие „ Един от пребилите екип  на Спешна помощ отново в ареста“ и използвани изрази „Софийски градски съд изпрати в ареста един от обвинените за нападението срещу екип на Спешна помощ –Л.П.“, „ престъплението на П. е с висока степен на обществена опасност“, „ един от тримата биячи остава в ареста“ като неоснователен.

    Срещу така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца Л.Л.П.. Жалбоподателят поддържа, че изводите на първоинстанционният съд са в противоречие със събраните по делото доказателства. Твърди, че е безспорно по делото, че ответникът е доставчик на медийни услуги по смисъла на чл. 17 , ал. 1 от ЗРТ. Като такъв следва да спазва определено поведение в унисон с изискванията на чл. 13, ал. 2 от ЗРТ, според който доставчиците на медийни услуги  са длъжни да използват точно и нетенденциозно получената информация. В конкретния случай ответната страна е злоупотребила с получена информация и публикувала същата като използвала изрази, които били възприети от въззивника като уронващи честа и достойнството му По този начин новинарските емисии на Нова телевизия предизвикали у същия много отрицантелни емоции и приживявания. Предвид изложеното претендира отмяна на решението на СРС и уважаване на иска в размера, в който е предявен, както и присъждане на разноски.

Въззиваемият ответник „Н.б.г.“ АД в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата, като излага подробни съображения относно правилността на обжалваното решение. Моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

 

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл.49 вр.чл.45 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Страните не спорят и е установено, че ответникът е собственик на Нова телевизия, по която на 25.05.2013г. и 07.06.2013г. се излъчени репортажи, отнасящи се до въззивника. Съгласно  приетото и неоспорено заключение на Съдебно- видео техническа експертиза, която и настоящият въззивен състав кредитира и приема, във видеофайл, озаглавен „25.05.2013г.“ водещият използва изразите, които споменава ищеца в исковата молба, а именно “Жесток побой над служители на Спешна помощ, шестима души в нетрезво състояние са нападнали лекаря, медицинската сестра и шофьора на линейката, които са били извикани по спешност“ и думите „Нападението е станало в един през нощта докато абитурент е празнувал завършването си. Сега с повече информация от центъра на Спешна помощ в София включваме нашия репортер“.  Според заключенитео на вещото лице в репортажа от 07.06.2013г., излъчен в ефира на Нова телевизия, са използвани изразите “Софийският градски съд изпрати в ареста един от обвиняемите за нападението срещу екип на бърза помощ – Л.П.. Другите дама заподозрени И.Д.и Д.Н.останаха на свобода.“ и думите  „След представяне на нови доказателства, съдиите прецениха, че престъплението на П. е с висока степен на обществена опасност. Те не изключиха и възможността той отново да повтори постъпката си, ако бъде осъден. П. Може да получи до  пет години зад решетките. Припомняме, че през нощта на двадесет и пети май, греха хора в нетрезво състояние нанесоха побой над лекар, медицинска сестра и шофьор от Спешна помощ. Въпреки свидетелството на медиците, че са  били бити от петнайсетина души, в ареста в момента остава само П.“. За наличието на двата репортажа, в които предмет на излъчването и коментара бил ищецът, данни съдържат и събраните в хода на първоинстанционото производство гласни доказателства.

По делото е приложено Решение от 11.11.2015г. , постановено по НАХД № 18650 по описа за 20213г. от СРС 15 състав, с което въззивникът-ищец е признат за невинен за това, че на 25.05.2013г. около 01.10ч. в гр. София по ул. ***** е ппричинил лека телесна повренада на Л.И.И., което е потвърдено от въззивната инстанция.

Основния спор е дали деликтната отговорност на ответното дружество може да бъде ангажирана за разпространение на информация, касаеща действията на прокуратурата и съдебните органи относно нанесен побой над екип на „Спешна помощ“ на 25.05.2013г.  Несъмнено с излъчения репортаж на 07.06.2013г ответното дружество в качеството си на доставчик на медийна услуга е осъществило вменената му от законодателя функция по предоставяне за разпространение на политическа, икономическа, културна, научна, образователна и друга значима информация, съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2, т. 1 от ЗРТ. По този начин е гарантирала правото на информация на гражданите.

Основен принцип в правото е, че всеки носи отговорност само за своите деяния. В чл. 49 от ЗЗД е предвидено изключение от това общо правило, като е предвидено, че този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от негово противоправно действие при или по повод изпълнението й. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1)възлагане на работа; 2) осъществен фактически състав по чл. 45 от ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата; 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа- чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (в този смисъл Постановление № 9 от 28.12.1966 г. на Пленум на ВС).

Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага. Съгласно константната съдебна практика отговорността по чл. 45 ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от обидни изявления, както и от изявления, съдържащи твърдения за неверни факти, които накърняват личните права и интереси на ищеца. Свободата на словото, прокламирана в чл.39 и сл. от КРБ, се разпростира до пределите, до които засяга други конституционни ценности, каквито са доброто име и правата на гражданите. Съобразно мотивите към Решение № 7/1996 г. по к.д. № 1/1996 г. на Конституционния съд свободата на словото (правата по чл. 39-41 от КРБ) няма абсолютен характер, като Конституционният съд условно е групирал основанията за ограничаването й както следва: за защита на националната сигурност, запазване на обществения ред и превенция на престъпността, защита на здравето и морала, защита на репутацията и правата на другите граждани (чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2, чл. 41, ал. 1, чл. 41, ал. 2), съображения за запазване на тайна. Т.е., накърняването на правата и доброто име на другиго е основание за ограничаване на възможността свободно да се изразява мнение както по силата на общата ограничителна разпоредба на чл. 57, ал. 2 КРБ, така и с оглед на възприетата структура на чл. 39 КРБ, в който правото на мнение се ограничава заради друго, конкуриращо право. В случая това е правото на лично достойнство, чест и добро име, което съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 1 от Конституцията е също защитено. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т.2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Така посочените ценности обхващат присъщите на човешката личност чест, достойнство и добро име, които са обект на посегателство при нанасяне на обида- умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него, и на клевета- съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму.

 

Съдът, приема, че ответното дружество, като електронна медия, има качество на възложител по отношение репортажите, които излъчва в своя ефир, защото като възлагане на работа по смисъла на чл.49 от ЗЗД следва да се третира натоварването на други лица с извършване на действия, които спадат към областта, в която възлагащия упражнява собствената си дейност. Възлагането на работата не предполага непременно зависимост между възложителя и изпълнителя, поради това е ирелевантно за настоящия спор дали ответникът и репортерът са в трудово или друго правоотношение. В случая от съществено значение е фактът, че ответното дружество, като възложител и разпространител на информация  е имало възможност да контролира и направлява характера и съдържанието на излъчваните репортажи, поради което е без значение наличието или липсата на трудов договор между него и репортера. С оглед на съдът приема, че въззиваемата страна има качество на възложител по отношение на автора на репортажа, поради което е пасивно легитимирана страна по предявеният иск.

Относно противоправното действие при или по повод изпълнението на възложената работа:

Разпоредбата на чл.39, ал.1 от Конституцията на Република България прокламира правото на всеки да изрази мнение и свободно да го разпространи - писмено или устно, чрез звук или изображение. Ако това право не се използва, за да се увреди доброто име на другиго (ал. 2), изразяването и разпространяването на мнение не е противоправно. Поради това всякакви твърдения и оценки за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и достойнството й. Ако са разпространени оценъчни съждения в излъчваните репортажи относно дейността на прокуратурата и съда по повод наказателно преследване на едно лице, сочено като извършител на дадено престъпление, те не подлежат на проверка за вярност - такива съждения съставляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. 3а вярност могат да бъдат проверявани само твърденията за конкретни факти, разпространени с елекронната медия, доколкото позорят адресата. Но и в този случай издателят не носи отговорност, ако позорящите факти са верни.

Възможната колизия на прокламирани права - в случая между свободата на словото, от една страна и засягане чрез упражняването й на правата и доброто име на гражданите, от друга страна, е уредена с чл.39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на Република България. С посочените разпоредби изрично е предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционно защитени ценности-каквито са правата и доброто име на гражданите. Прокламираната с чл.40, ал. 1 от Конституцията на Република България свобода на печата и другите средства за масова информация е свързана с правото на личността и на социалната общност да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси. В нейното съдържание, обаче, не се включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права. Въпросът за баланса на посочените конституционно защитени ценности /свободата на словото и доброто име на гражданите/ се решава конкретно въз основа на обстоятелствата на всеки отделен случай.

Съобразно изразеното становище, настоящия съдебен състав съобразява и задължителната практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК, която се споделя изцяло от настоящия състав, а именно: Когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез печатно произведение могат да се разпространяват свободно. Така в Решение № 62/06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, което се възприема от настоящия състав „оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения, но не и оценката на фактите. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Такива оценки не могат да ангажират отговорността на автора им за обезщетяване на причинени неимуществени вреди на адресата, ако не засягат достойнството на личността (т.е. ако не съставляват обида).

В случая се установи, че в репортажите, излъчвани от ответното дружество се съдържа само и единствено информация, която се отнася до дейността на прокуратурата  относно повдигане на обвинение на лица, измежду които и ищеца. Те съдържат информация , която е публично достъпна и известна. Останалата информация, която ищецът счита че накърнява честта и достойнството му от една страна не е адресирана до неговата личност, а съдържа само информация за осъществена от държавна институция дейност. От друга страна-същата не представлява изложено твърдение за неверни и позорящи личността му.

Според изразеното в цитираните разпоредби и задължителна практика на ВКС, съдът намира че другите употребените в репортажа  в статията изрази представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност, т.е. същите имат характер на оценъчни съждения, които не могат да се проверяват за тяхната вярност. Същите имат характер на информация относно дейността на прокуратурата. Настоящият състав намира, че в производството не се установи засягане на личността и достойнството на  ищеца, чрез излъчване на двата репортажа. Поради изложеното при съвкупен анализ на събраните по делото доказателства не може да бъде направен извод за основателност на предявените искови претенции за неимуществени вреди, претендирани от въззвника.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.

 

По разноските:

С оглед изхода на спора в полза на въззивника не следва да бъдат присъдени разноски.

В полза на въззиваемата страна, на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени направените от него разноски. Въззиваемата страна е представлявана в настоящото производство от юрисконсулт, за който следва да бъде присъден хонорар за процесуално представителство в размер на 100 лв.

 

При тези мотиви, съдът

                

                                          Р    Е    Ш    И    :  

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 182349 от 01.08.2019г., постановено по гр. дело № 32904/2018г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.

       ОСЪЖДА Л.Л.П., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „Н.Б.г.“ А с ЕИК *******, съсседалище и адрес на управление *** сумата от 100 лв. представляваща направените разноски пред въззивната инстанция.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК.

 

 

 

            

                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           

 

 

              ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

               2/