Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. С., 20.02.2014 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на четвърти февруари през 2014
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
АНЕЛИЯ ЯНЕВА
при секретаря А.М., като
разгледа гражданско дело № 16740 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от 21.10.2013 г. на ответника „К.“ ЕООД срещу решението от 9.10.2013
г. по гр. д. № 24806/2013 г. на Софийския районен съд, 62 състав, с което
жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца „К.“ ЕООД сумата 1 042,52 лв.,
представляваща обезщетение за пропусната полза от получаването на по-нисък
месечен наем след развалянето от 31.03.2010 г. на сключения между страните
договор за наем от 21.10.2007 г. /при допусната очевидна фактическа грешка
относно датата, която в действителност е 21.11.2007 г./, изменен с анекс от 21.07.2008 г., ведно със законната
лихва от 4.04.2013 г. до окончателното изплащане, както и разноски по делото в
размер на 50 лв.
Ответникът „К.“ ЕООД е подал и частна жалба от 11.12.2013 г.
срещу определението от 29.11.2013 г., с което е допуснато обезпечение на предявения
иск чрез налагане на запор до размера на уважения иск върху банковите сметки на
ответника в „Р.“ АД.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е
нищожно, поради неспазване изискванията на чл. 235 и чл. 236 ГПК, тъй като решението
било обективирано в съдебния протокол от заседанието и не била спазена
писмената форма за валидност. Твърди се, че решението било недопустимо, тъй
като е постановено по нередовна искова молба /не ставало ясно дали е предявен
установителен или осъдителен иск/, като съдът се е произнесъл свръхпетитум,
доколкото в исковата молба претенцията била само за м. март 2011 г., а в
решението исковият период не бил посочен. Сочи се, че СРС е допуснал съществени
процесуални нарушения, като не допуснал събирането на своевременно поискани писмени
доказателства, за снабдяването с които от НАП преди това е издал съдебни
удостоверения на ответника. Твърди се, че неправилно и необосновано СРС е
приел, че ищецът е развалил договора, а не ответника, и, че ищецът е претърпял
твърдяните вреди под формата на пропуснати ползи, без да бъде доказана
сигурността на настъпването им за ищеца, нито тяхната предвидимост към момента
на сключване на процесния наемен договор съобразно чл. 82 ЗЗД, а така също – и
причинната им връзка с виновно неизпълнение на ответника на задълженията му по
договора. Сочи се, че неправилно са кредитирани показанията на свидетелката А.а,
която като съпруга на управителя на ищцовото дружество била заинтересовано лице
по смисъла на чл. 172 ГПК.
В частната жалба се твърди, че неправилно е прието наличието
на предпоставките по чл. 391 ГПК за допускане на обезпечение – липсвал интерес
от налагане на обезпечение, тъй като ответникът притежавал достатъчно активи, а
и обезпечителната мярка не била подходяща и съответна на обезпечителната нужда.
Предвид изложеното
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваните решение и определение и
да отхвърли предявения иск и искането на обезпечение, както и да му присъди
направените разноски по делото.
Въззиваемият „К.“ ЕООД
– ответник по иска – чрез процесуалния си представител оспорва жалбите като
неоснователни и моли съда да ги остави без уважение, а обжалваните с тях
решение и определение – в сила, като правилни и законосъобразни.
Софийският градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната и частната жалби
пороци на атакуваните съдебни актове и възраженията на въззиваемия, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „К.“ ЕООД с искова
молба от 4.04.2013 г., с която срещу „К.“ ЕООД е бил предявен иск по чл. 88,
ал. 1, изр. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 1 042,52 лв., представляваща
обезщетение за вреди под формата на пропуснати ползи за м. март 2011 г. от
развалянето на сключения между страните договор за наем от 21.10.2007 г.,
изменен с анекс от 21.07.2008 г., заедно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното изплащане. В исковата молба се твърди, че по
силата на посочения договор ищецът е отдал под наем на ответника недвижим имот
– част от УПИ ІІ-969 от кв. 18, по рег. план на гр. С., м. „Б.“ за срок от
1.01.2008 г. до 1.01.2013 г. срещу месечна наемна цена от 2 040 лв. Твърди
се, че до м. 12.2009 г. ответникът е плащал редовно наемната цена, а след това
и по негово желание плащанията били разсрочени, като на 13.03.2010 г. с
нотариална покана ответникът заявил, че едностранно прекратява действието на
договора считано от 31.03.2010 г., като е преустановил плащанията, което дало
основание на ищеца на осн. раздел V, т. 2 от договора да прекрати действието му
от 1.05.2010 г. Впоследствие ищецът положил всички възможни усилия да отдаде
под наем имота, като сключил такъв договор от 1.03.2011 г. с „А. и Ко“ ООД, но
за наемна цена от 997,47 лв. /равностойност на 510 евро/, което било с 1042,52
лв. по-ниска наемна цена от тази по договора с ответника, в което се изразявала
пропуснатата полза от ищеца за м. март 2011 г.
По делото е представен договор за наем от 21.11.2007 г., с
който наемодателят „К.“ ЕООД е предоставил на наемателя „К.“ ЕООД за временно и
възмездно ползване следния недвижим имот: част с площ от 390 кв. м. от УПИ
ІІ-969 от кв. 18, по рег. план на гр. С., м. „Б.“, целият с площ от 1 452 кв.
м., находящ се в гр. С., ул. „П.“ № 11, която част е означена на приложена към
договора скица, като същата е разделена на три части, означени под № 1, 2 и 3.
Според раздел І, т. 1 част № 1 с площ от 100 кв. м. ще се ползва от 1.01.2008
г., а част № 2 с площ от 200 кв. м. – от 1.03.2008 г., като и двете части ще се
ползват за склад за строителни материали, а част № 3 с площ от 90 кв. м. ще се
ползва от 1.05.2008 г. за офис и шоурум. Според раздел І, т. 2 наемната цена е
както следва: 530 лв. – за част № 1 от наетия имот, 1 060 лв. – за част № 2 от
наетия имот и 790 лв. – за част № 3 от наетия имот, дължими до 5-то число на
съответния месец. Според раздел І, т. 3 договорът се сключва за срок от 5
години, считано от 1.01.2008 г. Според раздел V, т. 2 договорът се прекратява:
1) при изтичане на срока, 2) по взаимно съгласие между страните, изразено в
писмена форма, 3) при виновно неизпълнение на договора от една от страните с
1-месечно писмено предизвестие, и 4) при забава в плащането на наемните вноски
от наемателя с повече от 1 месец. С анекс от 21.07.2008 г. страните са изменили
договора, като от неговия предмет е отпаднала площ № 3 с площ от 90 кв. м., а
общата наемна цена е променена на 2 080 лв.
С нотариална покана, връчена на 13.03.2010 г., наемателят „К.“
ЕООД е уведомил наемодателя „К.“ ЕООД, че от м. 10.2009 г. са настъпили
неблагоприятни търговски обстоятелства, състоящи се в рязко свиване на
търговския обмен и намаляване на търговския оборот на наемателя, което го
принудило да направи съкращения на работници и да ограничи търговската площ,
поради което към настоящия момент не се нуждаел от наетите помещения. Отправена
е покана за среща на 29.03.2010 г. в 16:00 ч. в кантората на нотариус Дарина
Стойкова за подписване на споразумителен протокол за прекратяване на процесния
наемен договор и на други два договора и за предаване на ключовете. Посочено е,
че в случай на нежелание на наемодателя, наемателят ще счита действието на
договорите за прекратено едностранно и ще предостави ключовете от помещенията
за отговорно пазене на оторизирани за целта лица, като нотариалната покана била
предизвестие за прекратяване на договорите за наем по т. 1, 2 и 3, считано от
30.03.2010 г.
С писмо от 15.03.2010 г. наемодателят „К.“ ЕООД е отговорил,
че не е съгласен с предсрочното прекратяване на договорите, като не е налице
основание за едностранно предсрочно прекратяване от страна на наемателя, тъй
като наемодателят не е в неизпълнение на договорите. Предложено е в знак на
добра воля и намаление на наемите с 20 % за периода от 1.04.2010 г. до
31.12.2010 г.
В отговор с писмо от 22.03.2010 г. наемателят „К.“ ЕООД е
предложил три варианта за предсрочно прекратяване на наемните договори. С писмо
от 23.03.2010 г. наемодателят „К.“ ЕООД е заявил, че не приема предложените
варианти, като предлага нови три варианта на уреждане на отношенията, като
отново заявява, че няма основание за едностранно прекратяване от страна на
наемателя.
С ново писмо от 26.03.2010 г. наемателят „К.“ ЕООД е
потвърдил поканата си за среща на 29.03.2010 г. в посочената нотариална кантора
за постигане на споразумение, като в случай на неявяване от страна на
наемодателя ще счита договорите за наем за прекратени от 31.03.2010 г.
С нотариална покана, връчена на наемодателя „К.“ ЕООД на 23.04.2010
г., наемателят „К.“ ЕООД е заявил, че му се отказва достъп до наетия с
процесния договор имот, до който наемодателят не му е осигурил достъп, което
наложило досега достъпът да се осъществява от чужди /съседни/ имоти, но
собствениците на същите вече забранили достъпа от техните имоти. Отправена е
покана за незабавно осигуряване на достъп.
С нотариална покана, връчена на наемодателя „К.“ ЕООД на
23.04.2010 г., наемателят „К.“ ЕООД е заявил, че разваля наемния договор от
21.11.2007 г. считано от връчване на поканата, тъй като наетото от него
помещение било изцяло заето с вещи на наемодателя, с което е направил наетото
помещение неизползваемо, като това било установено на 2.04.2010 г. след сигнал
по телефона от служители на охранителната фирма „3С СОТ“ АД.
С нотариална покана от 26.04.2010 г. /без данни за връчване на наемателя
„К.“ ЕООД/, наемодателят „К.“ ЕООД е заявил, че както преди, така и към
настоящия момент има свободен достъп на пътни превозни средства до наетите
площи, като е отправена покана за оглед на място на имота на 28.04.2010 г. в
9:00 ч.
Представен е договор за наем от 16.03.2010 г., с който „К.“
ЕООД е предоставил на „А. и Ко“ ООД за временно и възмездно ползване част с
площ от 205 кв. м. от УПИ ІІ-969 от кв. 18, по рег. план на гр. С., м. „Б.“,
целият с площ от 1 452 кв. м., находящ се в гр. С., ул. „П.“ № 11, която
част е означена на приложена към договора скица, срещу месечна наемна цена от
510 евро в левова равностойност. С анекс от 1.03.2011 г. наетата площ от същия
УПИ е увеличена на 505 кв. м. според приложената скица, срещу месечна наемна
цена от 1020 евро в левова равностойност.
Представени са и искова молба от 27.06.2011 г. по гр. д. №
9233/2011 г. на СРС, 58 състав; счетоводен отчет към 31.10.2010 г. на „А. и Ко“
ООД.
В първоинстанционното производство е изслушано и прието
заключение на съдебносчетоводна експертиза, извършена от вещото лице Е.И.. Според
заключението по сключения между ищеца и „А. и Ко“ ООД договор за наем от
16.03.2010 г. и анекс от 1.03.2011 г. са били издавани от ищеца фактури за
всеки месечен наем /подробно описани/, като за м. 03.2011 г. и м. 04.2011 г. са
издадени фактури № 98/1.03.2011 г. за сумата 2 000 лв. без ДДС и сумата
1 000 лв. – депозит по анекса и фактура № 100/1.04.2011 г. за сумата
2 000 лв. без ДДС. Вещото лице е установило, че фактурите са осчетоводени
като разход при „А. и Ко“ ООД и насрещен приход при ищеца „К.“ ЕООД за
съответния период, като е начислен ДДС.
В производството пред СРС са разпитани свидетелите М. А.а, Д.С.
и С.И.. Свидетелката А.а – съпруга на управителя и едноличен собственик на
ищцовото дружество – заявява, че от съпруга си знаела за проблемите с ответното
дружество по повод отдадените под наем имоти, като не била чувала да има
проблем с достъпа до наетите помещения. Достъпът до помещенията се осъществявал
от ул. „П.“ и от ул. „И.К.“, като и двата портала се заключвали с катинари,
като всички наематели имали ключ и достъп за камиони ТИР. По едно време имало
проблем със заключването на двата портала, поради което порталът от ул. „П.“ е
бил оставен незаключен. Свидетелят С. – син на управителя и едноличен
собственик на ответното дружество – заявява, че работи в ответното дружество
като оператор на компютри, като много пъти бил посещавал процесните складови
помещения, за които по принцип имало един вход от към ул. „И.К.“. Имало и вход
откъм другата улица, но не можело да се влиза, защото било тясно, кално и
заключено, като автомобил не можел да мине. Когато влизали от входа от ул. „И.К.“
непрекъснато им правели забележка защо не влизали от другата улица. Свидетелят
не знае дали ответното дружество е имало ключ от портала от ул. „П.“.
Свидетелят И. заявява, че живее в квартала, където се намира процесния нает
имот, в който имало магазин за строителни материали на ответното дружество,
като бил клиент и познавал управителя. До магазина се стигало през чужд имот на
други собственици, които правели забележка при минаването защото входът бил от
друго място. Според свидетеля откъм ул. „П.“ не можело да се мине, тъй като
имало изкопан ров. Входът от ул. „И.К.“ също бил с много дупки.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от
правна страна следното:
А) По въззивната
жалба
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
допустима, а разгледана по същество е основателна.
По валидността и
допустимостта на обжалваното решение
Преди всичко, въззивният съд намира за неоснователни оплакванията
в жалбата за нищожност или недопустимост на обжалваното решение. На първо
място, не са нарушени изискванията за форма по чл. 235 и чл. 236 ГПК. Не
съществува законова забрана съдебното решение да бъде обявено в съдебното
заседание непосредствено след приключване на устните състезания и да бъде
обективирано в протокола по чл. 150 ГПК. Записването му в протокола не му
отнема качеството на самостоятелен съдебен акт, така както не отнема това
качество и на обективираните в протокола определения. Същевременно, решението
отговаря на минималните изисквания за съдебен акт – същото е в писмена форма
/формата на протокола/, като съдържа всички съществени реквизити за решение по
чл. 236, ал. 1 ГПК – дата и място на постановяването му, посочване на съда,
имената на съдията и секретаря, номера на делото /същите се съдържат в заглавната
част на протокола/, наименованията и адресите на страните /посочени в
диспозитива на решението/, подпис на съдията, който го е постановил /ненужно двукратно
положен – както под самото решение, така и в края на съдебния протокол/. На
второ място, не съществува твърдяната в жалбата неяснота на исковата молба по
отношение на вида на предявения иск /установителен или осъдителен/, тъй като в
петитума на исковата молба /на стр. 3/ ясно е посочено, че се иска осъждане на
ответника да заплати процесната сума. Дори и подобна нередовност да е
съществувала, то тя е била отстранена от ищеца с писмения му отговор на
въззивната жалба, което е допустимо, тъй като съдът не е давал срок за
отстраняването, поради което то може да се извърши от ищеца по всяко време на
висящността на делото с последиците по чл. 129, ал. 5 ГПК. Не се установява и
твърдяното произнасяне от СРС свръхпетитум. Действително, в решението не е
конкретизиран периодът на присъдената сума, но това не означава произнасяне
„свръхпетитум“, а единствено се отразява на индивидуализацията на претенцията,
която няма отношение към допустимостта на решението доколкото присъдената сума
като размер е в рамките на исковата претенция.
По правилността на решението
Между страните не се спори, а това се установява и от
доказателствата, че между тях е съществувало валидно облигационно отношение,
произтичащо от процесния договор за наем от 21.11.2007 г., изменен с анекс от
21.07.2008 г., с който ищецът е предоставил на ответника за временно и възмездно
ползване недвижимия имот, описан в договора. Спорните въпроси са дали, от кога
и на какво основание договорът е бил прекратен, и дали ищецът е претърпял
твърдяната имуществена вреда под формата на пропусната полза за м. 03.2011 г.,
подлежаща на обезщетяване от ответника, по които въпроси въззивният съд намира
следното:
1) Ищецът твърди, че е прекратил /развалил/ процесния
договор поради неплащане от ответника на наемната цена за м. 04.2010 г., а
ответникът твърди, че е развалил същия поради неосигуряване от ищеца на достъп
до имота. Несъмнено, договорът може да бъде прекратен само веднъж, като след
прекратяването му е правноневъзможно последващо прекратяване, тъй като няма да
има какво да се прекрати. Основанията за прекратяване на процесния договор са изброени
в раздел ІV, т. 2, като същите се разделят на три групи: 1) без волеизявление
на страна по договора – при изтичане на срока на договора, 2) с волеизявления и
на двете страни по договора – по взаимно писмено съгласие, и 3) с волеизявление
на една от страните – при виновно неизпълнение от едната страна, с едноседмично
писмено предизвестие, и при забава в плащането на наемните вноски от наемателя
с повече от 1 месец. В конкретния случай не се твърдят и установяват първите
две хипотези, а всяка от двете страни поддържа, че е налице третата, която е
относима към правото им да развалят едностранно процесния договор. Ответникът
не оспорва, че не е платил и до момента дължимата наемна вноска за м. 04.2010
г., но твърди, че е освободен от последиците на тази забава, тъй като ищецът не
изпълнил задължението си да осигури достъп до имота. Очевидно това
обстоятелство /ако би било вярно/ би обосновало упражняване на възражение за
неизпълнен договор по чл. 90, ал. 1 ЗЗД, даващо основание за отлагане
изискуемостта на насрещното задължение на ответника за заплащане на наемната
цена /и в този смисъл няма да е налице виновна забава/, а не забава на
кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД /както неправилно квалифицира последиците
ответника в отговора по чл. 131 ГПК/, тъй като такава забава би била налице ако
ищецът неоправдано не приема плащането на наемната цена от ответника, а не
когато ищецът не изпълнява свое собствено друго задължение по договора. Данните
по делото обаче опровергават твърдението, че ответникът не е имал достъп до
имота. Това се установява от представените и неоспорени нотариална покана от
11.03.2010 г. и писма от 22.03.2010 г. и 26.03.2010 г., изходящи от ответника, в
които той изразява желание за прекратяване на договора по взаимно съгласие поради
това, че търговската му дейност „остава свита, като към настоящия момент не се
нуждая от наетите помещения“ /нотариалната покана от 11.03.2010 г./, което по
същество е признание, че е ползвал до момента наетия имот /т.е. имал е достъп
до него/, в противен случай би имал право едностранно да прекрати договора
поради неизпълнение на наемодателя, а не да моли за прекратяване по взаимно
съгласие. В тази част посочените писмени изявления имат характера на
извънсъдебно признание на ответника за неизгодното за него обстоятелство /че е
ползвал имота/. Едва в нотариалните покани от 7.04.2010 г. и 8.04.2010 г. /и
двете връчени на ищеца на 23.04.2010 г./ ответникът за пръв път споменава, че
няма достъп до наетия имот, но при противоречивите твърдения, че собствениците
на съседния имот му забранили преминаването през техния имот, от който се
осъществявал достъпа /според поканата от 7.04.2010 г./ и, че наетото помещение
било заето изцяло с вещи на ищеца, което е направило неизползваемо помещението
/според поканата от 8.04.2010 г./. Доказателствената стойност на двете покани е
незначителна, тъй като същите са изходящи от ответника частни документи, съдържащи
изгодни за него факти, поради което не могат да се противопоставят на ищеца по
отношение на спорните обстоятелства за осигуряване на достъпа. Това
обстоятелство не се установява и от показанията на свидетелите Д.С. и С.И. –
същите изнасят данни, че достъпът до наетия имот се осъществявал от съседния
имот, макар и при негодувания на съседите, но свидетелите не твърдят този
достъп да е бил напълно забранен и ограничен от съседите, т.е. дори и да е
имало затруднения наемателят е имал достъп до имота и е ползвал същия.
Същевременно, свидетелите не потвърждават и в най-малка степен верността на записаното
в нот. покана от 8.04.2010 г. – че наетото помещение било заето с вещи на
ищеца, с което именно обстоятелство ответникът свързва упражненото от него с
тази нотариална покана право на разваляне на договора /в поканата от 7.04.2010
г. липсва отправено изявление за разваляне/. При това положение не се
установява, че ищецът е бил в неизпълнение на задължението си да осигури достъп
до наетия имот на ответника, поради което нито е налице основание за
упражняване на възражение за неизпълнен договор /чл. 90 ЗЗД/, нито е налице
основание за разваляне на договора от ответника. Ответникът не твърди и доказва
други оневиняващи обстоятелства за неизпълненото му задължение за плащане на
наемната цена за м. 04.2010 г., като забавата в плащането е продължила повече
от 1 месец, поради което е налице основанието по раздел ІV, т. 2, пр. 4 от
процесния договор за развалянето на същия от страна на ищеца. Както бе посочено
обаче, правото на разваляне може да бъде упражнено от ищеца само с писмено
изявление, достигнало до ответника – това следва от общите правила за
развалянето по чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Такова писмено изявление не се установява
нито да е било отправено от ищеца /представените по делото писма на ищеца не
съдържат изявление за прекратяване/, нито да е достигнало до ответника преди
завеждане на настоящото дело. Ето защо характер на такова писмено изявление има
настоящата искова молба от 4.04.2013 г., в която ищецът се позовава на
извършено от него прекратяване на договора поради неплащане от ответника, като
исковата молба е била връчена на ответника на 25.06.2013 г. Това имплицитно
съдържащо се в исковата молба изявление за прекратяване може да породи правния
си ефект само при съществуващ към момента на връчване договор между страните,
тъй като само действащ договор може да бъде прекратен /развален/. Към този
момент процесният наемен договор обаче не е бил действащ, доколкото е бил
прекратен преди това на друго основание, а именно – междувременно изтеклия на 1.01.2013 г. краен срок на неговото
действие /раздел І, т. 3/, което автоматично е прекратило договора съобразно
раздел ІV, т. 2, пр. 1 от същия. При това положение процесният договор не е бил
развален поради неизпълнение на ответника, което изключва и възможността ищецът
да търси обезщетение за неизпълнение по реда на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Липсата
на тази основна предпоставка води до неоснователност на исковата претенция за
обезщетение само на това основание.
2) В допълнение следва да се посочени и, че не е налице и
друга предпоставка за дължимост на претендираното обезщетение, а именно –
липсата на подлежаща на обезщетяване по този ред имуществена вреда, дори да
беше развален надлежно договора от ищеца. Това е така поради следното:
При разваляне на договора кредиторът има право на
обезщетение за вредите от неизпълнението
единствено по реда на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Независимо от съществуващите
теоретични спорове за правната същност на тази отговорност /дали е договорна и
обезщетява позитивните вреди или е извъндоговорна и обезщетява негативните
вреди/, безспорно е в теорията и практиката в какво се изразяват обемът и
структурата на тази отговорност – тя обезщетява предвидимите вреди съобразно
чл. 82 ЗЗД, включващи: 1) претърпените загуби, изразяващи се в направените
разноски по сключване, изпълнение и разваляне на договора, и 2) пропуснатите
ползи, изразяващи се в по-голямата стойност, която насрещната престация има за
кредитора след приспадане на дължимата от него престация, от която той се
освобождава в следствие на развалянето. Развалянето освобождава и двете страни
от дължимите от тях престации или от паричната им равностойност /обезщетение
вместо изпълнение/, но не и от дължимото обезщетение за вредите /претърпени
загуби или пропуснати ползи/, които самото неизпълнение причинява на кредитора
извън непосредствения предмет на престациите. За това е безспорно, че в
хипотезата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД обезщетението е в размер на разликата
между компенсаторното обезщетение по смисъла на чл. 79 ЗЗД /включващо два
елемента – паричния сурогат на първоначално дължимото и обезщетение за вредите/
и стойността на насрещната кредиторова престация. Поради това ако полагащата се
на кредитора престация има по-голяма стойност от дължимата от самия него,
разликата се явява пропусната полза, за която той има право на обезщетение по
реда на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – тя е в пряка причинна връзка със самото
неизпълнение, послужило като основание за развалянето, което само по себе си е
също следствие на неизпълнението. В конкретния казус кредиторовата престация на
ищеца се изразява в предоставеното от него право на ползване на процесния имот,
а престацията на ответника – в дължимата наемна цена. Ищецът не твърди и
доказва, че има разлика между стойността на двете насрещни престации, т.е. че
тази на ответника е с по-голяма стойност от предоставеното от ищеца право на
ползване. Същевременно, самите страни с подписването на договора са се
съгласили, че стойността на предоставеното право на ползване е в размер именно
на уговорената наемна цена, т.е. налице е равностойност на насрещните престации.
При това положение с развалянето на договора ищецът не пропуска ползи –
несъмнено същото лишава ищеца от правото да получи наемната цена, но го освобождава и от собственото му задължение
да предоставя на ответника ползването на имота, което е на същата стойност.
Както бе посочено, по реда на чл. 88, ал. ал. 1, изр. 2 ЗЗД ищецът не може да
претендира самата изгубена от него престация на ответника /не може да иска
равностойността на наемите/, а само по-голямата стойност, която престацията на
ответника има за ищеца след приспадане на дължимата от самия него насрещна
престация. В случая престацията на ответника не е с по-голяма стойност от тази
на ищеца, поради което и нейното отпадане не представлява пропусната полза за
ищеца. Ето защо нито изгубеният наем за процесния м. 03.2011 г., нито разликата
с получения за същия месец наем по последващия договор с „А. и Ко“ ООД
представляват подлежаща на обезщетяване вреда за ищеца. Ето защо искът е изцяло
неоснователен.
С оглед на изложеното обжалваното
решение следва да се отмени изцяло поради неправилно прилагане на материалния
закон, като искът – да се отхвърли.
Б) По частната
жалба
С обжалваното определение от 29.11.2013 г. е уважено
искането на ищеца за допускане на обезпечение на предявения иск чрез налагане
на запор върху банкова сметка ***. Неоснователността на иска води и до
неоснователност на искането за обезпечение, поради което частната жалба е
основателна.
Относно разноските по производството
При този изход на спора на ответника следва да се присъдят
своевременно поисканите разноски за производството. Такива са направени както
следва: 1 200 лв. – за адвокатското възнаграждение за първата инстанция по
договор за правна защита и съдействие от 18.06.2013 г., 300 лв. – депозит за ССЕ,
25 лв. – за държавната такса по въззивната жалба, 15 лв. – за държавната такса
по частната жалба и 600 лв. – за адвокатското възнаграждение за въззивната
инстанция по договор за правна защита и съдействие от 21.10.2013 г. Ищецът е
направил във въззивната инстанция възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ответника, което съдът намира за основателно – уговореното
такова не съответства на фактическата и правна сложност на делото. Ето защо в
тази част възнагражденията следва да се редуцират до 300 лв. за всяка
инстанция, поради което общо дължимите разноски са в размер на 925 лв.
Така мотивиран
Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решението от 9.10.2013 г. по гр. д. № 24806/2013 г. на
Софийския районен съд, 62 състав, и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.“ ЕООД с ЕИК – *********** със седалище и адрес на управление
– гр. С., ж.к. „Б. Б.“, бл. **, ет. *, ап. *, срещу „К.“ ЕООД с ЕИК – ***********, със седалище и адрес на управление
– гр. С., район „П.“, ул. „К. Г. М.“ № **, иск по чл.
88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 1 042,52 лв., представляваща обезщетение за пропусната полза
от получаването на по-нисък месечен наем за м. март 2011 г. вследствие
разваляне на сключения между страните договор за наем от 21.11.2007 г., изменен
с анекс от 21.07.2008 г.
ОТМЕНЯ определението от 29.11.2013 г. по гр. д. № 24806/2013 г. на Софийския
районен съд, 62 състав, и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ молбата от 18.11.2013 г., уточнена с молба от 27.11.2013 г., на „К.“ ЕООД с ЕИК – ************* за допускане на обезпечение на предявения
срещу „К.“ ЕООД с ЕИК – ************** иск по чл. 88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 1 042,52
лв., представляваща обезщетение за пропусната полза от получаването на по-нисък
месечен наем за м. март 2011 г. вследствие разваляне на сключения между
страните договор за наем от 21.11.2007 г., изменен с анекс от 21.07.2008 г.,
чрез налагане на запор върху банкова сметка ***.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.