Р Е Ш Е Н И Е
№
Варна, 03 октомври 2018 година.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение – първи състав, в открито съдебно заседание проведено на
седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
СВЕТЛА ПЕНЕВА
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа докладваното от съдия Красимир
Василев,
в.гр.дело
№ 818 по описа за 2018 година, за
да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на Н.А.И. И К.И.И., чрез адв.М.С. против
Решение № 166 от 15.01.2018 година, постановено по гр.дело № 12 093/2016
година, с което са били уважени исковите претенции на А.Ф.А., с правно
основание чл.87 ал.3, чл.189 ал.1 и чл.92 от ЗЗД, като е бил развален сключения с нот. Акт № 56, том I, дело 36, от
16.02.2012 г. на Нотариус Роза Кожухарова договор за покупко - продажба от
16.02.2012 г., по силата на който Н.А.И. ЕГН ********** и К.И.И. ЕГН **********,***
се задължават да продадат на А.Ф.А., ЕГН **********,*** притежаван от тях в
режим на СИО недвижим имот находящ се в гр. Варна, кв. Виница, местност „Акчелар",
целият с площ от 1020 кв.м., съставляващ имот с идентификатор № 10135.2522.351
по ПНИ на СО. „Акчелар", при граници: имот № 10135.2522.352, №
10135.2522.422, № 10135.2522.423, № 10135.2522.424, № 10135.2522.426, №
10135.2522.9558, № 10135.2522.739, № 10135.2522.349, № 10135.2522.350, срещу
задължение на ищеца да заплати цена в размер на сумата от 20 184,78 лева,
изплатена напълно от купувача на продавача в деня на подписване на договора по
банков път, по иска на А.Ф.А., ЕГН **********,*** срещу Н.А.И. ЕГН ********** и
К.И.И. ЕГН **********,***, на основание чл. 87, ал. 3, вр. чл. 189, ал. 1 ЗЗД
били са осъдени въззивниците да заплатят солидарно на А.Ф.А., ЕГН **********,***
сумата от 20 184.78лв.
лв. (двадесет хиляди сто осемдесет и четири лева и 78 стотинки), представляваща
платена на отпаднало основание поради съдебното разваляне на договор за
покупко-продажба от 16.02.2012 г., оформен в нот. Акт № 56, том I, дело 36, от
16.02.2012 г. на Нотариус Роза Кожухарова продажна цена, на основание чл. 189,
ал. 1 ЗЗД както и за сумата от 320.28 лв. (триста и двадесет лева и 28
ст.) представляваща платена нотариална такса; сумата от 524,81 лв. (петстотин
двадесет и четири лева и 20 ст. ) представляваща платен местен данък и сумата
от 120,20 лв. (сто и двадесет лева и 20 ст.) представляваща платена такса за
вписване, които суми съставляват направените във връзка със сключване на
договор за покупко-продажба от 16.02.2012 г., оформен в нот. Акт № 56, том I,
дело 36, от 16.02.2012 г. на Нотариус Роза Кожухарова разноски, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 01.06.2016 г. до
окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 189, ал. 1 ЗЗД.С
атакуваното решение въззивниците също така са били осъдени да заплатят на
въззиваемия сумата от 12 000.00 лв. лв. (дванадесет хиляди лева),
представляваща неустойка уговорена в договор за покупко-продажба от 16.02.2012
г., оформен в нот. Акт № 56, том I, дело 36, от 16.02.2012 г. на Нотариус Роза
Кожухарова за неизпълнение на задължението им да прехвърлят собствеността по
отношение описания в нотариалния акт недвижим имот и наличието на претенции от
страна на трети лица по отношение на същия, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
От жалбата е видно, че въззивниците се позовават на
неправилност на атакуваното решение, като намират, че то е постановено при
липса на доказателства.Сочат още, че наследниците на Й.З.Д. не разполагат с
валидни права върху процесния имот, което обуславя само по себе си
законосъобразност в прехвърлителните сделки; сочат още, че не са събрани
доказателства за кооперирането на имота.Оспорват исковете по основание и
настояват съдът да отмени решението и да ги отхвърли.
