О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер 662 14.07.2020г. гр.Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО отделение, ІІ състав
на четиринадесети юли две хиляди
и двадесета година
в закрито заседание в следния състав
:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ВЕСЕЛИНА
МИШОВА
БОРЯНА ХРИСТОВА
при секретаря Катерина Маджова
като разгледа
докладваното от съдията- докладчик Златев
частно гражданско дело № 1420 по описа за 2020 година,
за да се произнесе съобрази
следното :
Производството
е на осн. 274- 278 във вр. с чл.410 от ГПК.
Делото е образувано
въз основа на постъпила в законния 1- седмичен срок по чл.275, ал.1 от ГПК
частна жалба на заявителя ,,Ай тръст“- ЕООД, гр.София против постановено в з.з.
Разпореждане № 3677/13.04.2020г., постановено по ч.гр.д.№ 1231/2020г. по описа
на РС- Ст.Загора, с което е отхвърлено заявлението му против пълнолетната
българска гражданка В.С.В. от гр.С.З.за издаване на Заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК, в частта с която се претендира сумата 54, 16 лв. административни
разноски и сумата 80, 15 лв. дължимо възнаграждение по договор за предоставяне
на поръчителство, като неоснователни. Ч.жалбоподател излага подробни фактически
и правни доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното от него
първоинстанционно Разпореждането, и моли настоящия въззивен съд да отмени
изцяло обжалваното Разпореждане и да издаде Заповед за изпълнение за отхвърлените
суми. Претендира разноските си пред двете съдебни инстанции.
Въззивният съд,
след като обсъди оплакванията в ч.жалба, данните по първоинстанционното дело и
приложимите по казуса материалноправни и процесуални норми, намери за
установено и доказано следното :
Първоинстанционното производство
е образувано по заявление по чл.410 от ГПК от ,,Ай Тръст“- ЕООД, гр.София срещу
В.С.В. от гр.С.З.за издаване на заповед за изпълнение за различни по вид,
размер и основание парични суми в левове, като му е отказано от РС издаването
на Заповед само относно 2 бр. искания- за процесните сумата 54, 16 лв. административни
разноски и сумата 80, 15 лв. дължимо възнаграждение по договор за предоставяне
на поръчителство, като РС ги е счел за изцяло неоснователни, като нищожни, поради
основаването им на неравноправни клаузи. В текста на самото Заявление изрично е
посочено, че вземането произтича от договор за поръчителство по кредит от 31.05.2018г.,
по който се твърди, че
кредитополучателката се е задължила да върне заемната сума, заедно с
договорна лихва, както и дължимото възнаграждение на поръчителя по договора за
поръчителство. Твърди, че Задължението станало изискуемо, тъй като на 31.03.2019г.
падежирала последната вноска съгласно погасителния план. Поради което е молил
РС да издаде Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжничата за
горепосочените суми в левове. В обжалваната част на Разпореждането РС е
отхвърлил заявлението в частта, с която ,,Ай тръст“- ЕООД, гр.София е поискало
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК за процесните 2
суми, като е приел, че искането противоречи на разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК,
съгласно която при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Всякакви противни
уговорки са нищожни.
Съгласно разпоредбата на чл.411 от ГПК,
за да бъде уважено искане за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК,
заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на формалните
законови изисквания по чл.127, ал.1
и 3
и чл.128, т.1
и 2 от ГПК,
да не противоречи на закона или добрите нрави, да не
се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител и да не е налице обоснована вероятност за това, длъжникът да има постоянен адрес или седалище
на територията на Република България и да е с обичайно местопребиваване или
седалище на територията Република България съгласно чл.411, ал.2 от ГПК. В
конкретния случай въззивният съд приема, че са налице пречките по чл.411, ал.2,
т.2 от ГПК, тъй като искането за присъждане на суми, съгласно
клаузите на договора за потребителски кредит относно административни разноски и
съответно суми за възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство,
очевидно противоречат на закона и на добрите нрави.
Според разпоредбата
на чл.9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
като автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят неустойка обаче е ограничена в две посоки-
съдържанието на договора не може да противоречи на императивни норми на закона и
на добрите нрави, като ограничението се отнася както за гражданските, така и за
търговските сделки по арг. от чл.288 от ТЗ.
Добрите нрави представляват морални норми, на които законът е придал правно
значение, като тяхното нарушение води до недействителност на договореното и то
в най-тежката му форма/нищожност/ по чл.26, ал.1 от ЗЗД. Самите добри нрави не са писани правила, а съществуват като
общи принципи или произтичат от тях, и за спазването им при иск за присъждане
на неустойка съдът е длъжен да следи служебно, като един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона доказан правен интерес.
Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни
услуги, свързани с договора, като чл.10а, ал.2 от ЗПК обаче забранява на
кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК изисква
видът, размерът и
действието, за което се събират тези такси и/или комисиони, да бъдат ясно и
точно определени в текста на самия договора за потребителски кредит, като в
конкретния случай административните разноски и за възнаграждение по друг
договор за поръчителства за кредита не са индивидуализирани, а са определени твърде общо. Предвид противоречието им с императивни правни норми,
клаузите в договора за административни разноски и в договора за предоставяне на
поръчителство с друго трето лице, на основание чл.21, ал.3 от ЗПК се явяват изначално и изцяло нищожни.
И предвид разпоредбата
на чл.33, ал.1 от ЗПК, при забава на потребителя, кредиторът има право само на
законна лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, и всякакви други
различни уговорки са нищожни.
Съгласно разпоредбата на чл.411,
ал.2 от ГПК/в последната му редакция от
ДВ бр.100/20.12.2019г./, съдът издава заповед за изпълнение, освен когато
искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или искането се
основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице
обоснована вероятност за това. Налице е трайна съдебна практика, съгласно която
съдът е длъжен да следи служебно за наличието на противоречие на искането със
закона и при констатиране на такова отказва издаване на заповед за изпълнение. По
спорния въпрос по делото, за правомощията на заповедния съд да се позове на
нищожност, без да е бил сезиран с изрично писмено възражение, ако констатира
наличие на неравноправна клауза е налице и задължително решение на Съда на ЕС от
14.06.2012г. по дело С-618/10, където е дадено задължително тълкуване на
транспонираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО, като съгласно
това решение, не се допуска правна уредба на държава- членка/каквато се явява
Република България/, която не дава възможност на съда, в който и да е етап на
производството, да преценява служебно неравноправния характер на клауза от
договор. В този смисъл, съдът в заповедното производство разполага с правомощия
да извърши служебно проверка дали предявеното вземане не произтича от
неравноправна клауза, и ако констатира наличието на такава клауза, заявлението
следва да бъде отхвърлено- както от първоинстанционния РС, така и от настоящия
въззивен ОС.
Въззивният съд
намира, че относимите по казуса клаузи от договора за поръчителство носят
всички белези на неравноправие по смисъла на чл.143 от ЗЗП,
тъй като нарушават изискването за добросъвестност и създават значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, а
разпоредбите на чл.143, т.1- т.19 от ЗЗП
изброяват отделните
изрично посочени хипотези, а в чл.143, т.20 от ЗПК изброяването е
примерно, а не изчерпателно. Констатираното противоречие с приложимите
разпоредби на ЗЗП и на ЗПК е основание спорните клаузи да се приемат за нищожни,
като неравноправни, поради което и на това основание Заявлението е следвало да
бъде отхвърлено, със законните последици от това.
Предвид
гореизложените съображения, въззивната инстанция счита, че процесната ч.жалба се явява
неоснователна, поради което атакуваното първоинстанционно Разпореждане в
обжалваната част, в която е отхвърлено Заявлението за издаване на Заповед за незабавно
изпълнение по чл.410 от ГПК, следва да бъде изцяло потвърдено, като правилно и
законосъобразно, със законните последици от това.
Настоящото въззивно
съдебно Определение е окончателно и не подлежи на по- нататъшно обжалване пред
по- горен съд.
Ето защо водим от горните мотиви и на
основание чл.278, ал.1 и 2 във вр. с чл.410 от ГПК, въззивният ОС- С.З.О П Р Е Д Е
Л И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Разпореждане от з.з. № 3677/13.04.2020г.,
постановено по ч.гр.д.№ 1231/2020г. по описа на РС- Ст.Загора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :