РЕШЕНИЕ
№ 261
гр. Бургас , 29.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на пети юли, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Даниела Д. Михова
Членове:Пламена К. Георгиева
Върбанова
Детелина К. Димова
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20212100500734 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба (вх.
№ 270712/22.03.2021 г. на РС Бургас) подадена от адв.Галина Павлова, в качеството й на
пълномощник на Т. Г. М. от ***, против решение № 260324 от 19.02.2021 г. по
гр.д.6067/2020 г. по описа на Бургаски районен съд, В ЧАСТТА, с която въззивникът е
осъден да заплати на Н. Д. С., сумата от 8,95 лв, представляваща припадащата се на С. част
от месечни наемни вноски за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г. по договор за наем от
22.11.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата
молба на 01.10.2020 г. до окончателното й изплащане; 3,03 лв, представляваща законна
лихва за периода 01.10.2020 г. – 25.11.2020 г. върху сумата от 195 лв, част от дължими на С.
месечни наемни вноски за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г., заплатена от М. в хода на
процеса; и 220 лв разноски; КАКТО И В ЧАСТТА, с която въззивникът е осъден да заплати
на Д. Г. С., сумата от 26,87 лв, представляваща припадащата се на С. част от месечни
наемни вноски за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г. по договор за наем от 22.11.2011 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба на
01.10.2020 г. до окончателното й изплащане; 9,10 лв, представляваща законна лихва за
периода 01.10.2020 г. – 25.11.2020 г. върху сумата от 585 лв, част от дължими на С. месечни
наемни вноски за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г., заплатена от М. в хода на процеса; и
220,06 лв разноски.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, поради неправилно
приложение на материалния закон – чл.30, ал.3 от ЗС, вмесно чл.284, ал.2 ЗЗД, чл.68 ЗЗД,
чл.95 ЗЗД и чл.78, ал.2 ГПК. Твърди се, че решение е и необосновано и е постановено при
1
допуснати процесуални нарушения. Твърди се, че в резултат от неправилно квалификация
на правния спор, съдът е дал на въззивника-ответник неточни указания относно
подлежащите на доказване факти, не е допуснал поискани от ответника доказателства,
относими към правния спор, а събраните доказателства е анализирал неправилно. Твърди се,
че независимо от това, че между страните не е сключен договор за поръчка, по силата на
закона (ЗУЕС), между тях е възникнало мандатно правоотношение, поради което правното
основание на предявения иск е чл.284, ал.2 ЗЗД, а не, както е приел първоинстанционният
съд – чл.30, ал.3, вр.чл.93 ЗС. В тази връзка се твърди, че предвид разпоредбата на чл.285
ЗЗД, ответникът неправилно е осъден да заплати суми за обслужване на банковата сметка,
по която са постъпвали наемите, както и за пътни разходи – по 4 лв на апартамент,
т.е.разликата над определените за получаване суми и над действително заплатените общо
780 лв. На второ място се твърди, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.68
ЗЗД и на чл.95 ЗЗД. На следващо място се твърди, че решението е неправилно и в частта на
присъдените на основание чл.86 ЗЗД лихви, тъй като не ответникът е изпаднал в забава, а
ищците като кредитори, тъй като не са искали да получат предложената им от ответника
сума. Претендира се отмяна на решението на БРС и в частта на разноските с твърдението, че
ответникът с извънпроцесуалното си поведение не е дал повод за завеждане на делото и е
признал иска. Изложени са подробни съображения. Претендира се отмяна на решението на
БРС в обжалваните части и постановяване на решение, с което искът се отхвърля.
Претендират се разноски. Претендира се, на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА, във връзка с
Наредбата за адвокатските възнаграждения, на адв.Галина Павлова, в качеството й на
пълномощник на Т. Г. М. от ***, да се присъдят разноските за изготвяне на въззивна жалба,
процесуално представителство във въззивното производство, както и за изготвяне на
отговор на молбата на ищците за изменение на решението в частта на разноските.
На основание чл.266, ал.3 ГПК са заявени искания по доказателствата -
допълнителен разпит на св.И. П. М. и „допускане до разпит на въззиваемия Т. Г. М. на
основание чл.176 ГПК“, който да отговори на 5 формулирани в жалбата въпроса, които
искания са оставени от въззивния съд без уважение.
В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от въззивника.
Въззиваемите-ищци Н.Д. С. и Д. Г. С. оспорват като неоспователна подадената
въззивна жалба с писмен отговор в законовия срок и чрез процесуалния си представител – в
съдебно заседание. Твърди се, че първоинстанционният съд правилно е определил правната
квалификация на предявените искове за главница, тъй като спорът не е свързан с
управлението на общи части, а с получени добиви от отдаването им под наем на трето лице.
Твърди се, че са неоснователни оплакванията на въззивника относно уважената част от
исковете, тъй като ответникът не е направил в първоинстанционното производство
възражение за прихващане с направени от него разходи като управител на ЕС. Твърди се, че
претенцията на ответника за тези разходи е неоснователна и недоказана, както поради
липсата на взето решение на ОС на ЕС (напр.за възнаграждение за извършването на
съответните дейности), така и поради липсата на доказателства за извършването им и за
необходимостта от заплащането им. По отношение на мястото на изпълнение, се посочва, че
съгласно чл.68, б.“а“ ЗЗД, паричните задължения са носими, поради което се оспорва
твърдението във въззивната жалба за наличието в случая на забава на кредитор. Претендира
се потвърждаване на решението на БРС в обжалваните части и присъждане на разноски за
въззивното производство. Не се сочат нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
По делото е депозирана и частна жалба от ищците Н.Д. С. и Д. Г. С., против
2
определение № 262006/18.03.2021 г. по делото, с което съдът е оставил без уважение
искането им за изменение на решението в частта на разноските. Изложени са оплаквания за
неправилни изводи на съда по присъждането на съдебни разноски при отказ от иска и при
намаляване на иска, както и за неправилни изводи досежно присъденото на адв.Павлова
възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Изложени са подробни съображения. Претендира се
отмяна на обжалваното определение и постановяване на присъждане допълнително на
разноски на ищците до пълния размер на претендираните от тях разноски. Евентуално се
иска редуциране на присъдените на адв.Павлова разноски до размера от 38,56 лв,
пропорционално на частта от исковете, за която производството по делото е било
прекратено вследствие извършено намаление на исковете.
Против частната жалба е подаден отговор от ответника, с който частната жалба се
оспорва като неоснователна. Изложени са подробни съображения. Претендира се
потвърждаване на обжалваното определение.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано исковата молба на
въззиваемите Н. Д. С. и Д. Г. С. за осъждане на ответника Т. Г. М. да заплати на ищците,
както следва: на Н.С. – 234,08 лв, от които 40,04 лв неразплатена част от наемни вноски за
периода 01.10.2017 г. – 31.07.2019 г., и 194,04 лв – неразплатена част от наемни вноски за
периода 01.08.2019 г.-30.09.2020 г., ведно със законна лихва от завеждане на иска; а на Д.С. -
702,08 лв, от които 119,68 лв неразплатена част от наемни вноски за периода 01.10.2017 г. –
31.07.2019 г., и 582,40 лв – неразплатена част от наемни вноски за периода 01.08.2019 г.-
30.09.2020 г., ведно със законна лихва от завеждане на иска. Твърди се, че ищците са
собственици на недвижим имот – апартамент, находящ се в жилищна сграда ***, построена
върху държавна земя в кв.88 по плана на с.Момина църква, Общ.Средец, в която сграда
ответникът също притежава апартамент. Твърди се, че по силата на сключен на 22.11.2011 г.
договор за наем между етажните собственици, представлявани от ответника като управител
на ЕС, и от друга страна – „Българска телекомуникационна компания“ АД с ЕИК *********,
етажните собственици са отдали под наем на „БТК“ ЕАД част от покрива на сградата за
монтиране и използване от наемателя на електронно съобщително съоръжение и
оборудване, срещу наемна цена в размер на 220 лв месечно. Сочи се, че впоследствие с
допълнително споразумение от 31.01.2017 г. договорът за наем е бил продължен за още 5
години считано от 23.11.2016 г. при наемна цена 240 лв месечно. Твърди се, че договорът за
наем е бил сключен след проведено общо събрание на ЕС, на което ответникът е бил
упълномощен да сключи договора, както и да получава по собствената си банкова сметка
дължимите наемни вноски. Твърди се, че на основание чл.284, ал.2 ЗЗД, ответникът е
следвало да предоставя на ищците ежемесечно припадащата им се, съобразно
притежаваното от тях жилище, част от наема от отдаването под наем на покрива наемната
цена, а именно – общо 55,46 лв, а съобразно квотите на всеки от ищците в собствеността на
апартамента – 13,86 лв месечно на Н.С. и 41,60 лв месечно на Д.С.. Твърди се, че
независимо от регулярно превежданите от наемателя наеми, ответникът не е предоставял на
ищците дължимата им част от наема, като за периода 01.10.2017 г. – 31.07.2019 г. им е
заплащал само част от наема (48,20 лв общо на двамата ищци), а за периода 01.08.2019 г.-
30.09.2020 г. не им е заплатил никаква част от наема. Претендират се неизплатените части от
наема за общата част на ЕС (покрив), ведно със законната лихва върху главниците от
завеждането на иска.
При така заявените твърдения по фактите, съдът приема, че са предявени при
условията на субективно и обективно съединяване, искове с правно основание чл.284, ал.2
ЗЗД и чл.86 ЗЗД. По повод основанието на предявения иск следва да се отбележи, че според
3
настоящия състав, то е именно чл.284, ал.2 ЗЗД, тъй като ищците претендират суми, които са
им дължими на основание сключен договор за наем, при който ищците, както и останалите
собственици на самостоятелни обекти в сграда, в режим на етажна собственост, са били
представлявани от изрично упълномощения от тях (на ОС на ЕС) управител на ЕС –
ответника. Ето защо съдът приема, че процесните суми се дължат по мандатно
правоотношение, по което ответникът като довереник е бил упълномощен от етажните
собственици, от тяхно име и за тяхна сметка да сключи договор за наем с трето лице за
съсобствения покрив (обща част на ЕС), както и да получава дължимия по договора наем на
открита от него банкова сметка, „както и да се разпорежда с нея“.
Ответникът е оспорил исковете, като в законовия срок е депозирал отговор на
исковата молба. На първо място се оспорва, че ответникът е получавал по банковата си
сметка ежемесечно сумата от 240 лв, като се твърди, че в различни периоди сумата е била
различно и е била по-малка от посочения в договора наем, поради което възразява, че няма
виновно поведение от негова страна за неплащане на процесните суми (чл.81 ЗЗД).
Признава се, че за периода 01.10.2017 г. – 31.07.2019 г. е заплащал на двамата ищци като
част от наема, сумата от 48,20 лв общо на двамата ищци, но твърди, че ищците не са се
противопоставяли на така определения им размер от наема. Сочи, че от м.август 2019 г.
ищците са се дезинтересирали от получаването на наема, което следва да се квалифицира
като забава на кредитор, поради което ответникът не дължи обезщетение за забава. На
следващо място се твърди, че от така определените им части от наема, „за всяка година са се
отделяли разходите за домоуправител, които са в размер на 3 лв месечно – 36 лв за 1 година;
за касиер – 3 лв по 12 месеца – общо 36 лв; за транспорт – 8 лв за 12 месеца, общо 96 лв и за
разпечатка от банката – 10 лв, или общо 178 лв, плюс 88 лв, които се оставят като резерв,
ако е имало разходи по поддръжката на входа“. Твърди се, че така определената сума от
общо 266 лв „се приспада от получения приход от наемателя“, поради което възразява, че не
дължи сума над 780 лв. На последно място, с твърдението, че с поведението си не е дал
повод за завеждане на делото, поради което не следва да дължи разноски.
С молба от 25.11.2020 г. ответникът е представил вносна бележка, от която е
видно, че ответникът е превел по посочената от ищците в исковата молба банкова сметка,
сумата от общо 780 лв за двамата ищци.
В съдебното заседание на 02.12.2020 г. ищците, чрез процесуалния си
представител одв.Т., са признали получаването на сумата от 780 лв, но е заямено, че
платената сума е по-малка от дължимата (815,44 лв).
В съдебното заседание на 27.01.2021 г., на основание чл.214, ал.1 от ГПК, е
прието изменение на предявения от Н.С. против Т.М. иск, чрез неговото намаляване от
първоначално претендираната сума в размер на 234,08 лв на сума в размер на 203,95 лв,
представляваща събрана, но неразплатена част от наемните вноски, от която 16,92 лв за
периода от 01.10.2017 г. до 31.07.2019 г. и 187,03 лв за периода от 01.08.2019 г. до
30.09.2020 г., като е прекратено производството по иска за разликата над 203,95 лева поради
отказ от иска. В същото съдебно заседание е прието изменение на предявения от Д.С.
против Т.М. иск, чрез неговото намаляване от първоначално претендираната сума в размер
на 702,08 лв на сума в размер на 611,87 лв, представляваща събрана, но неразплатена част от
наемните вноски, от която 50,78 лв за периода от 01.10.2017 г. до 31.07.2019 г. и 561,09 лв за
периода от 01.08.2019 г. до 30.09.2020 г., като е прекратено производството по иска за
разликата над 611,87 лв поради отказ от иска.
В същото съдебно заседание процесуалният представител на ищците е заявил, че
исковете са основателни само над размера от 195 лв до претендирания размер за първия
ищец и над 585 лв до претендирания размер за втория ищец, предвид извършеното плащане
4
от страна на ответника в хода на делото, както и претенцията по чл.86 от ЗЗД за законната
лихва върху тези размери, както и за законната лихва върху платените от ответника суми до
датата на тяхното плащане 25.11.2020 г.
С обжалваното решение БРС е осъдил ответника да заплати на ищеца Н.С. сумата
от 8,95 лв, представляваща припадащата се на на ищеца част от месечни наемни вноски за
периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г. по договор за наем от 22.11.2011 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба на 01.10.2020 г. до
окончателното й изплащане; 3,03 лв, представляваща законна лихва за периода 01.10.2020 г.
– 25.11.2020 г. върху сумата от 195 лв, част от дължими на С. месечни наемни вноски за
периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г., заплатена от ответника в хода на процеса; и 220 лв -
разноски. Искът на Н.С. е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 8,95 лв до пълния
претендиран размер от 203,95 лв поради плащане в хода на процеса. Със същото решение
ответникът е осъден да заплати на ищеца Д.С. 26,87 лв, представляваща припадащата се на
ищеца. част от месечни наемни вноски за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г. по договор за
наем от 22.11.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на
исковата молба на 01.10.2020 г. до окончателното й изплащане; 9,10 лв, представляваща
законна лихва за периода 01.10.2020 г. – 25.11.2020 г. върху сумата от 585 лв, част от
дължими на ищеца месечни наемни вноски за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г.,
заплатена от ответника в хода на процеса; и 220,06 лв разноски. Искът на Д.С. е отхвърлен
за разликата над присъдената сума от 26,87 лв до пълния претендиран размер от 611,87 лв
поради плащане в хода на процеса. Ищците Н.С. и Д.С. са осъдени на основание чл.38, ал.2
ЗА да заплатят на адвокат Галина Павлова от АК Бургас сумата от 300 лв, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ответника Т.М. в
първоинстанционното производство.
Съдът е приел, че доколкото отдаденият под наем покрив на съсобствената сграда
в режим на ЕС е обща част на всички съсобственици, на основание чл.30, ал.3 ЗС, всеки от
съсобствениците следва да участва в ползите от съсобствената вещ съразмерно с частта си.
Прието е също, че ответникът дължи предаване на добивите на всеки съсобственик
съразмерно с частта му, и без писмено поискване. Съдът е приел, че по делото няма
доказателства за взето решение на ОС на ЕС, за събиране на по 4 лв месечно от всеки
апартамент за разходи по изтегляне на парите (преведени по банковата сметка на
ответника), нито за взети решения за събиране на суми за домоуправител, за касиер, за
транспорт и за извлечение от банката, поради което е приел, че на ищците се дължи целият
размер от припадащата им се част от получавания наем. Съдът е съобразил, на основание
чл.235, ал.3 ГПК извършеното от ответника в хода на първоинстанционното производство
плащане, и е присъдил на ищците само разликата над платените суми, до дължимия им
наем.
Решението на БРС е обжалвано само от ответника и само в отхвърлителната част,
поради което спорът е висящ пред настоящата инстанция само в тази му част, а в
осъдителната си част решението е влязло в сила.
По повод молба от ищците за изменение на решението в частта на разноските и за
присъждане на ищците на пълния размер на сторените от тях разноски, както и за
намаляване на присъденото в полза на адв.Г.Павлова на основание чл.38, ал.2 ЗА
адв.възнаграждение до размера от 38,56 лв, с определение № 262006 от 18.03.2021 г. БРС е
оставил без уважение искането на ищците за изменение, на основание чл.248 ГПК, на
решението в частта на разноските. Със същото определение е оставено без уважение
искането на адв.Павлова да й бъде присъдено адв.възнаграждение за представянето на
отговор на молбата на ищците по чл.248 ГПК.
5
Против определение № 262006 от 18.03.2021 г. БРС е подадена частна жалба от
ищците.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК, съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По повод допустимостта на решението следва да се отбележи, че според
настоящия състав, първоинстанционният съд неправилно е посочил като основание на
предявения иск чл.30, ал.3, вр.чл.93 от ЗС, вместо чл.284, ал.2 ЗЗД. Независимо от
неправилно посоченото правно основание, първоинстанционният съд е разгледал именно
предявеният, съобразно въведените от ищците твърдения по фактите, иск, поради което
неправилното посочване на правното основание на иска в случая не води до недопустимост
на решението.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният
съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо място съдът намира, че първоинстанционният съд е установил правилно
и в пълнота фактическата обстановка по делото, поради което не се налага въззивният съд да
излага собствени съображения по фактите.
С оглед представените писмени доказателства (нотариален акт за продажба на
недвижим имот № *** на съдия по вписванията при РС Средец; удостоверение за
наследници изх.№ 94-01-32813/19.09.2013 г. и съдебно удостоверение изх.№
10003/24.10.2013 г. по ч.гр.д.9419/2013 г. на БРС), съдът приема за доказано, че ищците са
собственици на недвижим имот – апартамент № **, находящ се във *** на жилищна сграда
***, построена върху държавна земя в кв.88 по плана на с.Момина църква, Общ.Средец,
като ищецът Д.С. притежава ¾ ид.части от имота, а ищецът Н.С. – ¼ ид.част.
По делото не е спорно, а се установява и от представените писмени и гласни
доказателства, че сградата, в която се намира апартаментът на ищците, е в режим на етажна
собственост, тъй като в нея има 4 апартамента на различни етажи, притежавани от различни
лица. Не е спорно, че ответникът също притежава апартамент в същата сграда.
По делото не е спорно, а се установява и от представения Протокол № 2 от
15.11.2011 г. от проведено ОС на ЕС на сградата в режим на ЕС, находяща се в с.Момина
църква, Община Средец, че на посоченото ОС етажните собственици са взели решение за
сключване на договор за наем с „БТК“ АД за площ от общо 13,5 кв.м. от покрива на сградата
за монтиране и използване на електронно-съобщителни съоръжения и оборудване на
дружеството (т.2), като на същото ОС са взети решения и за: одобряване разпределението на
общите части от сградата, припадащи се на всеки самостоятелен обект в нея, при което на
имота на ищците (апартамент № 4) са определени 23,47% ид.части (т.1); условията на
договора за наем (т.3); упълномощаване на ответника, в качеството му на управител на ЕС,
да подпише от името и за сметка на собствениците, договор за наем с „БТК“ АД, както и да
представлява собствениците пред компетентните органи, като извършва всички необходими
действия за законосъобразното изграждане и функциониране на съобръжението и т.н. (т.5),
както и да открие банкова сметка, по която да бъде превеждана наемната цена по договора
за наем с „БТК“ АД и да се разпорежда с нея (т.6).
Не е спорно, че на 22.11.2011 г. е сключен договор за наем между собствениците
на самостоятелни обекти в сградата в режим на ЕС, находяща се в с.Момина църква,
Община Средец, представлявани от ответника Т.М., в качеството на наемодател, и „БТК“
АД, в качеството на наемател, за отдаване под наем на площ от общо 13,5 кв.м. от покрива
на сградата за монтиране и използване на електронно-съобщителни съоръжения и
6
оборудване, при месечната наемна цена в размер на 220 лв (т.2), платима на наемодателя по
банков път по сметка на ответника Т.М. (т.3). Договорът е сключен за срок от 5 години.
С допълнително споразумение № 1 от 31.01.2017 г. към договора за наем, считано
от 23.11.2016 г. срокът на действие на Договора се удължава с 5 години, до 23.11.2021 г., а
месечната наемна цена става 240 лв, като ДДС не се дължи. Уговорено е още, че размерът на
месечната наемна цена се актуализира автоматично, след изтичането на всяка календарна
година, след датата на влизане в сила на Споразумението.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че при така уговорения с
Допълнителното споразумение размер на месечния наем (240 лв) и с оглед припадащите се
към апартамента на ищците проценти (23,47%) от общите части на сградата, на ищците се
дължи сумата от 55,46 лв, от която Н.С. има право да получи 13,86 лева, а Д.С. – 41,60 лв.
Установява се от представените по делото писмени доказателства (вкл.Справка
от „БТК“ ЕАД за извършени плащания по договор за наем № 30055/22.11.2011 г. за
процесния период м.октомври 2017 г. – м.декември 2020 г., вкл.), че за периода 01.10.2017 г.
– 31.07.2019 г. наемателят „БТК“ АД е превел по банковата сметка на ответника сумата от
4881,44 лв, представляваща дължими наемни вноски по договора. Дължимата част общо на
двамата ищци от тази сума е 1222,63 лв. За същия период ответникът е предал на ищците
сума от 48,20 лв на месец или 1060,40 лева за 22 месеца.
За периода 01.08.2019 г. – 30.09.2020 г. наемателят „БТК“ АД е превел по
банковата сметка на ответника сумата от 3237,21 лв, представляваща дължими наемни
вноски по Договора, от които дължимата част на ищците е 748,12 лв. След завеждане на
делото, на 25.11.2020 г., ответникът е превел по сметка на адвоката на ищците в полза на
ищците, сумата от 780 лв, с която погасява задължение в размер на 195 лв към Н.С. и
задължение в размер на 585 лв към Д.С..
Спорно по делото е, дължи ли ответникът предаване на ищците на целия размер
на дела им от получените наеми, или има право да задържи суми за разходи за
домоуправител (3 лв месечно); за касиер (3 лв месечно); за транспорт (8 лв месечно); за
разпечатка от банката (10 лв), както и 88 лв – „които се оставят като резерв, ако е имало
разходи по поддръжката на входа“.
По този въпрос настоящият състав изцяло споделя изводите на
първоинстанционния съд, че по делото няма представени годни доказателства, които да
установят, че етажните собственици са взели решение за удържане на суми от получените
наеми.
Посочените „удържани“ от ответника суми не представляват възнаграждение на
довереника по мандатното правоотношение, а и съгласно чл.286 ЗЗД, такова се дължи само,
ако е уговорено между страните.
По твърдение на ответника (в отговора му на исковата молба), удържаните суми
представляват разходи за домоуправител (3 лв месечно); за касиер (3 лв месечно); за
транспорт (8 лв месечно); за разпечатка от банката (10 лв), както и 88 лв – „които се оставят
като резерв, ако е имало разходи по поддръжката на входа“.
Макар, че съгласно чл.285 ЗЗД доверителят е длъжен при поискване да достави
на довереника средствата, които са необходими за изпълнение на поръчката, и да му заплати
направените разноски заедно с лихвите и вредите, които е претърпял във връзка с
изпълнението на поръчката, съдът приема, че ответникът неоснователно е задържал суми за
7
за транспорт (8 лв месечно) и за разпечатка от банката (10 лв). На първо място, по делото
няма доказателства тези суми да са поискани от ответника, и на второ място няма
доказателства да са направени такива разходи. Следва да се добави, че доколкото по
сметката, по която наемателят е превеждал наемите, ответникът е получавал и пенсията си,
респ.е теглил суми от пенсията си, не може да се установи дали удържаната сума от 10 лв
„такса справка по сметка“, касае получаваните наеми или наличността на личните средства
по сметката на ответника.
Съгласно чл.19, ал.7 ЗУЕС, възнаграждение на управителя и на касиера на ЕС,
може да се заплаща по решение на Общото събрание. По делото не са представени
доказателства за взето такова решение от ОС на ЕС на сградата.
Решенията за: разходите за поддръжка и управление на ЕС (чл.11, ал.1, т.5
ЗУЕС); за вноски за фонд „Ремонт и обновяване“ (чл.11, ал.1, т.7 ЗУЕС), както и
извършването на разходи, които са необходими или неотложни за поддържането или за
възстановяването на общите части, за извършване на полезни разходи, както и за определяне
на размера на разходите за изпълнението на указанията в техническия паспорт (чл.11, ал.1,
т.10, б.“а“ ЗУЕС) също се вземат от ОС на ЕС, като по делото липсват доказателства за взети
такива решения.
Ето защо, според настоящия състав, правилно разликата между съответната на
идеалните части, припадащи се на притежавания от ищците имот, част от получения наем, и
платените от ответника суми на ищците, са присъдени от първоинстанционния съд на
ищците.
Спорно на второ място е налице ли е забава на кредитора в случая, поради отказ
на ищците да получат дължимите им суми.
Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че предвид вида на
задължението – парично, по аргумент от чл.68, б.“а“ ЗЗД, същото е носимо, т.е. ответникът е
този, който е следвало да предаде на ищците полагащата им се част от наемите. Предвид
това, че исковата молба има функцията на покана, както и предвид обстоятелството, че
претенцията за законна лихва е от датата на завеждане на иска, съдът споделя
съображенията на първоинстанционния съд, че ако е била налице забава на кредитор, то тя е
отпаднала с предявяването на исковата молба, в която ищците са посочили и банкова
сметка, по която да се преведат сумите.
От друга страна, предвид превеждането от ответника на по-малки суми от
дължимите и оспорването на размера на исковете от ответника, съдът приема, че той е дал
повод за завеждане на иска, поради което не е налице основание по чл.78, ал.2 ГПК за
освобождаването му от разноски.
По изложените съображения съдът намира предявените искове за изцяло
основателни и доказани, и поради съвпадането на крайните изводи на двете инстанции,
решението на БРС следва да се потвърди в обжалваната част.
По частната жалба, съдът намира следното:
Частната жалба е подадена от ищците, против определение № 262006 от
18.03.2021 г. по първоинстанционното дело, в частта му, с която е оставено без уважение
8
искането им за изменение на решението по делото в частта за разноските и в частта за
присъждане на адвокат Галина Георгиева Павлова на адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на ответника Т. Г. М.. Твърди се, че обжалваното определение е
неправилно, тъй като съдът не е съобразил, че с извършеното намаление на исковете,
предметът на спора се е намалил от първоначално претендирания размер, и при пеценката
по чл.78 ГПК е следвало да се има предвид вече измененият/намаленият размер на исковете,
като е без значение първоначално предявения размер на исковете. По отношение на
присъденото на адв.Г.Павлова възнаграждение се твърди, че неправилно съдът й е присъдил
пълния размер на предвиденото в Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС възнаграждение без да
отчете факта, че производството е прекратено само за една малка част от първоначално
претендираните суми. Сочи се, че принципът на пропорционалност следва да се прилага и в
хипотезата на чл.78, ал.4 ГПК. Претендира се отмяна на обжалваното определение и вместо
това постановяване на определение, с което решението се изменя в частта на разноските,
като на ищците-частни жалбоподатели се присъждадопълнително разноски – до пълния
размер на претендираните от тях разноски, а претенцията на адв.Павловапо чл.38, ал.1, т.2
ЗА се отхвърля, или евентуално възнаграждението й се редуцира до сумата от 38,56 лв –
пропорционално на прекратената част от производството по делото.
Частната жалба е с правно основание чл.274 ГПК, вр.чл.248 ГПК.
В законовия срок против частната жалба е подаден отговор от въззивника-
ответник, с който жалбата се оспорва като неоснователна и недоказана. Твърди се, че
изводите на първоинстанционния съд са правилни и съобразени както със закона, така и със
съдебната практика. Изложени са подробни съображения, цитирана е съдебна практика.
Съдът намира частната жалба за допустима като подадена в законовия срок, от
легитимирано лице, против актъ на съда, подлежащ на обжалване.
Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за неоснователна.
Молбата на ищците по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта на
разноските, е подадена в законовия срок, поради което е допустима.
Съгласно представените доказателства (Договор за правна защита и съдействие,
л.91; Анекс № 1 към договора за правна защита и съдействие, л.92; и Списък на разноските,
л.90 от първоинстанционното дело), ищците са направили в първоинстанционното
производство съдебни разноски в размер общо на 505 лв, от които – 100 лв – за държавна
такса за предявените искове, 400 лв – за заплатен адв.хонорар и 5 лв – такса за съдебно
удостоверение. Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че след като по делото
няма данни ой от ищците каква част от съдебните разноски е заплатил, следва да се приеме,
че двамата ищци са платили равна част от разноските по делото пред първата инстанция.
Съгласно чл.78, ал.1 ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по
производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от
ответника съразмерно с уважената част от иска. Съгласно ал.2 от чл.78 ГПК, ако ответникът
с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се
възлагат върху ищеца.
В настоящия случай исковете са били предявени, както следва: от ищеца Н.С. – за
сумата 234,08 лв, ведно със законна лихва от завеждане на иска; и от ищеца Д.С. – за сумата
от 702,08 лв, ведно със законна лихва от завеждане на иска.
9
Съгласно приетото от съда изменение на исковете, искът на Н.С. е намален от
234,08 лв на 203,95 лв, като е прекратено производството по иска за разликата над 203,95 лв
поради отказ от иска; искът на Д.С. е намален от 702,08 лв на 611,87 лв, като е прекратено
производството по иска за разликата над 611,87 лв поради отказ от иска.
С обжалваното решение исковете са отхвърлени частично. Искът на Н.С. е
отхвърлен - за разликата над присъдената сума от 8,95 лв (припадаща се на ищеца част от
месечни наемни вноски) до пълния претендиран размер от 203,95 лв поради плащане в хода
на процеса; и над 3,03 лв (законна лихва за периода 01.10.2020 г. – 25.11.2020 г. върху
сумата от 195 лв). На ищеца са присъдени разноски в размер на 220 лв (от общо направени
разноски 252,50 лв, съобразно по-горе изложените съображения). Искът на Д.С. - за
разликата над присъдената сума от 26,87 лв (припадаща се на ищеца част от месечни наемни
вноски) до пълния претендиран размер от 611,87 лв поради плащане в хода на процеса; и
над 9,10 лв (законна лихва за периода 01.10.2020 г. – 25.11.2020 г. върху сумата от 585 лв).
На ищеца са присъдени разноски в размер на 220,06 лв (от общо направени разноски 252,50
лв).
Т.е.исковете, в размерите им след изменението/намалението им, са частично
уважени и частично отхвърлени – но поради направено от ответника в хода на
производството плащане.
Редуцирането от първоинстанционния съд на разноските на ищците е само въз
основа на направеното изменение на исковете, съотв.за частта, за която ищците са заявили
отказ от иска.
Настоящият състав споделя становището на първоинстанционния съд, че при
направен от ищеца отказ от иска, той следва да понесе разноските върху частта от иска, с
която неоснователно е сезирал съда, предизвикал е правен спор и е поставил ответната
страна в позиция да се защитава по тази част от иска.
Ето защо правилно първоинстанционният съд е намалил присъдените на ищците
разноски съобразно частта от исковете, за която те са заявили отказ.
По отношение на присъденото на адв.Павлова адвокатско възнаграждение съдът
също споделя изводите на първоинстанционния съд, че предвид обстоятелството, че
„насрещната страна“ (ищците) е осъдена за разноски, адвокатът, представлявал страна на
основание чл.38, ал.1 ЗА, има право на адвокатско възнаграждение, което не може да е в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 (Наредба № 1/2004 г. за
МРАВ), и което възнаграждение се заплаща от другата страна.
Предвид постановения резултат – оставяне без уважение на въззивната жалба на
ответника за въззивното производство на ищците следва да се присъдят съдебни разноски в
размер на 300 лв съобразно представения договор за правна защита и съдействие., Поради
оставяне без уважение на частната жалба на ищците, на адв.Павлова следва да се присъди
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА в размер на 300 лв.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260324 от 19.02.2021 г. по гр.д.6067/2020 г. по
описа на Бургаски районен съд, обжалваната част.
10
ПОТВЪРЖДАВА определение № 262006/18.03.2021 г. по гр.д.6067/2020 г. по
описа на Бургаски районен съд, с което съдът е оставил без уважение искането на Н. Д. С. и
на Д. Г. С. за изменение на решението в частта на разноските.
ОСЪЖДА Т. Г. М., ЕГН ********** да заплати на Н. Д. С. ЕГН ********** и на
Д. Г. С., ЕГН **********, съдебно-деловодни разноски за въззивното производство в размер
на 300 лв (триста лева).
ОСЪЖДА Н. Д. С. ЕГН ********** и на Д. Г. С., ЕГН ********** да заплатят на
адвокат Галина Георгиева Павлова от АК Бургас, сумата от 300 лв (триста лева),
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на
ответника Т. Г. М. по повод разгледана частна жалба по в.гр.д.734/2021 г. по описа на
Бургаски окръжен съд.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11