По делото е постъпил отговор от страна на адв.И.,
като процесуален представител на въззиваемия А., от които става ясно, че
жалбата е неоснователна, а решението правилно.Излага се, че въззивниците не са
били изправна страна по прехвърлителната сделка и на тази база, в резултат на
неправомерното си поведение, са били осъдени основателно.Адв.И. сочи влезли в
сила съдебни решения, които валидират правата на наследниците на Д., и които са
противопоставими не само на Матееви, но и на въззивниците.В заключение
настоява съдът да потвърди решението.
За да се произнесе по спора, като се запозна с
материалите по делото и застъпените от страните становища, ВОС намери за
установено следното:
От фактическа страна не се спори и е видно, че с Договор
за покупко-продажба, с н.а. № 56, том I, рег.№ 1732, д. № 36/2012г. на нотариус
Роза Кожухарова (л. 115), Н.А.И. ЕГН, ********** и К.И.И. ЕГН ********** се
задължават да прехвърлят на А.Ф.А., ЕГН ********** правото на собственост върху
притежаван от тях в режим на СИО недвижим имот находящ се в гр. Варна, кв.
Виница, местност „Акчелар", целият с площ от 1020 кв.м., съставляващ имот
с идентификатор № 10135.2522.351 по ПНИ на СО. „Акчелар", при граници:
имот № 10135.2522.352, № 10135.2522.422, № 10135.2522.423, № 10135.2522.424, №
10135.2522.426, № 10135.2522.9558, № 10135.2522.739, № 10135.2522.349, №
10135.2522.350, срещу задължение на ищеца да заплати цена в размер на сумата от
20 184.78 лева.Пред нотариуса страните са заявили, че продажната цена е
заплатена.От съдържанието става ясно, че продавачите се легитимирали като
такива на база на сделка осъществена между тях и сем.Матееви, от които
придобили имота.Последните обосновали правата си с н.а.№ 70, т. I, д. 193/66г.
По делото е приложено и Решение № 1269 от 25.06.2015
година, постановено по в.гр.д. № 1382/2015 г. на ВОС, влязло в сила на
22.01.2016 година, с което е било прието за установено по отношение на А.Ф.А.,
че Н.Й.Г. и З.Й.Д., към датата на влизане в сила на кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със заповед №РД-18-92/14.10.2008 г., на изпълнителния директор на АГКК,
несъобразена с влезлия в сила ПНИ на местността, одобрен със Заповед № РД – 06
– 7706 – 32/ 03.02.2006 г. на Областен управител на област Варна, изменен
относно процесния имот с идентификатор 10135.2522. 351 със Заповед № РД – 11 –
7706 – 215/ 15.07.2011 г. на Областен управител на област Варна, са собственици на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ,
находящ се в гр. Варна, кв. „Виница“, м-ст „Акечелар“, целият с площ от 1020
кв.м, съставляващ имот с идентификатор 10135.2522.351, съгласно кадастралната
карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед №РД-18-92/14.10.2008 г. на
изпълнителния директор на АГКК, при граници имоти с идентификатори
10135.2522.352, 10135.2522.422, 10135.2522.423, 10135.2522.424, 10135.2522.426,
10135.2522.9558, 10135.2522.739, 10135.2522.349 и 10135.2522.350, на основание
на основание чл.77 ЗС, във вр. с чл. 10,
ал.1, във вр. с чл. 14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ.
По делото е било приложено също така и влязло в
сила на 06.02.1998 година, Решение
от 21.07.1997 година, постановено по гр. д. № 3296 по описа на ВРС за 1995 г. е
обявена за нищожна по предявения от Д.Н.Д.и З.Й.Д. и Н. Й.Г. срещу Д.Г.М. и С.Г.М.
иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД извършената с протокол № 10/31.01.1966
г. на ТПС Комисия – с. Кичево замяна, по силата на която Г. М. ***, поч. През
1988 г. отстъпва 1 дка празно място м. „Кемер дере“, а получава 1 дка празно
място м. „Акчелар“ и е отменен нот. акт № 70, т. I, д. 193/66г. на варненския
нотариус.
Пред ВРС е била изслушана и Съдебно техническа
експертиза – като според първата е налице идентичност между недвижим имот
находящ се в гр. Варна, кв. Виница, местност „Акчелар", целият с площ от
1020 кв.м., съставляващ имот с идентификатор № 10135.2522.351 по ПНИ на СО.
„Акчелар", при граници: имот № 10135.2522.352, № 10135.2522.422, №
10135.2522.423, № 10135.2522.424, № 10135.2522.426, № 10135.2522.9558, №
10135.2522.739, № 10135.2522.349, № 10135.2522.350 и имота описан в договор за
покупко-продажба оформен с нот.акт № 56, том I, рег.№ 1732, д. № 36/2012г. на
нотариус Роза Кожухарова; в писмо изх. № РД-11-9400-496 /1/, издадено на
21.07.2011г. от Областния управител на Варна; в нот. акт № 84, т. VIII. дело
2191/96г. на Нотариус при ВРС, Решение от 21.07.1997 г. постановено по гр. д. №
3296 по описа на ВРС за 1995 г.; в Решение № 51/08.04.1993 г. на ПК Варна; в
административно дело № 861/2007 г. на АС
– Варна и по раздел І-ви на Заповед №
РД-11-7706-215/15.07.2011 г. на Обл. управител на обл. Варна. Вещото лице не
може да даде категоричен отговор относно идентичността на имота с имота описан
в нот. акт № 70, т. I, д. 193/66г.
Втората съдебно техническа експертиза – л.237,
изрично сочи, че не е възможно да се установи идентичност между имота, предмет
на н.а. № 70/1966 година и процесния.
От приложените към приобщената като доказателство
преписка на гр.д. № 7648/2013 г. на ВРС Заповед № РД – 06 – 7706 – 32/
03.02.2006 г. на Областен управител на област Варна за одобряване на ПНИ на
местността „Акчелар”, землище Виница, Заповед № РД – 11 – 7706 – 215/
15.07.2011 г., ПНИ за изменение на ПНИ за местността „Акчелар”, землище Виница
и издадената въз основа на същите Заповед № 654/ 16.11.2011 г. на кмета на
Община – гр. Варна, изд. по реда на пар. 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, се установи,
че е възстановено правото на собственост върху новообразуван имот с №
10135.2522.351 по КККР на гр. Варна с площ 1 020 кв.м., находящ се в с.о. м.
„Акчелар”, землище Виница, по влезлия в сила ПНИ на местността на наследниците
на Й.З.Д..
При
тези данни становището на съда е следното:
Решението е правилно, а жалбата против него се
явява неоснователна.Съображенията за това се крият в наличните доказателства по
делото, но най – вече в статута на имота.Така например е установено по делото и
то на база на Съдебно техническо заключение, че процесния имот № 351 по ПНИ
попада в обхвата на земя по § 4 от ЗСПЗЗ.Установено е още, че първоначалния приобретател на този
имот валидира правата си със замяна по силата на която Г. М. Т. е придобил 1
дка. в местността „Акечелар“ срещу свой
друг декар отстъпен на ТПС Комисия – село Кичево.От своя страна наследниците Д.
се легитимират с позитивно за тях Решение № 1274 от 19.09.2005 година на
ПК-Варна, с което им се възстановява 1 дка., посочен с № 471 по КП от 1977
година.Също те се позовават на издадена в тяхна полза Заповед по §4 к ал.7 от
ЗСПЗЗ № 654/ 16.11.2011 г. на кмета на Община – гр. Варна, която слага край на
реституционната процедура и де юре обявява наследниците на Д. за собственици на
имота.
