Р Е Ш Е Н И Е
№ 43
Град Русе, 15.03.2017 година
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Русенският окръжен съд, търговско отделение в откритото съдебно заседание на десети март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Христо Лазаров
при
секретаря Н.Н., като разгледа докладваното
от председателя т.д. № 43/2017 година по описа на РОС, за да се
произнесе, съобрази следното:
Предявен е иск от С.Г.С., с ЕГН **********, чрез адвокат И. Г. срещу „Уникредит Булбанк” АД, с ЕИК *********, за осъждане на ответника да му върне сумата от 15 816 евро, представляваща неправомерно начислена и платена без правно основание лихва по договор за банков за периода от м.04.2011г. до 05.01.2016г., ведно със законната лихва от 19.05.2016г./датата на предявяване на иска/ до окончателното плащане. Претендира направените по делото разноски.
Ищецът С.Г.С. твърди, че с ответника- „Уникредит Булбанк” АД е сключил договор за банков кредит № 2356/20.05.2008г. за сумата 89 300 евро със срок на погасяване до 05.05.2036 година. Банката едностранно е променила лихвения процент по договора и сумата в размер на 15 816 евро е получена от ответника при първоначална липса на основание. При сключването на договора за кредит лихвения процент бил определен като сума от две компоненти- едномесечния EURIBOR, който тогава бил 4,389% и надбавка от 2,211% или общия първоначален размер на лихвения процент бил 6,60%. В резултат на извършени предсрочни погасявания договорът бил изменян с няколко анекса в периода 2008-2013г., като последно срокът за окончателно погасяване е определен на 05.06.2033г.. С анекс от 05.01.2016г. били предоговорени лихвените условия, които удовлетворяват ищеца поради което след тази дата ищецът няма претенции за надвзети лихви. След направено запитване до банката ищеца бил уведомен, че с решение на УС на банката лихвения процент бил завишен на четири пъти с по един процент в периода 01.12.2008г. до 01.07.2009г. След края на 2008 година индексът EURIBOR спада значително, като дори през 2015 година стойностите му стават отрицателни, което е следвало да доведе до намаляване на лихвения процент по договора между страните. Вместо това обаче банката едностранно променя методиката за определяне на лихвения процент, като добавя и трети компонент- „премия”, като част от базисния лихвен процент, без кредитополучателя да се е съгласявал с такова изменение. Ищецът счита, че клаузата на т.11.1.3 от Условията за усвояване и на т.10.5 от условията по кредити на физически лица са неравноправни, тъй като предвиждат единствено възможност банката да променя едностранно лихвения процент, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт, а липсва възможност за съответно намаляване при обратна промяна на пазарните условия. Ищецът счита, посочените клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите. Твърди, че в резултат на тях е надплатил процесната сума евро за периода 01.04.2011г. до 05.01.2016г., която иска да му бъде върната от ответника.
Ответникът - „Уникредит Булбанк” АД в срока по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата
молба, чрез адв. Н. С.. Твърди,
че предявеният иск е недопустим, защото ищеца разполага с иск за неизпълнен
договор по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Оспорва изцяло предявения иск и твърди, че липсва
влязъл в сила съдебен акт за установяване нищожност на процесните клаузи.
Счита, че процесния договор за банков кредит
е индивидуално договорен,
включително и клаузите от Раздел ІІ. В подкрепа на това обстоятелство са шестте
подписани от ищеца анекси към договора, по които той не е възразил. Твърди, че едностранното изменение в договора е обвързано с изменение промените на пазарните условия.
Счита, че в т. 4.1.а от договора е договорен
фиксиран минимален
годишен лихвен процент в размер на 6,60 %, тъй като минималният размер на всяка вноска
е посочен в погасителния план за целия
период на договора. Излага твърдения, че разпоредбите
на Директива 2008/48/ЕО, ЗЗП и ЗПК не намират приложение при договорите за
ипотечен кредит. Счита, че страните
по делото са предвидили възможност
лихвения процент само да се
увеличава, без възможност да бъде
намаляван под минималния договорен размер. На следващо
място счита, че на основание
т. 11.1.3. от процесния договор, банката правомерно е упражнила правото си да променя
размера на годишния лихвен процент с настъпването на промени на
пазарните условия. На следващо място
счита, че т. 11.1.3. от
процесния договор не е неравноправна
и нищожна, защото същата е индивидуално договорена с ищеца. Счита, че тази
клауза не подлежи на преценка
за неравноправност, на основание чл.
145, ал. 2 от ЗЗП и съда няма право
да я обяви за неравноправна. На следващо място заявява, че същата
не попада в хипотезата на чл.
143, т. 10 от ЗЗП, а попада в хипотезата на чл.
144, ал. 2, т. 1 и ал. 3,
т. 1 от ЗЗП. На следващо място, в
условията на евентуалност прави възражение за погасяване на задължението по
давност, на първо място с тригодишна давност по чл. 111, б. „в“, на второ място
по чл. 110 от ЗЗД. Ответникът моли иска да бъде отхвърлен, оспорва размера на предявеният иск, претендира разноски.
От събраните
по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
На 20.05.2008г. между страните по делото е бил сключен договор за банков кредит № 2356, по силата на който на ищеца е бил отпуснат кредит в общ размер на 89 300 евро, от които 65 000 евро за покупка на недвижим имот и 24 300 евро за ремонт. Между страните са подписани погасителен план и условия за усвояване по договора, както и шест анекса. По силата на процесния договор, ищецът се задължил да заплаща на банката месечни погасителни вноски по заема, съгласно погасителния план. Размера на дължимата лихва бил уговорен в чл. 4.1а, като към 1-месечния Euribor от 4,389 се прибавила надбавка от 2.211 пункта, като по този начин се получил размер на лихвата от 6.60% на годишна база, към момента на сключване на договора, с която се олихвявал отпуснатия кредит. В т.11.1. от условията е посочено, че задължението по договора се олихвява с лихвен процент, равен на едномесечния Euribor, наречен базов лихвен процент, плюс съответната надбавка. В чл. 11.1.3. е уговорено е, че договорения лихвен процент, формиран по този начин, не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимостта от увеличаването му най-малко с един пункт. Страните са договорили, че размера на лихвата е обвързан с изменение единствено на равнището на индекса Euribor, на което изменение никоя от страните по договора не разполага с възможност да влияе. Видно е също, че базовият лихвен процент включва само два компонента.
От изготвената
по делото съдебно-икономическа експертиза, която не е оспорена от страните и се
кредитира изцяло от съда, се установяват причините за повишаване на
погасителните вноски по процесния договор за банков кредит, промяната на ГЛП,
от кога е станало това, какво е следвало да се плати първоначално по договора и
какво е платено до 01.05.2016г.. Видно е каква е разликата между сумата на
получените от банката парични суми за периода от 01.05.2014г. до 05.01.2016г. в
три варианта.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прави следните правни изводи:
Неоснователно е твърдението на процесуалният представител на ответника,
че предявеният иск е недопустим, защото ищеца разполагал с иск за неизпълнение
на договор по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. На основание т. 1 от ППВС 1/79г. на ВС,
който получено нещо на основание нищожен
договор, даденото в изпълнение на този договор, попада в хипотезата на първия
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД – първоначална липса на основание.
Правната квалификация на предявения иск е чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД – „който е получил нещо без основание…е длъжен да го върне“ във връзка с
възражение за нищожност на неравноправна клауза, на основание чл. 146, ал. 1,
пр. първо във връзка с чл. 143, т. 10 от
ЗЗП. В тежест на ищеца е да докаже, че процесната клауза от договора е нищожна,
което има за правна последица отпадане на основанието, на което ответника е
получил процесните суми. В тежест на ответника е да докаже основанието, на
което е получил процесните суми.
Ищецът е физическо лице, което е
сключил процесния договор за банков кредит, за да получи средства, с който да
закупи и ремонтира жилище и на основание
§ 13, т. 1 ЗЗП е потребител по смисъла на този закон.
ЗЗП
следва да намери приложение в разглеждания случай, съглансо
легалната дефиниция в § 13,
т.12 от ДР на ЗЗП, където понятието „финансова услуга” съставлява всяка услуга,
свързана с банкова дейност, кредитиране, включително и отпускане на кредит, в
това число и на обезпечен с ипотека кредит.
Неоснователно е твърдението на ответника, че разпоредбите на ЗЗП не намират приложение при
договорите за ипотечен кредит. В този закон няма разпоредба, която да
ограничава предметния обхват по отношение на процесния договор. В тълкувателната част на решения на
ВКС по чл. 290 от ГПК (която именно
формира задължителната за първоинстанционните и въззивните съдилища практика)
многократно са постановявани решения по банков ипотечен кредит: Решение №
424/02.12.2015г., по гр. д.
1899/2015г. на ВКС, ІV гр.
о. и Решение №
95/13.09.2016г., по т.д. №
240/2015г. на ВКС, ІІ т.о..
Обстоятелството, че процесния договор за банков кредит не попадат в
предметния обхват на Директива 2008/48/ЕО и ЗПК е ирелевантно
и не следва да се обсъжда.
На
основание чл.143, т. 10 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Разпоредбата
на чл.146, ал. 1, пр. 1 ЗЗП предвижда, че неравноправните клаузи са нищожни. От
цитираното правило разпоредбата на чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП въвежда изключение –
тя не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при
наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент,
дължим от потребителя или на потребителя, при условие че доставчикът на
финансова услуга е поел задължение да уведоми за прекратяването другата страна
по договора в 7-дневен срок и другата страна по договора има правото незабавно
да прекрати договора.
По делото не се спори, а и от събраните доказателства се установява, че с решения на управителния съвет на ответната банка е въведен трети, допълнителен компонент – т.нар.премия, чрез включването на която се достига до едностранно увеличение на лихвения процент спрямо нивата, които би имал той, ако беше изчисляван само съобразно договореното – като сбор от базов лихвен процент /едномесечен Euribor/ и фиксирана надбавка. Този трети компонент е включен по решение на управителния съвет на ответната банка, взето по протокол № 38/14.10.2008г. В т.1 от същия е обективирано решението на управителния орган на банката, цената на всеки банков кредит да се определи като сбор от променлив базов лихвен процент, който занапред ще се формира не само от приложимия към договора лихвен индекс /Euribor/, но и от премия, определена в размер от 0 до 200 базови пункта според стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари, както и от фиксирана надбавка. Видно от обстоятелствената част на т. 1 от заключението на икономическата експертиза, се установява, че с последващи решения на управителния съвет на банката размера на едностранната премия е последователно увеличаван от 1% до 4 %.
Неоснователно
е твърдението на ответника, че е налице основателна причина по смисъла на чл. 144,
ал.2, т.1 ЗЗП, която да изключва неравноправния характер на клаузи в договора.
На основание чл. 147, ал. 1 ЗЗП, „основателна причина” за едностранното
изменение на лихвения процент следва да бъде ясно и конкретно посочена в
договора. От заключението на изготвената икономическа експертиза по делото и
становището на ответника изложено в отговора е видно, че промяната на ГЛП на
Банката е обвързано с изменението на пазарните условия.
Понятието „пазарни условия” обаче е толкова широко по своето
съдържание, обхваща такъв необятен брой разнопосочни по действие фактори, че на
практика е невъзможно да се прецени кога се е осъществил определен фактически
състав, който обуславя пораждането на потестативното
право на банката едностранно да увеличи лихвения процент по договора за кредит.
В тази връзка съдът намира, че е недопустимо в един потребителски договор
предпоставките за упражняване на това толкова съществено от гледна точка
интересите на кредитополучателя право на банката, каквото е правото на
едностранно изменение на лихвения процент, да бъдат формулирани по подобен
начин и едва в рамките на едно съдебно производство това пределно широко
понятие – изменението на пазарните условия, да бъде попълвано със съдържание, с
твърдения за настъпили сътресения на кредитните пазари и промяна на рисковите
условия при кредитирането. В конкретната хипотеза,
според настоящия съдебен състав, именно на основание промяната на „пазарните
условия“ се променя и месечния Euribor.
От
заключението на вещото лице се установява, че Euribor
ставките са основа на цената на лихвените проценти по всички видове финансови
продукти т.е. това е още едно обстоятелство в подкрепа на извода, че самият
индекс изразява изменението на пазарните условия. Именно за това страните вече
са уговорили индекса Euribor като пазарен /променлив/
компонент. Вещото лице в т. 4 от заключението на икономическата експертиза е
установило, че след датата на сключване на договора той не се е увеличавал с
повече от един пункт, а само е намалявал. На основание намалението на посочения
индекс, годишния лихвен процент по договора е трябвало да бъде намален, а не да
бъде поддържан в същия размер или да бъде увеличаван. Само по себе си желанието
на банката да поддържа печалбата си по процесния договор за кредит в размер на
първоначално уговорената възнаградителна лихва от 6.60% не съставлява
„основателна причина” за едностранно изменение на лихвения процент. По същите
съображения са неоснователни възраженията на ответника, че тази клауза не
подлежи на преценка за неравноправност, на основание чл. 145, ал. 2 от ЗЗП и
съда няма право да я обяви за неравноправна, както и възражението, че попада в
хипотезата на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 от ЗЗП. В този смисъл е и горецитираната практика по чл. 290 ГПК на ВКС.
Следователно размерът
на годишния лихвен процент следва да бъде определян само, както първоначално е
било уговорено – като сбор от базовия лихвен процент, съставляващ едномесечния Euribor и договорената надбавка, без въведения с решенията
на управителния съвет на ответната банка трети компонент – т.нар.премия. Видно
от заключението на съдебно-икономическата експертиза, изчислен в т. 2, вариант първи заплатените
в повече парични суми при съпоставяне на начислените от банката суми и
изчисленията при ГЛП включващ само два компонента – едномесечен Euribor и надбавка и месечните погашения по главницата
еднакви с тези погасени по кредита за периода от 05.04.2011г. до 05.01.2016г., са в размер на
15 816,25 евро. Съгласно задължителните разяснения по т.1 от
Постановление № 1/28.05.1979г. по гр.д. № 1/1979г. на Пленума на ВС,
неоснователно обогатяване в хипотезата на първия фактически състав на чл.55,
ал.1 ЗЗД ще е налице, когато е налице предаване, съответно получаване, на нещо
при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго, каквато липса ще има и в случаите на получаване на нещо въз основа на
нищожна клауза от договор. Така е и в процесната хипотеза, поради което съдът
приема, че липсва правно основание за заплащането на ответника на претендираната сума, която ответника трябва да бъде осъден
да върне на ищеца.
Неоснователно е твърдението на ответника, че липсва влязъл в сила съдебен акт за
установяване нищожност на процесните клаузи. Съдът е длъжен служебно да констатира нищожността на една договорна
клауза, както с иск, така и инцидентно – с твърдения за нищожност в исковата
молба или посредством възражение.
Неоснователно е възражението на въззивника, че страните са договорили
фиксиран минимален размер на кредита в т. 4.1.а. от процесния договор. Точно обратното
страните са договорили изрично лихвен процент, който се формира от два
компонента първия е променлив 1м. EURIBOR и постоянна надбавка от 2,211 хилядни
процента. Няма пречка страните да договорят изрично минимален лихвен
процент, но видно от горецитираната
точка, такава уговорка липсва. Тя не може да се презюмира
и от погасителния план, защото той се издава на основание договора, а не
обратното, както неоснователно твърди ответника.
Неоснователно е възражението на ответника, че т. 11.1.3. е индивидуално
уговорена. На основание чл. 146,
ал. 4 от ЗЗП в тежест на ответника е да установи този факт при условията на
главно и пълно доказване. На основание чл. 146, ал. 2 от ГПК, в откритото съдебно
заседание пред РОС, съдът е указал на ответника, че не сочи доказателства за
това обстоятелство. Ответникът следва да понесе последиците от недоказването
му.
Според настоящия съдебен състав, част ІІ от процесния договор
представлява общи условия на договора, които са предварително изготвени,
независимо от обстоятелството, че не са посочени като такива, а са приложени
като неразделна част от договора. Този факт се установява от посочването на
конкретния номер на процесния договор в заглавието на част ІІ, което е излишно
при условие, че е част от договора. Самостоятелното и нелогичното прикрепяне
към индивидуалния договор, значителното празно място между чл. 9 и следващия го
чл. 10, начина на разполагане на текста/в първия е центриран, а във втория текста
е на две колонки, несъответствие в размера и вида на използваните шрифтове,
В задължителното за националните юрисдикции по чл. 633 ГПК, Решение на
СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело
C-472/10, т. 22 е прието, че „националната юрисдикция следва да прецени с оглед
на член 3, параграфи 1 и 3 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г., неравноправния характер на клауза, съдържаща
се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик
едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без
обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва
основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената
юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид всички съдържащи се в
ОУ на договори с потребители клаузи, сред които е и спорната, както и предвид
националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли
да допълват предвидените в разглежданите ОУ, съображенията или начинът на
промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и
разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят
договора”. „Основателно съображение” по
смисъла на това решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън
волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или
установено преди или при сключване на потребителския договор и което обективно
води до увеличаване на цената на стоката или услугата. Макар, че уговорените в
т.11.1.3 основания за изменение на възнаградителната
лихва да са от обективно естество “пазарните условия водят до необходимост от
увеличаването с над 1/един/ пункт“, те не „представляват основателно
съображение за едностранна промяна на възнаградителната
лихва”, тъй като не е установен нито размерът на промяната на общия лихвен
процент при изменение на съответния обективен показател, нито правната
възможност той да бъде намаляван при снижаване на нефиксирания индекс, формиращ
възнаградителната лихва. Банката е обезпечила само за
себе си правото произволно, по самостоятелна преценка да го изменя, като го
увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този начин се
накърнява принципът на добросъвестност /мярката на честно, почтено поведение на
всеки участник в гражданския оборот при сключване на сделки за потребление/,
който е основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените
от договора субективни права. В противоречие с принципа на добросъвестността е
уговореното право на банката едностранно да изменя размера на възнаградителната лихва без да е установено конкретно
обективно обстоятелство, стоящо извън волята на страните, при настъпване на
което да се изменя нефиксирания индекс, формиращ възнаградителната
лихва - с посочване конкретната стойност на изменението /увеличение или
снижаване/, като тази възможност да е в полза както на банката /при
увеличаването/, така и на потребителя /при намаляването/. С уговореното в
процесната точка, банката като икономически по-силния субект в търговското
правоотношение е установила за себе си в предварително изготвени общи условия
изключителното право едностранно да изменя общия лихвен процент, по своя
автономна преценка, без да е уговорен конкретният размер, с който да се увеличи
възнаградителната лихва, респ. не е уговорен
конкретен размер, при който може съответно да бъде намален. Неравноправния
характер се установява и от невъзможност на кредитополучателя при настъпването
на същите условия да има право едностранно да намали лихвения процент. В този
смисъл са и решения на СЕС по дела с №№
C-484/08,т. 27; С-618/10;
C-92/11, т.42 и т.48 и C-26/13, т. 39 и т.40.
С оглед горното, съдът намира,
че банката необосновано, в нарушения на принципа на добросъвестността в
частноправните правоотношения си е обезпечила правната възможност произволно,
само по своя преценка да променя/в случая само увеличава/ ГЛП, със стойности,
които тя счете за целесъобразни за постигане на своите стопански задачи. От
липсата на реципрочно задължение на банката за промяна, чрез намаляване на
стойността на общия ГЛП, при аналогични основания, както и липсата на
възможност на ответника да променя ГЛП при същите, водят на извод, че
оспорените клаузи от договора са уговорени във вреда на потребителя и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, поради което са нищожни, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Предвид основателността на исковата претенция, съдът следва да разгледа
заявените в условията на евентуалност, възражения за изтекла погасителна давност.
Те са своевременно направено с отговора на исковата молба и подлежат на
разглеждане по същество.
Неоснователно е заявеното в условията на евентуалност възражение на ответника, че процесното вземането се погасява с тригодишна давност. Исковата претенция е за вземане на ищеца за платени суми при първоначална липса на основание и не попада в нито една от хипотезите на чл. 111 ЗЗД. Съгласно задължителните разяснения по т. 7 от Постановление № 1/28.05.1979г. по гр.д. № 1/1979г. на Пленума на ВС „ В случаите на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията“.
Частично е основателно е заявеното в условията на евентуалност второ възражение на ответника, че част процесното вземането е погасено с петгодишна давност. Исковата претенция е за периода от 01.04.2011г. до 05.01.2016г.. Искът е предявен на 19.05.2016г. и вземанията на ищеца за периода от 05.04.2011г. до 18.05.2011г. са погасени по давност, на основание чл. 110 от ЗЗД. В т. 7 от заключението на вещото лице е изчислен, че погасената по давност сума е в размера на 441,25 евро, която сума следва да се приспадне от главницата в размер на 15 816 евро.
Предвид
гореизложеното предявения иск следва да се уважи до размера от 15 374.75 евро,
а за горницата над тази сума да се отхвърли като погасен по давност. Върху главницата следва
да се присъди и законна лихва, считано от датата на предявяване на иска - 19.05.2016г. до
окончателното плащане.
На основание чл.78, ал.1 ГПК и предвид частично уважаване, съответно частично отхвърляне на предявения иск, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски, изчислени по компенсация в размер на 3 036 лева.
Мотивиран
така, Русенският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в град София, район Възраждане, пл. „Света Неделя“ № 7, да заплати на С.Г.С., с ЕГН **********, с адрес *** сумата от 15 374.75/петнадесет хиляди триста седемдесет и четири 75 евроцента/ евро, представляваща неправомерно получена парична сума за периода от 19.05.2011г. до 05.01.2016г., с която „Уникредит Булбанк” АД се е обогатило без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.05.2016г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 3 036/три хиляди тридесет и шест/лева - разноски по делото.
ОТХВЪРЛЯ иска на
С.Г.С., с
ЕГН ********** срещу „Уникредит Булбанк” АД, ЕИК ********* за сумата над 15 374,75 евро до 15 816 евро, за периода от 01.04.2011г. до 18.05.2011г. включително, което вземане е погасена по
давност.
Решението може
да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Апелативен съд
град Велико Търново.
Председател: