№ 13100
гр. София, 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20241110156806 по описа за 2024 година
Софийският районен съд е сезиран с искова молба от А. А. А., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, .., чрез адв. Н., срещу „.. със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „.., представлявано от ..,
със съдебен адрес: гр. София, .., с искане след като съдът установи
нищожността на сключен между страните Договор за паричен заем № 916093
от 23.08.2023 г., поради наличие на пороци в същия, а именно противоречие
със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, в
условията на евентуалност установи нищожността на неравноправни клаузи
по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, да осъди ответното дружество да
върне платената по нищожния договор сума в размер на 1 108 /хиляда сто и
осем/ лева, представляваща недължимо платена сума поради липса на
основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че ищецът е сключил Договор за паричен
заем № 916093 от 23.08.2023 г. с ответника, по силата на който заемодателят
се е задължил да предостави на заемателя сума в размер на 1 700 /хиляда и
седемстотин/ лева. Налице е твърдение, че в договора е било предвидено
наличие на обезпечение на кредита, представляващо поръчителство на едно
или две физически лица или предоставяне на безусловна банкова гаранция, в
полза на ответното дружество, което обезпечение следвало да бъде
предоставено в тридневен срок от сключването на договора. Твърди, че в
процесния договор било предвидено, че в случай, че заемателят не изпълни
задължението си според установените условия и в упоменатия от ответника
срок, същият дължи на заемодателя неустойка, посочена в Приложение № 1 от
договора. Ищецът твърди, че не е представил надлежно обезпечение в срок,
поради което на същия била начислена предвидената неустойка.
Заявява, че към 15.08.2023 г., ищецът е погасил изцяло дължимата по
сключения между страните договор обща сума в размер на 2 808 /две хиляди
осемстотин и осем/ лева. Ищецът счита сключения между страните договор за
предоставяне на потребителски кредит е недействителен на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, поради наличие на противоречие със законоустановени
императивни правила, както и на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй
като не е била спазена предвидената в закона форма.
1
Твърди, че в договора за предоставяне на потребителски кредит липсва
яснота по отношение на начина на изчисляване на годишния процент на
разходите (ГПР), като е посочена единствено лихвената стойност на разходите
по кредита, в резултат на което е налице липса на елемент от същественото
съдържание на договора, в противоречие с чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл.
10а, ал. 2 и 4 ЗПК. Предвид гореизложеното, ищецът счита, че в процесния
договор е бил посочен грешен ГПР, като действителният такъв надвишава
законоустановената граница, предвидена в императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита. Счита, че предвидената в процесния договор клауза, с
която е било уговорено между страните, че заемателят дължи на заемодателя
неустойка, в случай, че същият не предостави обезпечение за отпуснатия
кредит в тридневен срок от сключването на договора, противоречи на добрите
нрави, тъй като подобна уговорка би довела до неоснователното обогатяване
на заемодателя. В тази връзка, ищецът заявява, че посочената клауза не е
индивидуално уговорена съгласно чл. 146 ЗЗП и поради това следва да бъде
приета за нищожна. Твърди, че чрез гореописаните действия, ответното
дружество е заобиколило изискванията на ЗПК, касаещи посочването на
финансовата тежест на длъжника. Поддържа, че определеният от заемодателя
размер на възнаградителна лихва /ГЛП/, в който се включва и начислената
неустойка, е изключително завишен и противоречащ на добрите нрави, тъй
като същият надвишава трикратния размер на законната лихва за
необезпечени заеми, респективно двукратния размер на законната лихва за
обезпечени заеми, поради което счита процесната клауза за недействителна.
Твърди, че са налице явно неизгодни условия по посочения договор с
оглед несъразмерността в стойността на насрещните престации, поради
обстоятелството, че ищецът е получил заемната сума в размер на 1 700
/хиляда и седемстотин/ лева, а впоследствие е върнал сума в размер на 2 808
/две хиляди осемстотин и осем/ лева, от което се установява, че ответното
дружество е генерирало печалба в размер на близо 50% за предоставената
услуга. Предвид изложеното, ищецът обективира искане за осъждане на
ответника да заплати сума в размер на 1 108 /хиляда сто и осем/ лева,
представляваща разликата между заплатената от ищеца сума в размер на 2 808
/две хиляди осемстотин и осем/ лева и реално дължимата на основание чл. 23
от ЗПК с оглед евентуалното обявяване на нищожността на процесния
договор за паричен заем, сума в размер на 1 700 /хиляда и седемстотин/ лева.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
ответника „.. със седалище и адрес на управление: гр. София, район „..,
представлявано от .., със съдебен адрес: гр. София, .., с който отговор същият
оспорва исковата молба като предявена в условията на злоупотреба с права и
заявява, че счита същата за нередовна и неоснователна. Не оспорва
релевираното в исковата молба обстоятелство, че между страните е налице
сключен Договор за паричен заем № 916093 от 23.08.2023 г., по силата на
който ищецът, в качеството му на заемател, е получил в заем сумата от 1 700
/хиляда и седемстотин/ лева от ответника, в качеството му на заемодател,
съобразно посочените условия в договора.
Ответникът обосновава възражението си, касаещо наличие на
злоупотреба с право, с обстоятелството, че ищецът е депозирал три напълно
идентични искови молби пред Софийски районен съд /СРС/, които касаят
различни договори за кредит, но във всяко производство се навеждат еднакви
аргументи за недействителност, с които процесуални действия ищецът цели
постигането на неправомерен резултат, а именно да увреди другата страна,
като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер.
Оспорва изложените в исковата молба твърдения, касаещи
съдържанието на процесния договор, както и по отношение на
недействителността на договора по смисъла на ЗПК, като твърди, че ищецът е
разполагал с 14-дневен срок, в който е могъл да упражни правото си на отказ
по реда на чл. 29 ЗПК, която информация същият е получил към момента на
сключването на процесния договор.
2
Оспорва наведените от ищеца твърдения за нарушение на принципа на
добрите нрави, както и във връзка с неравноправността на договорните
клаузи, поради обстоятелството, че същите са били индивидуално уговорени
със заемателя и отговарят на изискванията за добросъвестност и
предвидимост на финансовото задължение.
Твърди, че ищецът е бил запознат с условията на договора към момента
на неговото сключване, като сочи, че същият е сключил общо девет договора с
ответното дружество в периода 2023 г. – 2024 г., което обстоятелство е в
противоречие с наведените в исковата молба твърдения за липса на
информираност по отношение на условията и последиците от тях, както и
липса на индивидуално договаряне на отделните клаузи.
По отношение на предявения от страна на ищеца осъдителен иск,
ответникът счита, че същият се явява неоснователен, което следва предвид
изложените неоснователни и недоказани твърдения за нищожност както на
договора в цялост, така и на отделни клаузи от него.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба и отговорите на
исковата молба фактически твърдения и съобрази формулираните искания,
намира, че е сезиран с обективно съединени искове с правна квалификация чл.
55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, намира следното:
Видно от представените писмени доказателства и приетото заключение
на неоспорената съдебно – счетоводна експертиза, между страните е сключен
Договор за паричен заем № 916093 от 23.08.2023 г., по силата на който
кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя сума в размер
на 1 700 /хиляда и седемстотин/ лева при уговорени ГПР по кредита в размер
на 56.42%, ГЛП в размер на 44.50%, /, брой вноски - 9 с вид на вноската -
двуседмична и падежна дата - 06.09.2023 г. на първата вноска. В договора е
предвидено, че ищецът следва да представи обезпечение – банкова гаранция
или поръчител в тридневен срок от датата на сключването на договора, като
при непредоставяне на обезпечението дължи неустойка в размер на 767.44 лв.
/според заключението на вещото лице по съдебно – счетоводна експертиза/.
Според заключението на вещото лице по неоспорената съдебно –
счетоводна експертиза /ССЕ/ сключеният между страните Договор за паричен
заем № 916093 от 23.08.2023 г. е с посочените по - горе параметри. Според
експерта общия размер на платените от кредитополучателя суми е 2 808 /две
хиляди осемстотин и осем/ лева, в която сума се включва и сума в размер на
767.44 лв., представляваща неустойка при неосигурена банкова гаранция или
поръчител, договорна лихва в размер на 178.56 лв. и 1 700 лв. главница.
Вещото лице дава заключение, че действителния размер на ГПР при
включване на неустойката е 181.35 %, а при включване и на договорната лихва
– 212.42 %.
От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, при
неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. В конкретния казус съдът
намира за установено от горепосочените писмени доказателства, че
ответникът е кредитор по Договор за паричен заем № 916093 от 23.08.2023 г.,
а ищецът е заемополучател.
Съдът намира, при съобразяване с приетите по делото писмени
доказателства и неоспорено заключение на вещо лице по ССЕ, че между
страните е налице сключен Договор за паричен заем № 916093 от 23.08.2023
г., като ищецът има качеството на кредитополучател, а ответното дружество -
3
кредитор. Договорът е сключен при следните параметри – сума по кредита в
размер на 1 700 /хиляда и седемстотин/ лева при уговорени ГПР по кредита в
размер на 56.42%, ГЛП в размер на 44.50%, /, брой вноски - 9 с вид на
вноската - двуседмична и падежна дата - 06.09.2023 г. на първата вноска. В
договора е предвидено, че ищецът следва да представи обезпечение – банкова
гаранция или поръчител в тридневен срок от датата на сключването на
договора, като при непредоставяне на обезпечението дължи неустойка в
размер на 767.44 лв.
По делото безспорно се установява, както от събраните писмени
доказателства, така и от заключението на вещото лице по ССЕ, че общия
размер на платените от кредитополучателя суми е 2 808 /две хиляди
осемстотин и осем/ лева, в която сума се включва и сума в размер на 767.44
лв., представляваща неустойка при неосигурена банкова гаранция или
поръчител, договорна лихва в размер на 178.56 лв. и 1 700 лв. главница.
Вещото лице дава заключение, че действителния размер на ГПР при
включване на неустойката е 181.35 %, а при включване и на договорната лихва
– 212.42 %.
Съдът намира, че следва да се произнесе по твърдените основания за
нищожност на договора, както и служебно да извърши проверка за
нищожност на договора, респ. на клаузи от него. Това е така, защото съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013
г., ОСГТК "При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори
ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната
жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или
за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище.", от което следва извод, че първоинстанционният съд следи служебно
и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови
клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае
за потребителски спор, съдът следи и например за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex
lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и
за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/. Съдът има и задължение служебно да следи за
спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена
договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се
приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е
обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела
C-96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС. В тази насока следва да се има предвид, че
според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В ал. 4 от цитираната правна норма е предвиден лимит на годишния
процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България, а именно
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, а ал. 5 от разпоредбата
предвижда нищожност на клаузите, надвишаващи така определените
максимални размери. В конкретния случай е видно, че клаузите от договора,
уреждащи ГПР и неустойка при неосигурена банкова гаранция или поръчител,
сключени между ищеца и ответника са нищожни, тъй като превишават повече
4
от десет пъти размера на законната лихва (ГПР при включване на неустойката
е 181.35 %, а при включване и на договорната лихва – 212.42 %). В тази насока
е и заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза.
Ето защо, съдът намира, че неустойка при неосигурена банкова гаранция
или поръчител, а и договорната лихва, следва да се включи към ГПР по
кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от
ДРЗПК на ЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия“.
Несъмнено заплащането от ищеца на неустойка при неосигурена
банкова гаранция или поръчител представлява допълнителна услуга, която
произтича от договора за паричен заем. В тази насока съдът намира за
неоснователно възражението на ответника, че такава неустойка не е била
включвана, тъй като вещото лице е категорично, че същата е била приложена,
като ищецът е заплатил сума в размер на 767.44 лв.
Поради гореизложеното, съдът приема за установено, че на кредитора е
било известно задължението на ищеца да заплаща неустойка при неосигурена
банкова гаранция или поръчител, тъй като това задължение е предвидено и в
договора за паричен заем, сключен между страните. Доколкото в процесния
случай в уговорения годишен процент на разходи не са включени всички
действителни разходи, то съдът намира, че е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
На следващо място съдът намира, че въведените в договора условия към
изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му – 3-дневен от
получаване на сумата, създават значителни затруднения за длъжника за
изпълнение на договора. Посочената уговорка влиза и в противоречие с
предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга
да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая
е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на
договора, като непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването
на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем
към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на условията по същия. Поради това следва да се приеме, че
неустойката при неосигурена банкова гаранция или поръчител, включена в
размера на погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера
на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съобразно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна.
Съдът намира, че поради тези особености на сключения между страните
договор, клаузата за неустойка при неосигурена банкова гаранция или
поръчител е нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С оглед изложеното съдът, предвид и дадените му
правомощия служебно да установява нищожност, намира, че начислената по
договора и неустойка при неосигурена банкова гаранция или поръчител не се
дължи поради нищожността на клаузата от договора, която я урежда.
5
С оглед гореизложеното съдът намира така предявения иск за
основателен, поради което същият следва да бъде уважен.
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Разгледан по същество искът е основателен.
Платената сума по договора за кредит в общ размер на 1 108 /хиляда сто
и осем/ лева представлява сума, с която ответникът неоснователно се е
обогатил за сметка на ищеца при липса на основание, тъй като тя е надплатена
сума и подлежи на връщане. В този смисъл следва да се има предвид, че
съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е
длъжен да го върне. Съобразно така посочената разпоредба и с оглед
допуснатите и събрани доказателства по делото, решаващият съдебен състав
приема, че в настоящия случай фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД е осъществен и доказан от ищеца при условията на пълно и главно
доказване поради следните съображения:
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание. От значение е
моментът на получаване на облагата, тъй като именно към този момент трябва
да е липсвало основание. Началната липса на основание за преминаването на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго ще е налице във
всички случаи, когато не е налице валиден юридически факт за получаването
на определена имуществена облага, или въз основа на нищожен акт, или
предаването на имуществена ценност е извършено след прогласяване
унищожаемостта на сделката. В този смисъл са и постановките на т. 1 от
Постановление № 1 от 28.05.1979 г., ПЛЕНУМ НА ВС.
С оглед установената недействителност на клаузата за неустойка при
неосигурена банкова гаранция или поръчител, както и че в настоящия случай
неоснователното обогатяване е налице в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, съдържаща се в договора за заем, сумата в общ размер на 1 108 /хиляда
сто и осем/ лева, се явява заплатена от страна на ищеца без наличие на
валидно правно основание за това, поради което предявеният от А. А. А.
осъдителен иск против ответника следва да бъде уважен в пълния му размер,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда – 25.09.2024 г.
С оглед изхода на делото, ищецът е представил доказателства за сторени
разноски в размер на 50 лв. за държавна такса, 300 лв. депозит за вещо лице по
съдебно-счетоводна експертиза, както и платено адвокатско възнаграждение
по представения договор за правна помощ в размер на 400 лв. Затова съдът
намира, че на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на разноски в
размер на 750 лв. Съдът намира, че доколкото платеното адвокатско
възнаграждение е в минимален размер, възражението на ответника за
прекомерност се явява неоснователно.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ".., със седалище и
адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, .., със съд. адрес гр.
София, ул. .., чрез адв. .., да заплати на А. А. А., ЕГН **********, със съдебен
адрес: гр. София, .., чрез адв. Н., сума в размер на 1 108 /хиляда сто и осем/
лева, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба 25.09.2024
до окончателното изплащане, представляваща платена без основание сума по
нищожен Договор за паричен заем № 916093 от 23.08.2023 г., поради
6
противоречие с добрите нрави и поради това, че са налице неравноправни
клаузи за неустойка по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, както и да
заплати разноски в размер на 750 лв. /седемстотин и петдесет лева/.
Банкова сметка по която може да бъдат платени присъдените суми – ...
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7