Както правилно е
приел и е изследвал ВРС, основното придобивно възражение на ответната страна,
касае протичането на давностен срок.Ответниците са изложили още с отговора си
против ИМ, че в тяхна полза и при наличието на непрекъсната и
необезпокоявана фактическа власт върху процесния имот, е протекла
давност, както следва: от 20.03.1996 година до 16.02.2012 година.този извод не
се споделя и от настоящия съд, т.к. съобразно
установената практика на ВКС самата придобивна давност, като институт е един от регламентираните в чл. 77 ЗС способи за придобиване право на
собственост върху вещи.Предвид разпоредбата на чл.79 от ЗС правото на
собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение
в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато
владение в продължение на 5 години.От своя страна нормата на чл.68 от ЗС дава и
легално определение на термина „владение“ – това е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи лично или чрез другиго, като
своя.Следователно е редно да се акцентира върху две обстоятелства – това са
т.нар. „фактическа власт“ и факта, че веща се държи „като своя“. Презумпцията
относно субективния елемент на владението, т.е. намерението за своене на вещта (animus), е въведена в
полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество тежестта
за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото
владение.Елементите на фактическия състав на чл. 79 ЗС
следва да се установят по делото при условията на пълно и главно доказване.Няма
спор, че основното доказателство за
установяване на придобивна давност са гласните доказателства, каквито са били
ангажирани в този процес.Единствено съдът е този, които може по същество да
прецени /след анализ/дали е основателно позоваване на придобивна давност.При
позоваване на придобивна давност следва да се посочи от кого и от кога е
установена фактическа власт върху имота, до кога е продължило владението и на
кого е противопоставено.Следователно
страната, която се домогва да докаже, че е давностила имот/имоти е длъжна да установи, че той / те не са изключени от оборота, т. е., че по
отношение на този имот не
съществува забрана да бъде предмет на придобиване по давност, още повече, че
правата са оспорени от ответниците в процеса.
На първо място съвсем правилно, решаващия съд е отхвърли
претенцията на основание разпоредбата на чл.5 ал.2 от ЗВСОНИ.Съобразно последната
протеклата придобивна
давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ не
се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила, а
именно -
22.11.1997 година.Също
правилно ВРС е отчел, че тази норма има обратно действие, защото заличава с обратна
сила изтеклия вече давностен срок и по тази причина давността до 22.11.1997 година
не може да бъде зачетена.Основния спор обаче между страните е свързан
с началния момент от които започва да тече давностния срок – дали се касае за
влизане в сила на ПНИ или за издаването на Заповедта по § 4 к ал.7 от ЗСПЗЗ.
В съответствие с Решение № 288 от 18.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2058/2013
г., I г. о., ГК, в хипотезата на възстановяване на собственост върху земеделски земи,
попадащи върху терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, началният момент на придобивната
давност срещу заявилите искане за реституция собственици,
може да бъде различен в зависимост от това дали за възстановяване на
собствеността, съответно за придобиването на имота от ползватели, е необходимо
издаване на заповед по § 4 к ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Такива са случаите, в които правото на собственост се възстановява при
действието на чл.14 ал.1 т.3 от ЗСПЗЗ в редакция след изменението в ДВ бр. 68/1999 година, а придобиването на
право на собственост от ползвателите е при условията на § 31 от ПЗР на ПМС № 234 от 16.12.1999 г. за изменение и
допълнение на ППЗСПЗЗ. След влизане в сила на ПНИ правоимащите по § 4 а и 4 б от ПЗР на ЗСПЗЗ отправят искане за оценка на предоставения за ползване имот и ако в
определения в закона срок след влизане в сила на оценката на земята заплатят
определената сума, Кметът на общината издава заповед по § 4 к ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ на
името на ползвателя за придобиване на новообразувания имот.Именно
тази Заповед поставя край на административното производство по възстановяване на
собствеността, тъй като реализирането на правата на ползвателите по §
4а или §4 б
ЗСПЗЗ изключва възстановяването на собствеността на бившите собственици върху
придобития имот и съответно - издаването на заповед за възстановяване в тяхно
лице. В тази хипотеза, ако правото на собственост на ползвателите
бъде оспорено от бившите собственици поради това, че не са били налице
предпоставките на § 4а или 4б ПЗР на ЗСПЗЗ за трансформиране на правото на
ползване в право на собственост, ползвателите биха могли да се позовават на придобивна давност от датата
на заповедта на кмета по § 4 к ал.7
ЗСПЗЗ, тъй като до завършване на административното производство по възстановяване
на собствеността, давност не тече. Нормата на § 4 к ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ е конкретизирана с чл.28 от ЗСПЗЗ, която предвижда възстановяването, съответно придобиване правото на
собственост върху всеки от новообразуваните имоти да се извършва със заповедта
на кмета, с която този имот се индивидуализира. Разпоредбата се отнася както за
лицата, на които е признато правото на възстановяване с решение по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, така и за правоимащите
по § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ.Именно Заповедта по § 4 к ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ за една от страните обуславя приключване на процедурата за възстановяване на собствеността за тази площ. По отношение на другата страна, която не е получила заповедта по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ,
но тя претендира, че е следвало да бъде адресат на тази заповед /което би
съставлявало спора за материално право/, ще е достатъчно да й е било признато
правото на собственост в съществуващи стари реални граници с решение по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, ако е бивш собственик,
респ. наследник на такъв или да е влязла в сила оценката на земята и да е
налице издаден документ за плащане, ако е правоимащ по § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ.С Решение № 73 от 11.04.2011 година
на ВКС по гр. д. № 1181/2010 г., II г. о., ГК ясно е посочено, че докато не бъде индивидуализиран
възстановения имот лицата, които го владеят, не могат да се ползват от давността спрямо бившите
собственици. Когато се възстановява собственост върху имоти в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, след измененията на закона в ДВ
бр. 68/99 г., окончателното приключване на административната процедура настъпва
с издаването на заповед на Кмета на общината по § 4 к ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, в която се определят местоположението, границите и съседите на имотите по
плана на новообразуваните имоти. Едва след издаването на такава заповед би
могло да започне течението на давностния срок за придобиване на имота от
лицето, което го владее.Видно е от делото, че в полза на
наследниците на Д. е издадена Заповед по §4 к ал.7
от ЗСПЗЗ № 654/ 16.11.2011 г. на кмета на Община – гр. Варна, следователно именно от тази дата е редно да
започне протичането на давностния срок и той не е изтекъл.Нещо повече – в
процеса на годините, наследниците на Д. са водили множество и различни дела –
против Матееви и против А., които по същество са прекъснали протичането на
давностния срок, по смисъла на чл.116 б.“Б“ ЗЗД.При тези данни е съвсем правилно
решаващата съдебна инстанция е приела, че въззивниците не са могли да придобият по давност правото на собственост върху процесния имот,
своейки го, до постановяването на Заповед № 654/ 16.11.2011 г. на кмета на
Община – гр. Варна, изд. по реда на пар. 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, с което е
възстановено правото на собственост върху новообразуван имот с идент.
10135.2522.351 по КККР на гр. Варна с площ 1 020 кв.м., находящ се в с.о. м.
„Акчелар”, землище Виница, по влезлия в сила ПНИ на местността, одобрен със
Заповед № РД–06–7706-32/03.02.2006 г. на Областен управител на област Варна,
изменен със Заповед № РД–11–7706–215/15.07.2011 г., в полза на третите лица
помагачи на ищеца.Ето защо и с тези мотиви, и
настоящия съд намира, че исковете, с правно основание чл.87 ал.3 ЗЗД, вр.чл.189
ал.1 са основателни и правилно са били уважени.
Въззивния съд споделя извода
на решаващата съдебна инстанция и досежно исковата претенция, с правно
основание чл.92 от ЗЗД.Съобразно установената съдебна практика на ВКС –
конкретно Решение № 279 от 3.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 691/2011 г., IV г. о., ГК,
докладчик съдията Мими Фурнаджиева, за да бъде ангажирана отговорността на ответната страна на основание чл. 92 ЗЗД, е необходимо да са налице
следните предпоставки: да съществува задължение; това задължение да не е
изпълнено; неустойката да е уговорена между страните по договора.също според ВКС именно страните са тези, които уговарят кое главно задължение се обезпечава с
неустойка, както и формата на неизпълнение, която прави задължението за
неустойка изискуемо. Поначало фактът на изпълнението сам по себе си прави
задължението за неустойка изискуемо. В случай на невъзможност за изпълнение
кредиторът може да търси компенсаторна неустойка, когато такава е уговорена.
Ако развали договора, кредиторът може да търси неустойка само при положение, че
е уговорена неустойка в случай на разваляне.
От представения по делото н.а. № 56 от 16.02.2012 година /вж.л.115/ става ясно, че са изпълнени законовите изисквания за това – продавачите са заявили, че са единствени собственици и че ако се докаже противното към датата на сключване на договора, то те дължат неустойка в размер на 12 000 лева, всички направени разходи по придобиване на имота и подобренията.Т.е. поетото задължение се явява самостоятелно и независимо от задължението за заплащане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.Това е така, т.к. по презумпция неустойката обезпечава изпълнението на едно задължение и определя размера на вредите, които без да доказва, кредиторът може да претендира при неизпълнението му.Обстоятелството, че задължението за неустойка всякога е в зависимост от изпълнението на главното задължение, независимо от диспозитивния характер на нормата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, тъй като изискуемостта на същото, наред с неговото пълно или забавено изпълнение са елементи от фактическия състав на вземането за неустойка, то уговарянето й върху изпълнената част от паричното задължение, респ. върху престирания от длъжника аванс е противно на закона.Неустойката не е противна добрите нрави, и въззивния съд споделя виждането на първата инстанция и по този повод.
Добрите нрави не са
писани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора при използването на критерии като естеството на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог,
ипотека; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойката следва да се приеме за
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.В случая това не е така.По
делото е изяснено, че още към датата на сключване на предметния договор
въззивниците са били наясно, че е стартирала и завършила реституционна
процедура.Неустойката не е и прекомерно и, въззивния съд намира, че ВРС е
изложил правилни мотиви в тази насока.
С оглед изложеното, и предвид горните мотиви, ВОС намира, че решението се
явява справедливо и съобразено със закона.
Предвид изхода на спора, в полза на
въззиваемия А. следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1 500
/хиляда и петстотин/ лева.
С оглед изложеното, ВОС,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 166 от 15.01.2018 година, постановено по
гр.дело № 12 093/2016 година, по описа на ВРС, XLIII състав.
ОСЪЖДА Н.А.И. ЕГН ********** и К.И.И. ЕГН ********** да
заплатят в полза на А.Ф.А., ЕГН ********** сумата от 1 500 /хиляда и
петстотин/ лева, представляващи съдебно – деловодни разноски – адвокатски
хонорар, пред ВОС.
Решението е постановено при участието на Д.Г.М., ЕГН ********** и С.Г.М., ЕГН **********, конституирани
като трети лица помагачи на страната на ответниците Н.А.И. ЕГН ********** и К.И.И.
ЕГН ********** и на Н.Й.Г., ЕГН **********
и З.Й.Д., ЕГН **********, конституирани като трети лица помагачи на
страната на ищеца А.Ф.А., ЕГН **********.
Решението подлежи на касационно обжалване пред състав
на Върховен Касационен Съд на Р България, в едномесечен срок от връчването му
страните, на основанията, посочени в чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: