№ 1122
гр. София, 07.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20231000503365 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
С решение № 426 от 14.07.2023г. постановено по гр.д. № 951/22г. по описа на БлОС,
ГО, е отхвърлен изцяло предявения от И. Н. Х. срещу Т. А. Т. иск с правно основание чл. 240
ЗЗД и при условията на евентуалност иск по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от
38 741 лв, представляваща връщане на предоставен заем, а в условие на евентуалност -
дадено на отпаднало основание, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване
на исковата молба 03.11.2022 г. до окончателното й плащане.
Присъдени са разноски, като И. Н. Х. е осъден да заплати на Т. А. Т. сумата 3000 лв.,
представляващи разноски по настоящото дело за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищеца
по делото.
Жалбоподателят-ищец И. Н. Х. оспорва решението изцяло и моли съда да го отмени
и уважи предявените искове. Посочва, че за да не уважи предявения иск с правно основание
чл.240 ЗЗД и при условията на евентуалност иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, съставът на БлОС е
приел за доказано пълно и главно, че процесната сума, внесена от И. Х. по изпълнителното
дело, е била предадена от ответницата на ищеца, в качеството му на нейн адвокат по
изпълнителното дело. Заключил е, че не се е доказва претендираната сума да е дадена в заем
от ищеца на ответницата. Кредитирал и е дал вяра единствено и само показанията на
ответната страна, а не е кредитирал свидетелските показания на свидетеля на ищцовата
1
страна. Неправилно ОС - Благоевград е счел, че пълномощното, дадено му да се разпорежда
точно с този недвижим имот, предмет на публичната продан, както и декларациите към
него, подписани от ответницата Т., не са били основание за друг извод, а именно, че е внесъл
собствени пари с вносната бележка по изпълнителното дело. Изтъква факта, че е внесъл
собствени пари с вносната бележка по изпълнителното дело, които ответницата е следвало
да му върне. На второ място твърди, че ответницата сама си е внесла по сметката на ЧСИ
депозита за участие в публичната продан, знаела е и е била консултирана от служителите в
кантората как и по коя сметка да внесе депозита и да си оформи сама документите за
участие в публичната продан. Затова изобщо не е било необходимо да търси адвокат, който
да внесе останалата част от продажната цена по сметка на ЧСИ, ако самата тя е разполагала
с тази сума.
Отделно от горното в хода на делото е установено по безспорен начин, че има
наличие на заемно облигационно правоотношение между страните. Твърди, че не е
настъпило прекратяване на облигационната връзка поради разваляне с извънсъдебно
изявление на ищеца, както и че на предявеното основание - чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - искът за
възстановяване на сумата от 60 960 лева с ДДС следва да бъде отхвърлен. Намира за
неоснователна претенцията за лихви с оглед акцесорния й характер. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна Т. А. Т. оспорва жалбата и моли съда да потвърди
решението като правилно и законосъобразно. Твърди, че в тежест на ищеца е да докаже
твърденията си, че й е предоставил претендираната от него сума срещу задължението й да я
върне, както и че е направил това от съчувствие и съжаление, но такова доказване не е
проведено. Нещо повече, от събраните по делото писмени и гласни доказателства е видно,
че изложените твърдения от ищеца освен, че не са подкрепени с каквито и да е
доказателства, остават недоказани и се опровергават по категоричен начин от събраните по
делото писмени и гласни доказателства. Правилно и законосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.240 ЗЗД и при условията на
евентуалност иск по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е неоснователен, както и че процесната сума,
внесена от ищеца по изпълнителното дело, му е била предадена от ответницата, в качеството
на нейн адвокат по изпълнителното дело. Правилно е заключил също, че не се доказва, че
претендираната от ищеца сума да е била дадена в заем. Голословни и неоснователни са
твърденията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е допуснал съществени
процесуални нарушения, тъй като не е кредитирал показанията на свидетеля на ищцовата
страна, а кредитирал и дал вяра единствено и само на показанията на ответната страна.
Твърди, че ОС подробно е анализирал всички събрани по делото писмени и гласни
доказателства, включително и показанията на първия братовчед на ищеца – св.Б., както и
причините, поради които не е кредитирал показанията му. Изрично е посочено, че св. Б.
свидетелства за факти, които му е споделял самия ищец, на които той не е бил нито пряк
очевидец, нито свидетел, а като допълнителни аргументи, за да не кредитира показанията му
съдът правилно е приел, че те се опровергават по категоричен начин от представените
2
писмени договори за взети два кредита от майка й Н. Р. и от пълномощното от ответницата
именно ищецът да я представлява по изп.дело. Нещо повече съдът е анализирал и обсъдил,
освен представените писмени доказателства и показанията на св. Б., а също и показанията на
св.Р. и А., поотделно и съвкупно. Посочил е защо дава вяра на показанията на тези
свидетели. Съобразил е, че св. А. е без никаква родствена връзка с нея, а показанията му са
логични и последователни, каквито са и тези на св. Р., която макар и сестра на ответницата
подробно сочи фактите, на които е била очевидец, разказвайки детайли за същите, които са
житейски логични в контекста на сключените писмени договори за кредит от Н. Р. – тяхна
майка, включително причината да се сключат тези договори и да се търсят други начини за
набавяне на цялата сума. Затова е приел за доказано, че сумата внесена от ищеца И. Х. по
изп.дело, му е предадена от ответницата, в качеството му на неин адвокат, а пълномощното,
дадено му да продаде имота и декларациите по чл.264 ал.1 ДОПК, подписани от ответницата
Т. Т. не са основание за различен извод. Внесените от ищеца с вносната бележка по
изпълнителното дело средства са били на ответницата, както и че не е имало причина тя да
търси заем от него, тъй като е разполагала с необходимата й сума /въз основа на два
договора за кредит с кредитополучател майка й и сума, взета на заем от колега на сестра й/.
Тъй като ищецът не доказа, че преведената с процесната бележка по сметка ЧСИ сума е била
негова, правилно съдът е отхвърлил като неоснователен и предявения при условията на
евентуалност иск по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД. От представеното от ищеца пълномощно, с което
ответницата го упълномощава да я представлява по изп.дело, наред с коментираните по-горе
писмени и гласни доказателства, се установява, че внасянето на сумата по сметка на ЧСИ не
е лишено от основание, а се касае за законово регламентирано задължение на пълномощник
по дело да изпълни поети от него задължения по представителство, съдействие и защита на
клиент в публичната продан. В случая не е осъществена нито хипотезата на даване на нещо
без основание по смисъла на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, нито е налице разместване на блага. Няма
и обедняване на ищеца за сметка на ответницата, поради което както е посочено по-горе
правилно съдът е отхвърлил и този иск като неоснователен. Не на последно място посочва,
че във въззивната жалба ищецът претендира сума, която значително се различава от
претендираната от него сума с исковата молба. Претендира разноски.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като разгледа
жалбата и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Производството е по реда на чл.79 вр.чл.240, а в условие на евентуалност по чл.55 ал.1 пр.1
ЗЗД.
Ищецът твърди, че с ответницата сключил договор за заем за сумата от 38 741 лв., която
сума превел лично по сметка на ЧСИ Б.В., по изп.д. № 559/2016 г., след проведена публична
продан, на която ответницата е била обявена за купувач на имот с идентификатор
04279.605.199.1.4. След внасяне на сумата от 38 741 лв. имотът й е възложен, видно от
издаденото на 06.11.2017г. от ЧСИ постановление за възлагане на недвижим имот. Поради
невръщане доброволно на заетата сума, претендира осъждане на ответницата за сумата от 38
3
741 лв., като при условията на евентуалност, ако съдът счете, че помежду им няма сключен
договор за заем, то претендира сумата като дадена при начална липса на основание.
Ответницата оспорва всички твърдения, като възразява, че предявените искове са погасени
по давност. Сочи, че внесената от ищеца сума за участие в публичната продан са нейни
лични средства, които тя му е дала в качеството на нейн пълномощник по изп.дело, за да ги
внесе, което той е сторил по уговорка, предложена от самия ищец. Сумата от 38 741,60 лв. е
събрана от нейни близки и роднини, като са имали и спестявания за част от необходимата
сума. За целта майка й Н. Р. е сключила два договора за кредит за текущо потребление с
„Банка ДСК“ ЕАД - единият на 01.11.2017 г. за сумата от 10 000 лв., а втория - на 01.11.2017
г. за 15 000 лв., като по втория договор сумата реално я е получила на 03.11.2017 г. В този
смисъл оспорва помежду им да е сключван договор за заем. Предадените му документи,
които е подписала пред нотариус са по указания на ищеца, в качеството му на нейн
пълномощник, заради което му е имала пълно доверие, като той не й е обяснявал какво и
защо подписва. За подписаното пълномощно за разпореждане с имота и придружаващите го
декларации е разбрала едва с връчване на препис от исковата молба по настоящото дело.
Оспорва записа на заповед за сумата от 30 000 лв., подписана от нея, за която ищецът е завел
пред БлОС и друго дело, в което твърди, че й я е дал отново на същата дата, както в
настоящото 3.11.2017 г. Изразява становище, че вземането е погасено по давност с изтичане
на 5 години, считано от 3.11.2017 г. до 3.11.2022 г. Претендира разноски.
От фактическа страна се установява, че на жалбоподателят-ищец е адвокат по професия
и в това му качество е бил упълномощен от ответницата, сега въззиваема страна, да я
представлява по изп.д. № 559/2016г. по описа на ЧСИ Б.В.. В рамките на това
изп.производство изпълнението е насочено към недвижим имот, в който са живеели
ответницата и майка й, като е насрочена публична продан. За участие в тази публична
продан ответницата е ангажирала адв.Х.. В тази насока на 02.11.2017 г. преди деня на
внасянето на сумата Т. Т. подписва нотариално заверено пълномощно, с което
упълномощава ищеца И. Х. като адвокат да я представлява, в качеството й на обявен
купувач и да я защитава в обявената процедура по провеждане на публичната продан по изп.
дело. В съдържанието на пълномощното тя го упълномощава и за продажба на това жилище
/л.11/
Безспорно сумата от 38 741 лв. е внесена от адв.И. Н. Х. на 03.11.2016г. с вносна бележка, в
която е посочено като основание: „ИД 559/2016- ПП-04279.605.199.1.4“, което е № на
изп.дело и идентификатора на недвижимия имот. Номерът на вносната бележка е посочен от
ЧСИ в постановлението като документ, с който е довнесена необходимата сума за издаване
на постановлението за възлагане /след като ответницата е внесла лично сумата от 4218 лв.
задатък за участие/. Въз основа на това на 06.11.2017г. е издадено постановление за
възлагане на недвижим имот от ЧСИ Б.В. по изп.д.№ 559/2016г., в полза на ответницата Т.
А. Т. след като е обявена за купувач на имот с идентификатор 04279.605.199.1.4 и след
внасяне на сумата от 38 741 лв.
На същата дата 03.11.2017г. е издаден и запис на заповед, съгласно който тя се задължава да
4
плати сумата от 30 000 лв. на адв.Х. с падеж 13.11.2017г. След проведено заповедно
производство и издадени заповед за изпълнение и изп.лист, е образувано производство с
правно основание чл.422 ГПК въз основа на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 872/21г. на
РС между същите страни с ищец И. Н. Х. и ответник Т. А. Т. пред ОС-Благоевград, което
видно от приложената на л.26 справка е прекратено, поради заявен отказ от иска по реда на
чл.233 ГПК.
Основният спорен по делото въпрос е дали сумата от 38 741 лв., внесена от адв.Х. по
сметка на ЧСИ при наддаване за имота, е била лично негова и предоставена в заем на
ответницата с устна уговорка за връщането й или е била нейна и предадена на
адвоката . В тази насока ответницата представя писмени и гласни доказателствени
средства както следва:
На 19.10.2017г. /л.45/ и на 01.11.2017г. /л.47/ Н. Р., майка на ищцата, /за което е представено
удостоверение за родствени връзки/, е сключила два договора за кредит за текущо
потребление с „Банка ДСК“ ЕАД - първият за сумата от 10 000 лв., а вторият - за сумата от
15 000 лв., като сумата по последния реално е получила на 03.11.2017 г. Така общо е
получила 25 000 лв.
В о.с.з. на 21.04.2023г. са разпитани свидетелите Б. /първи братовчед на ищеца/, Й. Р. /сестра
на ответницата/ и А. /шеф на св.Р. - сестра/, които дават показания относно фактическите
отношения между страните.
Св. Й. Р., /чийто показания се кредитират при условията на чл.172 ГПК/твърди, че е
помолила шефа на фирмата, в която работи, да й отпусне заем, като му обяснила за
финансовите проблеми на сестра си и предстоящата продан на жилището, а той й е дал 8 000
лв. лично на нея, които тя съответно предала на сестра си. С тези пари, както и с теглените
кредити от 10 000 и 15 000 лв и със спестените от майка й пари – около 4-5 000 лв., събрали
сумата, която била необходима и внесена по изп.дело. Свидетелката уточнява, че заедно със
сестра й - Т., са занесли тази сума и я предали на ищеца, в качеството му на адвокат, който
обещал, че на публичната продан няма да се яви друг купувач, който да наддава. Посочва, че
сестра й я помолила да отиде с нея, тъй като я било страх да се движи с толкова пари в брой
сама в града; че адвокатът казал, че внасянето на парите е негово задължение, затова
свидетелката излязла от работа, взела сестра си от вкъщи и отишли заедно на уговорената
среща с адвоката. Срещата била пред кантората на адв.Х. като уточнява, че кантората му е
срещу кантората на ЧСИ Ц. срещу ключарите; видяли господина /посочва ищеца/, който
стоял до една кола; сестра й слязла от колата, с която били отишли и докато свидетелката
търсила място да паркира, сестра й се върнала и казала, че е предала парите на адвоката.
Парите били в една черна чанта, като уточнява, че сестра й се върнала без чантата.
Разпитан е св. А., който познава ответницата, тъй като е работила във фирмата, в която е
съдружник, и в която сестрата й - Й. Р. все още продължава да работи. От показанията му се
установява, че в края на октомври 2017 г. Й. го помолила да й даде пари на заем, които
разбрал, че им трябват, за да купят жилище за сестра й. Посочва, че лично той е дал 8 000
лв., като я попитал дали не й трябват повече пари, на което Й. му е отговорила, че тази сума
5
е достатъчна.
Св.Б. /първи братовчед на ищеца, чийто показания се кредитират при условията на чл.172
ГПК/ твърди, че разбрал, че от И. разбрал, че е дал заем около 40 000 лв. на Т. да си купи
жилище, за да не остане на улицата, заради което по-късно ищецът е имал проблем със
съпругата си и били стигнали до развод. Знае, че имали уговорка Т. да ги върне до 3-4
месеца, но това така и не се случило.
На 12.06.2017г. е сключен договор за потребителски кредит между жалбоподателя И. Х. и
банка Пиреос /л.63/ за сумата от 50 000 лв.
Към отговора на ИМ са приложени медицински епикризи и изследвания, сочещи наличието
на влошено здравословно състояние и онкозаболяване, установено при ответницата през
2014г. и продължили оплаквания вкл. през 2017г., въпреки проведено оперативно
лечение./л.50 и сл./ Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция
При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна
страна:
Безспорно заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз
основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата
получи в заем парична сума. Това следва от разпоредбата на чл.240 ЗЗД, където сделката е
регламентирана. С оглед горното, за да има валидно сключен договор за заем, освен
постигнато съгласие между страните т.е. основание /кауза/, следва да има и реално предаване
на сумата, предмет на договора. Когато такова реално предаване на сумата липсва,
фактическия състав на сделката не е осъществен. При спор относно дължимостта на
сума, за която се твърди, че е дадена в заем, в доказателствена тежест е за страната, която се
позовава на сделката при условията на пълно и главно доказване т.е. ищецът следва да
установи както основанието за предаване на сумата, така и обстоятелството, че сумата е
реално предадена.
ОС-Благоевград е приел, че ищецът не е доказал пълно и главно както основанието
/при твърдение за устен заем/, така и че преведената сума в полза на ЧСИ с процесната
вносна бележка е била лично негова. Това е преценил за достатъчно за да се отхвърли иска
като неоснователен, тъй като фактическия състав на нормата предполага доказване по
категоричен и несъмнен начин, че средствата по преведената по сметката на ЧСИ сума са на
претендиращия сумата.
Настоящата съдебна инстанция споделя горните правни изводи по следните
съображения:
На първо място съгласно задължителната съдебна практика съдържанието на договора за
заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за
връщане на паричната сума, т.е. ако заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи
от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от
фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент - съгласието за
връщане. Ако първият елемент липсва налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма
6
договор и даденото е без основание. Реалният елемент - получаването се удостоверява от
заемателя с поемането на задължението "да върне", а не "да даде" нещо. При спорно
тълкуване на условия или други модалитети по заема, обективиран чрез подписване на
договор, от значение е записаното и скрепеното с подпис свидетелстващо изявление, че
"заемодателят предоставя /предава/ на заемателя сумата". В този смисъл е практиката на
ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения № 235/2016 г. по гр. д. № 1362/2016 г.
на ІV гр. отд. на ВКС, решение № 379/2013 г. по гр. д. № 171/2012 г. на ІV гр. отд. на ВКС.
По правило обещанието за връщане на сума, ако не съдържа в себе си признание, че тя е
получена от задълженото лице, не може да се цени като особен документ за вземането
по смисъла на чл.77 ал.2 ЗЗД. Тъй като тежестта да докаже съществуването на
договора за заем е за страната, която търси изпълнение по него, САС намира за
правилен извода на първа инстанция, че недоказано остава наличието на устен договор
за заем, сключен между страните по делото. Записът на заповед от 03.11.2017г. не
може да се цени като документ по чл.77 ал.2 ЗЗД, доколкото нито съдържа признание,
че сумата е платена от адвоката по сметка на ЧСИ от името на ответницата, нито
се обещава да я „върне“. Още повече тя не съвпада като размер с процесната сума.
Константната е практиката на ВКС, според която при наличие на различни хипотези
относно факта на плащане, не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на
други данни, да се презюмира, че страните сключват договор за заем. Аналогично е
положението, когато едно лице издава разписка, че дължи определена сума пари (хипотеза,
разгледана в решение № 218 от 14.02.2003 г.). При липса на други данни не може да се
презюмира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен
договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ищецът не е
освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона
доказателствени средства. В случая по делото не е доказано пълно и главно както
предаването на паричните суми, т.е. вторият елемент от фактическия състав на чл.240 ЗЗД,
така и самото основание за това, обективирано в запис на заповед от 03.11.2017г. т.е. не е
вписано, че предаването е извършено въз основа на сключен договор за заем между ищецът,
в качеството на заемодател и ответницата, в качеството на заемател.
По въпроса за преценката на признанието на неизгоден за страната факт и въпроса дали е
възможно съдът да основе решението си само на признанието, и да игнорира останалите
доказателства се споделя практиката, обективирана в Решение № 70/29.05.2013 г. по гр. д. №
579/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., както и в Решение № 262/02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г. на
ВКС, ІV г.о., съгласно които признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено
средство, което не освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако този
факт е обявен за ненуждаещ се от доказване. Признанието се преценява от съда с оглед
всички обстоятелства по делото и съдът може да приеме, че съответният факт се е
осъществил само ако е това признание е установено чрез пълно доказване. Признанието на
ответницата, обективирано в записа на заповед, при липсата на успешно проведено
доказване от страна на ищеца, който носи доказателствената тежест, не доказва
7
постигнатото в по-ранен момент съгласие и предаването на сумата, тъй като е възможно
това да е уговорен хонорар за неговото участие в публината продан и осигуряване съгласно
обещаното да не се яви друг купувач при наддаването. Отделно от това ответната страна е
доказала своите правоизключващи възражения, като е достатъчно и необходимо да внесе
съмнение, без да е необходимо пълно и главно доказване.
По съображения, че договорът за заем е реален договор - т.е. предаването на сумата не е
изпълнение на задължение по договора, а е действие по сключване на самия договор, е
прието, че свидетелските показания за установяването му - предвид размера на заемната
сума, който е над 5 000 лв., са недопустими по силата на чл.164 т.3 ГПК. Отделно от това
св.Б. не е пряк очевидец на уговорките, а само преразказва какво е чул и разбрал от своя
братовчед. Затова искът по чл.240 ЗЗД правилно е отхвърлен като неоснователен и
недоказан, още повече ищецът е адвокат по професия т.е. притежава необходимите
познания, за да набави годни доказателствени средства при реално предоставен заем. Затова
решението в тази част следва да бъде потвърдено.
Второ и независимо от гореизложеното, по иска, предявен в условие на евентуалност за
неоснователно обогатяване при начална липса на основание, не е доказано пълно и главно
разместване на блага т.е. че сумата, платена по сметка на ЧСИ при публичната продан, е
принадлежала на адвоката, а не на неговия клиент, в лицето на въззиваемата страна.
Налице е съвпадение на изводите на първа и втора инстанция, поради което решението
следва да бъде потвърдено.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
Обжалваем интерес от 38 741 лв.
На основание чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателят-ищец дължи в полза на въззиваемата страна
направените по делото разноски за въззивна инстанция в размер на 3000 лв. платен
адв.хонорар в брой, съгласно договора на л.34.
Воден от горното и на основание чл. 272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 426 от 14.07.2023г. постановено по гр.д. № 951/22г. по описа
на БлОС, ГО.
ОСЪЖДА И. Н. Х., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“, 27, ет. *, ап. * ДА ЗАПЛАТИ
В ПОЛЗА НА Т. А. Т., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“, 31, сумата от 3000 лв. /три
хиляди лева/ направени по делото разноски пред въззивна инстанция, на основание чл.78,
ал.3 ГПК
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението с
касационна жалба.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9