№ 1176
гр. София, 02.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20211000503473 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С решение № 263094 от 14.05.2021г., постановено по гр. д. №
12464/2019г., СГС, ГО, I-27 състав е осъдил „УниКредит Булбанк“ АД, на
основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, да заплати на Г. Д. Т.
сумата от 13 796,33 евро, представляваща служебно събрана от банката от
разплащателната сметка на ищеца недължима сума за лихва по Договор за
банков кредит № 138/12.03.2008г. за периода от 01.05.2017г. до 31.07.2019г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
исковата молба - 26.09.2019г. до окончателното й изплащане, както и сумата
от 1716,29 евро, с левова равностойност по фиксинга на БНБ 3356,78лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 15.06.2017г.
до 20.09.2019г., като е отхвърлил иска по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за разликата
над 13 796,33 евро до 14 059,06 евро и иска по чл. 86 от ЗЗД за разликата над
1716,29 евро с левова равностойност 3356,78лв. до 1748,83 евро с левова
равностойност 3420лв. С решението СГС, ГО, I-27 състав е осъдил
„УниКредит Булбанк“ АД да заплати на Г. Д. Т. сумата от 3029,05лв.,
представляваща направени по делото разноски, на основание чл.78, ал.1 от
ГПК. С решението СГС, ГО, I-27 състав е осъдил Г. Д. Т. да заплати на
„УниКредит Булбанк“ АД сумата от 30,95лв., представляваща направени по
делото разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Срещу постановеното решение – в неговите осъдителни части е
1
подадена въззивна жалба от ответника - „УниКредит Булбанк“ АД с
възражения за неправилност, с оглед приетите по делото доказателства. В
жалбата се поддържа, че нито в процесния договор за банков кредит, нито в
приложимите към него Общи условия, при които се предоставят ипотечни
кредити на физически лица, действали от 07.05.2007 г. до 27.05.2008 г., не се
съдържа клауза, съгласно която Базисният лихвен процент (БЛП) е в размер
на едномесечен Euribor, което да налага ежемесечната му промяна. Твърди се,
че уговореният при сключване на договора Годишен лихвен процент (ГЛП),
възлизащ на ставка от 6, 40%, притежава обвързващ характер. Излага се
довод, че това е максимален процент, който не може да бъде надхвърлян при
изпълнението на договора, т.е. банката не може да събира възнаградителна
лихва в по-голям процент от посочения. Във връзка с това се прави извод, че
в чл. 4 от договора за кредит страните са се споразумели за Годишен лихвен
процент в размер на 6,40 %, който ответникът, през целия срок на договора,
включително и през исковия период, не е надвишавал при събиране на суми
от банковата сметка на ищеца. Релевира се възражение, че съдът неправилно
е приел, че банката е въвела компонента „премия“ като част от БЛП по
договора за кредит в разрез с договорните условия. Отправя се молба
въззивният съд да постанови решение, с което да отмени решението на СГС в
обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли като
неоснователни предявените искове. Предявява се претенция за присъждане на
разноските пред двете инстанции.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор от ищеца, чрез
процесуалния му представител. В отговора се поддържа становище за
неоснователност на жалбата. Излага се твърдение, че съгласно процесния
договор за банков кредит променливата стойност в ГЛП представлява БЛП,
който възлиза на стойността на едномесечния Euribor. В този смисъл, се сочи,
че при пораждане на процесното кредитно правоотношение страните по
договора за банков кредит са постигнали съгласие един от
структуроопределящите БЛП индекси да бъде променлива величина - Euribor,
поради което единствено съгласно неговите колебания във времето като
обективно обстоятелство (извън контрола и волята на страните) Годишният
лихвен процент ще може да бъде променян. Твърди се, че съгласно
постигнатото съгласие в договора за банков кредит и приложимите към него
Общи условия Управителния съвет на банката има право да променя
единствено променливата величина, формираща уговорения БЛП, т.е.
референтният лихвен процент - Euribor, а от изслушаната по делото ССЕ се
установява, че банката едностранно е променила формулата (методиката), по
която се определя БЛП, като е прибавила съвсем нов индекс (компонентна) -
т.нар. „премия“. Прави се искане въззивният съд да отхвърли подадената
въззивна жалба. Решението не е обжалвано в частта, в която искът с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и искът с правно основание чл. 86 ЗЗД са
частично отхвърлени - в тези части то е влязло в законна сила и въззивният
съд не дължи произнасяне.
2
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е
допустима.
СГС, ГО, I-27 състав е бил сезиран с кумулативно обективно съединени
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че
съгласно т.4 от договора, уговореният от страните променлив компонент на
Годишния лихвен процент /ГЛП/ - Базисен лихвен процент /БЛП/ е в размер
на едномесечния Euribor, а обстоятелството, че промяната, съгласно р. II, т.
11.1.1 от договора, става с решение на компетентния орган на банката,
какъвто е УС на „УниКредит Булбанк“ АД, не би могло да промени този
извод, нито би могло да обуслови извод за уговорено право на банката да
определя БЛП в размер, различен от избрания пазарен индекс. Приел е, че в
случая, от изслушаната СИЕ, се установява, че банката едностранно е
изменила реда, начина и формулата за изчисляване на БЛП, като е въвела нов
компонент „премия”, което противоречи на добрите нрави и нарушава
принципа на равнопоставеност на страните. С оглед на това, е формирал
извод, че банката не е имала договорно и законово основание за промяна на
ГЛП, чрез въвеждане на непредвиден в договора компонент на БЛП - премия,
а заплатените от ищеца, въз основа на едностранната промяна, лихви за
процесния период са платени без основание и подлежат на връщане, поради
което е уважил частично претенцията на ищеца за главница. Посочил е, че с
оглед частичната основателност на иска по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД
основателен се явява и иска по чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца мораторна лихва върху главницата за периода от
15.06.2017г. до 20.09.2019г.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
От представените и неоспорени по делото писмени доказателства, съдът
приема за безспорно установено, че между Г. Д. Т. и „УниКредит Булбанк“
АД съществува кредитно правоотношение, обективирано в договор за банков
кредит № 138 от 12.03.2008 г. и в Общите условия на банката, разписани от
кредитополучателя. По силата на двустранно подписания договор банката се е
задължила да отпусне банков кредит в размер на 300 000 евро - с цел
закупуване на две жилища, със срок на действие на процесното кредитно
правоотношение до 15.03.2032 г. Съгласно уговореното между страните – /т.4
от договора/ кредитополучателят е поел правно задължение да заплаща на
банката годишна възнаградителна лихва в размер на 6,40 %, като
3
референтният лихвен процент (променливата величина - едномесечния
Euribor) към момента на пораждане на процесното кредитно правоотношение
е със ставка 4, 20%, а фиксираната надбавка (неизменната величина) възлиза
на 2,20 пункта. В т. 11.1. от раздел II от договора, наименован „Условия за
усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор
за банков кредит № 138/12.03.2008г.“, е предвидено, че кредитополучателят
заплаща на кредитора лихви, изчислявани при годишна база - 365/360 дни - за
кредити, издължавани чрез намаляващи погасителни вноски, и 360/360 дни -
за кредити, издължавани чрез анюитетни погасителни вноски, съответно
дългът по заемната сметка се олихвява с ГЛП, формиран от БЛП плюс
надбавка, определени в размер по т. 4 за съответния период на олихвяване.
Според т. 11.1.1, приложимият към съответния период на олихвяване от
действието на този договор БЛП за различните валути се определя от
Управителния съвет /УС/ на банката или оторизиран от него орган и/или
лица. Съгласно т. 11.1.2., с промяната на действащия към съответния период
на олихвяване БЛП лихвените условия по раздел I, т. 4.1. до 4.5. от договора
се считат автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които
са задължителни за страните по договора, като кредиторът уведомява
кредитополучателя за настъпилите изменения. В т. 11.1.3. е предвидено, че
при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец,
включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане на
съответната анюитетна вноска/ ГЛП по кредита за съответния лихвен период
от лихвения план се фиксира в размера по т. 4.1.а и не се променя, освен
когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-
малко с един пункт. В същата клауза е посочено, че кредитополучателят дава
съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на ГЛП за дадения
лихвен период по лихвения план по т. 4.1.а, определен съгласно предходната
точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо
сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на
базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера, определен от
кредитора в деня на сключване на настоящия договор или от размера му,
формиран след промяна по реда на настоящата точка. Действащите към този
момент Условия по кредити на физически лица и по конкретно чл. 10.3.2 от
тях дефинират какво представлява базисния лихвен процент и как се формира
той. За кредити в евро за базисен лихвен процент се прилага утвърдения от
УС на банката лихвен процент - едномесечния EURIBOR, равен на индекса,
закръглен до третия десетичен знак. Индексът EURIBOR, от своя страна,
отразява средното равнище на лихвените проценти, при които представителна
група от над 50 банки в Еврозоната си предоставят срочни депозити в евро,
поради което се налага извода, че базисният лихвен индекс, който се формира
на база на неговите стойности, е този компонент при определяне на размера
на възнаградителната лихва по договора за банков кредит, който страните са
се съгласили, че ще отчита промените в пазарните условия по време на
действието му.
4
От протокол № 38/14.10.2008г. от заседание на УС на „УниКредит
Булбанк” АД се установява, че е прието решение, отнасящо се до БЛП.
Съгласно него, цената на банковия кредит се определя като сбор от
променлив БЛП, формиран от приложимия към периода на олихвяването
договорен лихвен индекс /SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR/ или друг договорен
индекс и премия, определяна по размера от ГОД от нула базови пункта до 200
базови пункта според стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари,
към който БЛП се прибавя фиксираната договорна надбавка, отчитаща
оценката на финансовото състояние на клиента, вида, срока на кредита,
обезпеченията и други обстоятелства, отчитащи кредитоспособността на
кредитоискателя и произтичащия от нея кредитен риск.
От заключението на приетата от СГС ССчЕ се установява, че дължимият
размер на възнаградителната лихва по процесното кредитно правоотношение
за процесния период - от 01.05.2017г. до 31.07.2019г., съобразно уговореното
в т. 4 от процесния договор, а именно БЛП, който се формира от референтен
лихвен размер (едномесечния Euribor) и фиксирана надбавка от 2, 20%, е
6 394.04 евро. Вещото лице изяснява, че удържаната от разплащателната
сметка на кредитополучателя-ищец сума, представляваща възнаградителна
лихва по договора, възлиза на сумата от 20 190.37 евро. Експертът
установява, че банката е определила размера на лихвата като равен на БЛП
плюс надбавка 2.20%, като от своя страна БЛП е определен като сбор на
стойността на индекс - едномесечния Euribor и премия в размер на 4%.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достига до
следните правни изводи:
По своята правна същност сключеният между страните договор за
банков кредит разкрива признаците на потребителски договор, тъй като
кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР от ЗЗП и чл. 5,
ал. 2 ЗПК /отм./, но действащ към момента на пораждане на процесното
кредитно правоотношение. Следователно, приложим е ЗЗП и в частност
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, както и
разпоредбата на чл. 146 ЗЗП, която регламентира нищожност на такава
клауза, освен ако не е била индивидуално уговорена от страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена
уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за
добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Според тази
легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са
проявени кумулативно.
При сключването на процесния договор за ипотечен кредит страните са
уговорили всички условия по кредита, в т.ч. цената на заемния ресурс, с оглед
на което ищецът е взел решение да бъде кредитополучател, т.е. тези уговорки
5
са част от договора и могат да бъдат едностранно изменяни само в
предвидените в договора случаи. В този смисъл е и повелителната правна
норма, уредена в чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ, която предписва, че при пораждане на
кредитното правоотношение страните по него трябва да постигнат съгласие
относно данните за общите разходи по кредита (такси, комисиони и други
разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз
основа на които тези разходи могат да се изменят. Следователно, „цената“ на
заемния ресурс трябва да бъде изрично установена, а обективните критерии,
при които се поражда потестативното право на банката едностранно да
изменя нейния размер (вкл. чрез увеличението на лихвената ставка), трябва да
бъдат изчерпателно изброени.
Неоснователно е възражението на ответника, че уговореният при
сключване на договора ГЛП, възлизащ на ставка от 6,40%, е фиксиран и
притежава обвързващ характер. От цитираните по-горе клаузи, въззивният
състав приема, че Годишният лихвен процент по усвоената част от кредита се
формира от сбора на БЛП, представляващ едномесечния Euribor, плюс
надбавка 2, 20%. Следователно, общият разход по кредита се определя при
променлив лихвен процент, който се формира въз основа на променлива
величина (т. нар. референтен лихвен процент) и фиксирана надбавка.
Действително към момента на сключване на договора ГЛП е бил 6,40%, но
това е била числовата стойност на ГЛП, изчислена на база на стойностите на
двата му елемента – едномесечен Euribor, плюс надбавка 2, 20%, като към
този момент едномесечният Euribor е бил със стойност 4.2. Индексът Euribor
обаче се мени непрекъснато /в т.см. е и заключението на ССчЕ/. Ако се
приеме логиката на ответника и страните не са били съгласни с
непрекъснатата промяна на индекса Euribor, то те нямаше във формулата за
изчислението на ГЛП да включат едномесечния Euribor, а щяха да посочат
число, което да остане стабилно през времетраенето на кредитното
правоотношение. В този смисъл е без значение обстоятелството, че през
целия исков период кредитополучателят-ищец не е заплащал възнаградителна
лихва в размер по-голям от 6.40%.
От обсъдените по-горе доказателства, съдът приема за безспорно
установено, че с решение на УС на банката от 14.10.2008г. банката е
извършила едностранна промяна на методиката за изчисляване на ГЛП, като
едностранно е включила трети компонент за изчисление на ГЛП, а именно –
„премия“. Следва да се отбележи, че определянето на размера на „премията“
не зависи от конкретен пазарен индекс, а от преценката на Управителния
съвет. В противоречие със закона (чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ) са въведени неясни
критерии за промяна на възнаградителната лихва, въпреки изискването за
„обективни критерии, въз основа на които разходите по кредита могат да се
изменят“. Следователно, банката е обезпечила за себе си правото произволно,
при упражняване на дискреция (право на автономна преценка) да изменя
БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този
начин се накърнява принципа на добросъвестност, който е основополагащ в
6
частноправните отношения при упражняване на породените от договора
субективни права. За да отговаря на изискванията за добросъвестност
(аргумент от чл. 143 ЗЗП), уговорената в тази клауза правна възможност за
едностранно изменение на референтния лихвен процент от банката трябва да
определя относителната тежест на отделните компоненти, включително и при
промяната в покупателната стойност на съответната валута, като по ясен и
разбираем за средния потребител на банкови услуги начин да се установи в
какво съотношение промяната на съответния обективен показател ще се
отрази върху размера на референтния лихвен процент (в конкретно измеримо
съотношение). Ето защо, въззивният състав приема, че в противоречие с
принципа на добросъвестността банката едностранно е изменила размера на
възнаградителната лихва, без обективни критерии. В този смисъл,
обезпечаването на възможността банката едностранно да измени стойността
на насрещната парична престация - възнаградителната лихва, и то само като я
увеличава, при неустановени в Общите условия конкретни показатели, при
все че потребителят на банкови услуги няма възможност да се откаже
безусловно от договора (без да дължи такси, т. нар. наказателни лихви и пр.,
които по своето естество представляват компенсаторна неустойка за
неспазване на уговорения в полза на кредитора срок на договора - арг. чл. 70,
ал. 2 ЗЗД, при т. нар. предсрочно погасяване на кредита), поставя ищеца в
неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП.
Процесната клауза, с която се внася промяна, считано от месец октомври
2008г., е уговорена във вреда на потребителя и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя -
банката може произволно във всеки един момент да увеличи БЛП със
стойност, която счита за целесъобразна.
Тъй като договорът представлява съвпадане на две насрещни
волеизявления с един и същ предмет за постигане на признат от закона
интерес, то всяка уговорка за едностранно изменение на предметното
съдържание на учреденото облигационно правоотношение, включително и по
отношение на насрещната парична престация за използване на заетия
финансов ресурс (възнаградителната лихва), когато тази правна възможност
не е обусловена от външни, обективни за страните по материалното
правоотношение обстоятелства не поражда целените правни последици и не
обвързва страните по договора. Поради изложеното, съдът прави извод, че
извършеното с решение на УС на „УниКредит Булбанк“ АД по Протокол №
38/14.10.2008 г. изменение на Общите условия не обвързва ищеца, тъй като по
този начин банката едностранно е изменила съдържанието на договорното
правоотношение, включвайки трети компонент, а именно - премия при
изменението на ГЛП, чийто размер зависи единствено и само от нейната
преценка - по решение на УС. Тази промяна противоречи на основополагащи
за частното право принципи - свободата на договаряне и автономията на
волята (аргумент от чл. 8 и чл. 9 ЗЗД). Следователно, отношенията между
страните относно дължимата възнаградителна лихва следва да се уреждат
7
съобразно първоначалното съгласие, постигнато в клаузата на т. 4 от договора
за банков кредит (едномесечен EURIBOR + 2, 20%).
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, съдът приема
следното:
Възникването на спорното материално право за връщането на дадено
при начална липса на правно основание се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума
да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения
комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на
ищеца в патримониума на ответника да е без правно основание, т. е. без да е
бил налице годен юридически факт, без да е било възникнало задължение за
заплащане на възнаградителна лихва над действително уговорения размер.
Следователно, в тежест на ищеца е да докаже даването, респ.
получаването на имущественото благо, а в тежест на ответника е да докаже
възникването и съществуването на правното основание за това имуществено
разместване от патримониума на ищеца в неговия имуществен комплекс.
От изложеното по-горе, въззивният съд прие, че поведението на банката
е изцяло в нарушение на договора за банков кредит № 138 от 12.03.2008 г. – т.
4. Прибавяйки друга, трета - допълнителна компонента (наречена премия), без
същата да е уговорена в договора и без за същата да е постигнато съгласие
между страните, банката събира лихва по договора за банков кредит по
формула, различна от договорената, която се явява недължима, тъй като
липсва основание за нейното начисляване и съответно за удържането й от
разплащателната сметка на ищеца. Банката е била длъжна да спазва стриктно
задълженията си по договора за банков кредит, като променя само тази
компонента от Годишния лихвен процент, която е обявена за променлива с
договора (лихвеният индекс). От заключението на ССчЕ експертиза, което
съдът кредитира изцяло като компетентно и обективно изготвено, се
установи, че ако банката беше спазила условията по договора за банков
кредит за исковия период, ищецът е следвало да заплати сумата от 6 394,04
евро, а вместо това банката го е задължила да заплати сумата от 20 190,37
евро и той е заплатил именно тази сума. Ето защо, разликата между
дължимата и неоснователно удържаната е заплатена при начална липса на
основание (при едностранно увеличаване от банката на лихвения процент в
противоречие с действително постигнатото съгласие между страните по
договора за банков кредит, дължащо се на недопустимо добавяне на трети
компонент при определянето на размера на ГЛП), поради което въззивникът
дължи връщане на тази сума. Фактът, че тя е излязла от патримониума на
ищеца и е постъпила в имуществото на банката, не се оспорва от последната.
Поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца тази
разлика, възлизаща на сумата от 13 796.33 евро, така както е присъдил и
първостепенният съд. Върху тази сума ответната банка дължи и законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 26.09.2019г.
8
до окончателното плащане.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Този иск е акцесорен
по характера си спрямо главния, но същият подлежи на самостоятелно
доказване. Съгласно чл. 269, изр.2 от ГПК за неправилност на решението
въззивната инстанция следи съобразно оплакванията в жалбата. Ако в
жалбата не се съдържат конкретни оплаквания за неправилност на решението
- въззивната инстанция дължи проверка на спазването на разпоредбите на
императивни правни норми, но не и служебна проверка на правилността на
решението извън спазването на тези императивни правила. Такава проверка
би била в нарушение на съдопроизводствените правила. Поради изложеното,
въззивната инстанция при извършената проверка приема, че първостепенният
съд не е нарушил императивни материалноправни разпоредби при
решаването на спора по отношение на този иск.
С оглед обстоятелството, че правните изводи на двете съдебни
инстанции съвпадат, то първоинстанционното решение в обжалваните части
следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, за неоснователност на въззивната жалба, право
на разноски има въззиваемият, но същият няма претенция за присъждане на
такива.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 263094 от 14.05.2021г., постановено по гр. д.
№ 12464/2019г. от СГС, ГО, I-27 състав в обжалваните части.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9