О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
гр.Русе, 21.11.2023 г.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ЛОВЕЧ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
Членове: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
ДИАНА КАЛОЯНОВА
втори касационен
състав на Административен съд – Русе, командирован на основание чл.94, ал.1 вр.
чл.227, ал.3 от ЗСВ, за разглеждане на делото в Административен съд – Ловеч
съгласно заповед № РД-08-434/08.11.2023 г. на председателя на Върховния
административен съд, като разгледа докладваното от съдия Йосифов ч.к.а.д. № 351 по описа на съда за 2023 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е чл.229 и сл. от АПК
вр. § 4б, ал.2 от ДР на ЗИНЗС.
Образувано
е по частна жалба на Г.В.В., понастоящем в ***, против определение №
795/09.08.2023 г., постановено по адм.д. № 191/2023 г. по описа на
Административен съд – Ловеч, в частта, с която е оставена без разглеждане
жалбата на В. против заповед № Л-331/04.04.2023 г., издадена от началника на
Затвора гр.Ловеч за налагане, на основание чл.101, т.1 от ЗИНЗС, на частния
жалбоподател на дисциплинарно наказание „писмено предупреждение“ и е прекратено
производството по делото.
В частната жалба се излагат съображения
за неправилност на обжалваното определение. Частният жалбоподател твърди, че
определението е постановено в противоречие на разпоредбата на § 4б от ДР на
ЗИНЗС. Иска отмяната на определението в обжалваната част и връщане на делото на
първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него
и разглеждане на жалбата по същество.
Определението за прекратяване на производството
по първоинстанционното дело е постановено преди жалбата срещу оспорения
административен акт да е била връчена на ответника по нея, в лицето на
началника на Затвора гр.Ловеч, като с определение от 26.07.2023 г. съдът е
изискал от последния само преписката по жалбата. По тази причина и съгласно
чл.160, ал.1, изр.второ от АПК препис от частната жалба не е бил представян и
съответно не е бил връчван на ответника за възражение в срока по чл.232 от АПК.
Частната жалба е подадена в срок, от
процесуално легитимирана страна и при наличие на правен интерес, поради което е
допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.
С оспорената пред първоинстанционния
съд заповед № Л-331/04.04.2023 г. на началника на Затвора гр.Ловеч, на
основание чл.101, т.1 от ЗИНЗС, на частния жалбоподател Г.В.В., в качеството му
на лишен от свобода, изтърпяващ наказанието си в Затвора гр.Ловеч, 11 гр., е
наложено дисциплинарно наказание „писмено предупреждение“. В заповедта изрично
е указана възможността за обжалването й
по административен ред – пред главния директор на ГД „Изпълнение на
наказанията“ в 7-дневен срок от запознаването на лишения от свобода с нея. От
тази възможност В. се е възползвал като със заповед № Л-1625/28.04.2023 г. на
този горестоящ административен орган, на основание чл.110, ал.5, т.2 от ЗИНЗС, жалбата
му е отхвърлена, а обжалваната заповед е потвърдена.
За да остави жалбата без разглеждане и
да прекрати производството по делото първоинстанционният съд е приел, че
законът не предвижда възможност за съдебен контрол от административния съд на
дисциплинарните наказания по чл.101, т.1 – т.6 от ЗИНЗС като такава възможност
е предвидена само за наказанието „изолиране в наказателна килия“, предвидено в
чл.101, т.7 и т.8 от ЗИНЗС. Приел е, че липсата на административен акт, който
подлежи на съдебно обжалване, води до недопустимост на депозираната срещу него
жалба. Поради това и на основание чл.159, т.1 от АПК е оставил същата без
разглеждане и е прекратил производството по делото.
Определението е правилно.
В Препоръка Rec (2006) 2 на Комитета на
министрите към Съвета на Европа относно Европейските правила за затворите, част
IV „Вътрешен ред”,
раздел „Дисциплина и
наказания“, чл.57, § 2 изрично е предвидено, че националното законодателство
следва да определи: а. действията и бездействията на затворниците,
представляващи дисциплинарни нарушения; б. процедурите, които трябва да се
следват при разглеждане на случаи и дисциплинарни нарушения; в. вида и
продължителността на наказанието, които може да бъдат наложени; г. органите,
които са компетентни да налагат такива наказания; и д. органите, пред които може да бъде обжалвано налагането на наказанието,
и достъпа до тях. В чл.61 от същия раздел е посочено, че затворник, който е намерен за виновен за
дисциплинарно нарушение, има правото да обжалва решението пред компетентен и
независим висшестоящ орган. В съображение първо от преамбюла на Препоръка
Rec (2006) 2 Съветът на министрите изрично е отбелязал, че е взел предвид „Европейската конвенция за правата на човека
и съдебната практика на Европейския съд по правата на човека“.
Следователно, макар горната препоръка
да няма задължителен характер, с нея се възприема подход, според който в
националното право на съответната страна – членка на Съвета на Европа, каквато
е и Република България, следва да е предвидено право на обжалване на наложеното
на лишения от свобода дисциплинарно наказание, но без да се изисква органът,
който е компетентен да се произнесе по жалбата срещу това наказание, да е непременно
съд.
На този европейски стандарт националното
ни право напълно отговаря. В чл.110, ал.1 от ЗИНЗС е предвидено правото на
лишените от свобода да обжалват заповедите за дисциплинарно наказание, издадени
от началника на затвора, пред главния директор на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията". Съдът намира, че главният директор на ГД
„Изпълнение на наказанията“ отговаря на изискванията, които поставя чл.61 от Препоръка
Rec (2006) 2, а именно да е „компетентен
и независим висшестоящ орган“. С разпоредбата на чл.110, ал.5 от ЗИНЗС
изрично е очертана компетентността на този орган, който може с мотивирано
решение да отмени заповедта, да отхвърли жалбата и да потвърди оспорената
заповед или да я отмени и да върне преписката на органа, издал заповедта с
допълнителни указания. По арг. от чл.97, ал.1 от АПК този горестоящ орган
разполага и с правото да обяви оспорения акт за нищожен. На следващо място,
макар и в структурата на изпълнителната власт, при произнасянето си по жалби
срещу дисциплинарни наказания, наложени на лишени от свобода, главният директор
на ГД „Изпълнение на наказанията“ не е подчинен на министъра на правосъдието.
Освен това този орган се явява висшестоящ по отношение на началника на затвора,
издател на оспорената заповед.
В своето решение от 24.07.2012 г. по
делото Марин Костов срещу България,
жалба № 13801/07 г., § 56, ЕСПЧ припомня трайната си практика, според която наказателноправната
част на член 6 е неприложима по отношение на производствата по обжалване на
дисциплинарни наказания, наложени на лишени от свобода, тъй като производството
по въпроса не се отнася до решаване на правен спор относно основателността на
наказателно обвинение (вж. Щитич срещу Хърватия (Štitić v. Croatia), № 29660/03 г., параграфи 51 - 63, решение
от 8 ноември 2007 г.; Гюлмез срещу Турция (Gülmez
v. Turkey), № 16330/02 г., параграф 26, решение от 20 май 2008 г.; и
Стегареску и Бахрин срещу Португалия (Stegarescu
and Bahrin v. Portugal), № 46194/06 г., параграф 34, решение 6 април 2010
г.). В § 57 от същото решение ЕСПЧ сочи, че следва да се разгледа допълнително
дали има истински и сериозен правен спор относно „гражданско” право, което може
да се твърди, че е признато от вътрешното право. В допълнение, изходът на
производството трябва да е пряко решаващ за въпросното право (вж. Енеа срещу
Италия (Enea v. Italy) [ГК], № 74912/01
г., параграф 99, решение от 17 септември 2009 г., и Булоа срещу Люксембург (Boulois v. Luxembourg) [ГК], № 37575/04 г.,
параграф 90, решение 3 април 2012 г.).
В разглеждания случай се касае до
най-лекото по вид дисциплинарно наказание, което може да се налага на лишените
от свобода. От него не произтича никакво непосредствено засягане на права на
лишения от свобода като същият само се предупреждава, че при повторно нарушение
ще му бъде наложено дисциплинарно наказание. Поради това следва да се приеме, че
разпоредбата на чл.6 от ЕКПЧ и предвиденото в нея право на достъп до съд се
явяват неприложими в процесния случай (същата, в гражданскоправната си част, би
била приложима само по отношение на дисциплинарното наказание „изолиране в
наказателна килия“, за което в чл.111, ал.1 от ЗИНЗС изрично е предвиден
съдебен контрол).
На следващо място, правото на обжалване
на оспорения административен акт не може да бъде обосновано и с нормата на
чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България. Още в решение № 5 от
18.II.1997 г. по конст. д. № 25/96 г. Конституционният съд е изяснил, че е
допустимо правото на защита срещу по-леките като тежест дисциплинарни наказания
да се реализира при условията на изключението, предвидено в чл. 120, ал. 2 от Конституцията,
а именно в рамките не на съдебно, а на законоустановено административно
производство. С това решение е отхвърлено искането за обявяване на
противоконституционност на разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Указ № 9 за работата
на ръководния и изпълнителския състав в железопътния транспорт (отм.) в
хипотезите, с които се налагат дисциплинарни наказания "забележка",
"предупреждение за уволнение" и "понижение в звание". Видно
от теста на посочената разпоредба, същата гласи, че дисциплинарните наказания
се обжалват по административен ред. За противоконституционна разпоредбата е
обявена само в хипотезата на чл. 9, ал. 2, т. 4, предвиждаща налагане на
дисциплинарно наказание "уволнение". Конституционният съд приема, че
само последното най-тежко дисциплинарно наказание засяга основно конституционно
право – правото на труд, поради което само по отношение на него, по силата на
чл.120, ал.2 от Конституцията, е недопустимо изключването от обхвата на
съдебния контрол.
Очевидна е аналогията, която може да
бъде проведена с дисциплинарните наказания, налагани на лишените от свобода по
ЗИНЗС. Само най – тежкото дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна
килия“, предвидено в чл.101, т.7 и т.8 от ЗИНЗС, засяга основно човешко право –
правото на зачитане на личния живот и по-конкретно правата на свиждане и
кореспонденция, както и на контакти с други лишени от свобода (вж. § 58 от
цитираното решение на ЕСПЧ по делото Марин
Костов срещу България). Както беше посочено, наложеното на частния
жалбоподател най-леко по вид дисциплинарно наказание „писмено предупреждение“
по никакъв начин не засяга такива права с интензитет, достатъчен, за да
обоснове задължение за гарантиране на достъп до съд по смисъла на чл.6 от ЕКПЧ в
гражданскоправната му част и чл.120, ал.2 от Конституцията на Република
България.
На следващо място, в соченото решение №
5 от 18.II.1997 г. на КС по конст. д. № 25/96 г. имплицитно се приема и
допустимостта на използвания и в чл.110, ал.1 от ЗИНЗС законодателен подход за
изключване от съдебно обжалване на административни актове, за които е предвидена
възможност за оспорването им единствено по административен ред. Поради това
изискването на конституционната норма на чл.120, ал.2 за изрично посочване в
закона на необжалваемостта на административните актове следва да се счита
спазено и когато за някои от актовете от една и съща категория, но с различни
по тежест и значение правни последици, е предвидена само възможност за
оспорване по административен ред, а за други, които засягат в по-голяма степен
своите адресати, и за оспорването им пред съда.
Обратен извод не следва и от нормата на
§ 4б, ал.1 от ДР на ЗИНЗС, сочена от частния жалбоподател като нарушена от
първоинстанционния съд. Тя предвижда, че разпоредбите на глава десета от АПК се
прилагат и в случаите, когато не е предвидено изрично в този закон обжалване на
индивидуални административни актове на органите по изпълнение на наказанията. Производствата
се разглеждат пред административния съд по местоизпълнение на наказанието.
Решението на съда е окончателно.
Съдът намира, че целта на тази норма
не е въвеждането на обжалваемост пред съд за административните актове, които изрично
са изключени от обхвата на съдебния контрол, както законодателят е сторил по
отношение на заповедите за налагане на дисциплинарните наказания по чл.101, т.1
– т.6 от ЗИНЗС, а регламентирането на родова и местна подсъдност на делата и
предвиждането на ред, по който се разглеждат жалбите срещу актове на органите
по изпълнение на наказанията, които принципно подлежат на съдебно обжалване,
т.е. такива, за които възможността за това не е изключена съгласно чл.120, ал.2
от Конституцията, но същевременно не е и изрично указана в закона.
Така
мотивиран, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА
определение № 795/09.08.2023 г., постановено по адм.д. № 191/2023 г. по описа
на Административен съд – Ловеч в обжалваната част, с която е оставена без
разглеждане жалбата на Г.В.В., понастоящем в ***, против заповед №
Л-331/04.04.2023 г., издадена от началника на Затвора гр.Ловеч, с която на
частния жалбоподател, на основание чл.101, т.1 от ЗИНЗС, е наложено
дисциплинарно наказание „писмено предупреждение“, и е прекратено производството
по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: