РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 08.01.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на шести ноември две хиляди и
седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА
БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 16598/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 159571/22.12.2015 г., предявена от Р.Х.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, действащ,
към датата на предявяване на исковата молба, лично и със съгласието на своята
майка Ф.Е.С., с ЕГН: **********, против З. “Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***.
Ищецът
твърди, че на 22.10.2015 г., около 21.45 ч, на път IV-49003,
Обл. Търговище, Д.Д.М., при управление на лек автомобил „Ровер 45“ с рег. № *******,
нарушил правилата за движение по пътищата, като неправоспособен водач
управлявал автомобила с несъобразена с пътните условия скорост, загубил контрол над автомобила, в
резултат на което реализирал пътно-транспортно произшествие (ПТП), при което
автомобилът напуснал пътното платно и се ударил странично в крайпътно дърво.
По
случая било образувано ДП № 899/2015 г. по описа на РУП–Търговище, пр.пр. № 1260/2015 г. по
описа на РП – Търговище. Впоследствие било образувано НОХД № 234/2016 г. по описа на РС-Търговище,
което приключило със споразумение от 07.03.2016 г., с което Д.Д.М.
бил признат
за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, б.
„а“, вр. чл. 342, ал. 1 НК, вр. чл.
150а, ал. 1, вр. чл. 5, ал. 3, т. 1, вр. чл. 21, ал. 1 ЗДвП.
Ищецът
твърди, че при настъпване на описаното пътно-транспортно произшествие (ПТП) е
бил пътник в лек автомобил „Ровер 45“ с рег. № *******. След ПТП, ищецът бил приет
в „МБАЛ–Търговище“ АД, в тежко общо състояние, Глазгоу скала –
5, налична гърчова активност на десни крайници, зеници умерено широки с вяла
реакция на светлина, дишане спонтанно неефективно, като бил интубиран на място
и закачен за ИБВ. Проведено било медикаментозно лечение, били извършени клинични
изследвания и ищецът бил изписан с указания да продължи лечението си по
отношение на претърпяната тежка черепно-мозъчна травма.
Ищецът
твърди, че вследствие на описаното ПТП е получил следните травматични
увреждания: травматичен шок, тежка черепно-мозъчна травма, протекла със загуба
на съзнанието, мозъчен оток, фрактура на
дясната ключица, множество охлузвания и натъртвания по главата, тялото и
крайниците. Сочи, че първите три увреждания представляват състояния, които са
временно опасни за живота, а фрактурата на ключицата му е причинила трайно
затруднение на движенията на горния десен крайник.
Ищецът
твърди, че вследствие
на получените от ПТП увреждания, е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се
в болки, страдания. Освен това, ищецът не се чувствал добре физически и
емоционално. Преди ПТП, Р.М. бил здраво и жизнерадостно момче, но уврежданията
от процесното ПТП променили напълно живота му. След ПТП, ищецът имал нужда от
непрекъсната чужда помощ за задоволяване на елементарните си жизнени
потребности. Към датата на предявяване на исковата молба, ищецът все още не бил
възстановен и лечението му продължавало. От ПТП, ищецът преживял силен шок и стрес, които щели да
остана за цял живот в неговото съзнание.
В
исковата молба се твърди, че към датата на увреждането, ответникът е
застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек
автомобил „Ровер 45“ с рег. № *******, включително и на водача Д.Д.М..
Застрахователната полица била със срок на действие от 31.07.2015 г. до
30.07.2016 г.
Предвид
изложеното, ищецът моли, да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да му заплати сумата от 200 000 лева,
представляваще обезщетение за претърпените от
Р.Х.М.
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на
непозволеното увреждане (22.10.2015 г.) до окончателното им изплащане. Ищецът
претендира и направените
по делото разноски.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът З. “Б.В.И.Г.” АД е депозирал отговор на
исковата молба. Ответникът не оспорва, че към датата на процесното ПТП е
застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек
автомобил „Ровер 45“ с рег. № *******, включително и на водача Д.Д.М.. Ответникът оспорва
иска с възражението, че е неоснователен. Ответникът оспорва описания в исковата
молба механизъм на ПТП, настъпването на твърдените вреди, вината на водача на
лекия автомобил, както и твърдението за причинно-следствена връзка между ПТП и
посочените вреди.
Евентуално,
ответникът прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на ищеца, поради
извършено от негова страна нарушение на чл. 137а ЗДвП, като твърди, че ищецът
като пътник в превозното средство е пътувал без поставен обезопасителен
колан, бил е и в нетрезво
състояние и се е качил в МПС, управлявано от неправоспособен и пиян водач.
Евентуално ответникът
поддържа, че размерът
на претендираното обезщетение е прекомерно завишен и не съответства на принципа
на справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД. Оспорва и претенцията за присъждане на законна
лихва за периода от датата на ПТП до завеждане на исковата молба. Ответникът,
моли, предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен, евентуално
размерът на обезщетението да бъде намален. Претендира направените в
производството разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В
допълнителната искова молба, ищецът оспорва направените от ответника
възражения. Излага съображения, че споразумението по наказателното дело има
последиците на влязла в сила присъда. Оспорва възраженията за съпричиняване на
вредоносния резултат, поради непоставянето на предпазен колан. Сочи, че
използването на предпазен колан в конкретния случай е без значение, предвид
тежките деформации по автомобила, в който тялото на ищеца е било заклещено.
Твърди, че не е знаел, че пътува в автомобил, управляван от неправоспособен
водач.
Относно
възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, поради това, че ищецът е
съзнавал, че се качва в автомобил, управляван от лице употребило алкохол,
ищецът заявява, че това не съставлява съпричиняване и се позовава в тази връзка
на решение № 59/10.06.2011 г. по гр.д. № 286/2010 г. на ВКС, І ТО.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 о КЗ, обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал.
2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави
възраженията, които произтичат от договора и
от гражданската отговорност на застрахования. Видно от
законовата разпоредба, за да бъде уважен иска, следва да бъде установено
наличието на валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”
между ответника - застраховател и делинквента относно управлявания от последния
автомобил. Наред с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя,
следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на
чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/,
пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован за
обезщетяване на причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е
функционално обусловена от отговорността на застрахования деликвент и има
вторичен характер – застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото
застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 22.10.2015 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен на 31.07.2015 г. във формата на застрахователна полица № BG/03/115001983830, валидна от от 31.07.2015 г. до
30.07.2016 г., З. “Б.В.И.Г.” АД е застраховало гражданската отговорност на
лицата, правомерно управляващи лек автомобил „Ровер 45“, с рег. № *******,
включително и на водача Д.Д.М.. Този факт е отделен като безспорен и ненуждаещ
се в отношенията между страните по делото (с определението от 01.08.2016 г.), а
и се установява от представената Справка от базата данни на Информационния
център към Гаранционен фонд (л. 9).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
На
22.10.2015 г., около 21.45 ч., на четвъртокласен път IV-49003,
Д.Д.М., при управление на лек автомобил „Ровер
45“, с рег. № *******, е реализирал ПТП, при което е пострадал ищецът Р.Х.М., който е бил
пътник в автомобила.
Тези
факти се
установяват от споразумение, обективирано в протокол от открито съдебно
заседание от 07.03.2016 г. по НОХД № 234/2016 г. по описа на РС - Търговище, с
което Д.Д.М. е признат за виновен в това, че на 22.10.2015г., при управление на
лек
автомобил “Ровър”, модел „45“, с рег. № *******, на територията
на Община Търговище, по четвъртокласен път IV-49003, нарушил правилата за движение по пътищата -
чл. 150а, ал. 1, чл. 5, ал. 3, т. 1 и
чл. 21, ал. 1 ЗДвП, и по непредпазливост
причинил две средни телесни повреди на Р.Х.М., изразяващи се в тежка черепно-мозъчна
травма с контузия на мозъка, мозъчен оток и коматозно състояние, което му е
причинило разстройство на здравето временно опасно за живота и счупване на
дясна ключица, което му е причинило трайно затрудняване движението на дясната
ръка, като деянието е извършено в пияно състояние, обвиняемият е избягал от
местопроишествието и е управлявал автомобила без да има необходимата
правоспособност.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и
наказуемо ли е деянието. Аналогична е разпоредбата и на чл. 300 ГПК. Одобреното
от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила
присъда – по силата на чл. 383, ал. 1 НПК, а и нормата на чл. 413, ал. 3 НПК изрично
предвижда, че разпоредбите на ал. 2 се прилагат и за актовете по глава двадесет
и девета (какъвто е постановеното от Районен съд - Търговище определение, с
което е одобрено споразумението). Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на одобреното от Районен съд - Търговище споразумение,
настоящият съдебен състав, счита че трябва
да зачете силата на пресъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че Д.Д.М. е
извършил деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно,
както и че на ищеца е причинена вреда, изразяваща се в описаните в
споразумението увреждания. Доколкото тези увреждания са елемент от престъпния
състав на престъплението средна телесна повреда, то силата на присъдено нещо на
одобреното споразумение обхваща и установяването на техния вид и характер,
както и пряката причинна връзка с извършеното противоправно деяние, поради което и е
задължителна за гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. №
3945/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010
г. на ВКС, І т. о. и др.). Ето защо и съдът приема, че по делото е установено,
че в резултат на виновното и противоправно поведение на застрахования при
ответника водач, на 22.10.2015 г., на ищеца са причинени
описаните травматични увреждания.
В
исковата молба са описани и следните увреждания: травматичен шок, множество
охлузвания и натъртвания по главата, тялото и крайниците. От събраните по
делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, съдът приема,
че в резултат на процесното ПТП на ищеца са били причинена и тези увреждания (видно
от медицинските документи, заключението по СМЕ, извършена от ВЛ-неврохирург и разпита
на свидетелите Ф.Е.С. и И.М.М.).
От
събраните по делото писмени доказателства епикризи, изследвания, история на заболяването и др) и
от заключението по съдебно-медицинската експертиза, извършена от д-р П. Ст.П. –
специалист неврохирург, което не е
оспорено от страните и което съдът кредитира изцяло, се установяват, че в резултат на процесното
ПТП, Р.Х.М. е претърпял: 1. Тежка черепно-мозъчна
травма, състояща се от следните компоненти: контузионно – кръвоизливни огнища в
десен челен мозъчен дял, изразен мозъчен оток, травматичен кръвоизлив в десния
максиларен и челен синуси, разкъсно-контузна рана и подкожно кръвонасядане в
дясна теменно-тилна област на главата, разкъсно-контузна рана на горна устна;
1. Счупване на дясна ключица; 2. Травматичен шок; По своя медико-биологичен
характер, тежката черепно-мозъчна травма е реализирала признака „разстройство
на здравето, временно опасно за живота“, а счупването на дясната ключица е
причинило на ищеца затруднение в движението на десния горен крайник за период
повече от 30 дни. От заключението се установява също, че след ПТП, ищецът е
изпаднал в безсъзнателно състояние, което е наложило приемането му в ОАИЛ на „МБАЛ-Търговище“
АД, като съгласно събраната медицинска документация това безсъзнателно
състояние е продължило около двадесет и три дни.
На ищеца е проведено лечение включващо мониториране на жизнено важните
дихателна и сърдечно-съдова функции – интубация и поставяне на апаратна
вентилация; ежедневно проследяване на неврологичния статус; мониторинг на
мозъчните увреждания чрез компютъртомографско проследяване; медикаментозно
лечение.
Първоначално, ищецът е имал гърчове с десните крайници и в неврологичния
статус е отбелязана „левостранна хемипареза“. При изписване от болницата не е
отбелязано отпадане на неврологичната симптоматика. При личен преглед на
13.11.2016 г., вещото лице е констатирало, че при ищеца няма клинични данни за
неврологичен дефицит. Според ВЛ, при
отсъствие на двигателен дефицит при ищеца и изписан в съзнание, чужда помощ не
е била необходима.
В заключението e посочено, че
оздравителният период при тежка черепно-мозъчна травма, каквато е претърпял
ищеца е в рамките на 2-3 години. Посочено е също, че контузионно-кръвоизливните
огнища в десния челен мозъчен дял са резорбирани, но на тяхно място настъпилата
некроза е била заместена от глиална съединителна тъкан. При ищеца са
наблюдавани ранни епилептиформени гърчове, което налага електрофизиологично
проследяване на шест месеца. Към момента на изготвяне на заключението (същото е
представено в СГС на 25.11.2016 г.), няма документални данни за получени
епилептиформени гърчове след изписване на ищеца от болница, такива не са били
съобщени и при личния преглед. ВЛ е констатирало, че към изготвяне на
заключението, състоянието на ищеца е значително подобрено и стабилизирано,
мозъчният оток е отзвучал, няма отпаднала неврологична симптоматика, счупването
на дясната ключица е зараснало.
В
открито съдебно заседание на 05.12.2016 г. (л. 89), вещото лице заявява, че е
възможно до 10-та година след тежка черепно-мозъчна травма, да се появят
епилептични припадъци, като при ищеца такива няма.
По
делото е прието заключението по съдебно
– психиатричната експертиза, извършена от ВЛ д-р Л.С.К.. В заключението е
посочено, че в резултат на ПТП и претърпяната черепно-мозъчна травма, ищецът е
развил посткомоционен синдром (посттравматичен органичен мозъчен синдром),
който включва редица несистематизирани симптоми, като главоболие, световъртеж,
уморяемост, раздразнителност, трудност при концентрация, нарушение в паметта,
безсъние и намалена поносимост към стрес.
В
открито съдебно заседание на 13.03.2017 г. (л.119), вещото лице заявява, че
ищецът има нужда от лечение, а фактът, че не е потърсено такова се дължи на
липсата на знания.
По
делото е приета повторната и разширена съдебно – психиатричната експертиза,
извършена от ВЛ д-р Е.Ц.М. - специалист
по психиатрия и д-р Г.Й.А. - специалист
по психология, което не е оспорено от страните и което съдът кредитира. От заключението се
установява, че ищецът страда от посттравматичен органичен мозъчен синдром /F07.2 по МКБ-10/, който е
последица от получената при процесното ПТП черепно-мозъчна травма и на
преживения стрес при инцидента и при възстановяването от телесните увреждания.
Симптомите включват повишена уморяемост, затруднена концентрация и бързо
изчерпващо се активно внимание, емоционална лабилност с повишена
раздразнителност и експлозивност, понижена устойчивост на стрес, както и
оплаквания от главоболие, световъртеж, нарушения на съня и отпадналост. ВЛ са
установили ситуативна тревожност, страхови опасени от трайна инвалидизация и
катастрофални събития, водещи до ниска себеоценка и отбягващо поведение. Описаните
симптоми и оплаквания причиняват на ищеца субективен дискомфорт и снижават
адаптивните му възможности за справяне. В заключението е посочено, че липсата
на неврологични усложнения, младата възраст (с все още големи компенсаторни
възможност) и подкрепящата микросреда са благоприятни фактори за последващо
отслабване и отзвучаване на оплакванията, но все още има риск от влошаване и
развитие на усложнения под влияние на неблагоприятни стресогенни фактори.
По делото е
приета комплексна съдебна медико-автотехническа
експертиза, която не е оспорена от страните и която
съдът кредитира. От заключението се установява следния механизъм на процесното
ПТП – преминаване през ляв завой със скорост от 90 км.ч. (близка до
критичната), настъпило странично занасяне на задните колела към края на завоя,
при което водачът е изгубил контрол над автомобила, който е напуснал платното
за движение и се е ударил с дясната си
страна в областта на задната дясна врата
в ствола на крайпътно дърво. ВЛ след като са взели предвид и уврежданията
на ищеца - наличието на рани в областта на устата и дясна теменно-тилна област,
даващи основание да се приеме, че главата се е движила в две сравнително
противоположни посоки, са приели, че пострадалият е бил без правилно поставен
предпазен колан по време на ПТП.
В заключението е посочено, обаче, че поради това, че при удара тялото на Р.Х.М.
е полетяло назад и надясно и по този начин не издърпва предпазния колан и
блокиращото колана устройство, последното не се е задействало и не е блокирало
колана, същият на практика остава пасивен и не действа при удара в дървото. В о.с.з. на 13.03.2017 г. (л. 139), ВЛ
заявяват, че при удар отзад и вдясно, няма значение дали е имал предпазен колан
от гл.т. на уврежданията.
С оглед на това, съдът приема, че при процесното ПТП, дори и пътникът на
предната дясна седалка да е бил с поставен предпазен колан, същият е нямало да
бъде ефективен.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Ф.Е.С.,
И.М.М. и А.В.А..
Ф.Е.С.
е майка на ищеца. Свидетелката сочи, че след катастрофата синът й бил в „кома“,
обезобразен. След една седмица се събудил от комата и му сложили апарат за
дишане. На 28-и ноември, ищецът бил
изписан от болница. Две седмици, след като бил изписан от болницата, ищецът
изобщо не ставал, но след това му било предписано да става. Докато бил в кома,
свидетелката се грижела за ищеца, а след като го изписали, й помагал св. М..
Свидетелката сочи, че „сега“ (свидетелката е разпитана в о.с.з. на 05.12.2016
г.), синът й говори несвързано, ръката му останала неподвижна и го боляла,
ставало му лошо, отбягвал да излиза.
Свидетелят И.М.М. сочи идентични факти, като
посочените от св. С.. М. заявява и че ищецът има главоболие, излиза за малко,
когато има слънце, нервен е, говори несвързано и неадекватно, не „както преди“.
Свидетелят А.В.А. работи на длъжност „младши автоконтрольор“ в Сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР-гр. Търговище, и е бил в първият автомобил, който
е посетил процесното ПТП. А. сочи, че свидетели, които дошли на мястото на ПТП са казали, че двамата
пътника са се черпили заедно в близкото село. Свидетелят видял и че има бутилки
от бира в автомобила, които били отворени, едната бутилка била от два литра,
отворена и се търкаляла в краката на пътника.
По делото са представени протоколи за разпит на
свидетели, съставени от разследващ полицай по ДП № 899/2015 г. по описа на
РУП–Търговище.
По
принцип, протоколите за разпит на свидетели в наказателното производство удостоверяват единствено, че са съставени на
посочената в тях дата от посоченото длъжностно лице, извършило разпит на
свидетеля, които факти
обаче са неотносими към предмета на спора. Относно фактите, които лицата
възпроизвеждат в тези документи, същите се явяват недопустимо доказателствено
средство, тъй като съгласно ГПК гласни
доказателства се събират пряко и непосредствено пред съда.
В
случай, че протокол за разпит на свидетел в наказателното производство, е
подписан от страна в настоящото производство, същият би представлявал изходящ
от страната документ, който ако съдържа неизгодни за автора си факти, би
представлявал извънсъдебно признание на страна в производство. Представеният по
делото протокол за разпит на ищеца (л.131 и сл.) не съдържа такива факти – Р.Х.М.
е заявил, че преди ПТП, от магазина в с. Давидово си е взел енергийна напитка и не помни какво си е
взел Дженгис.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал.2 от ЗЗД не беше
опровергана. Събраните по делото писмени и гласни доказателства
и доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ
(отм.), застрахователят по застраховка "Гражданска отговорност" З. “Б.В.И.Г.” АД дължи да заплати
обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увреденото лице, каквото като
пострадал се явява Р.Х.М. (чл. 265,
ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.).
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът
намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за
неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне
на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на
причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като
обезвреда за цялостните последици за здравето и претърпени от ищеца болки, в
каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република България.
В тази връзка съдът съобрази указанията, дадени с Постановление № 4/68г. на
Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС, съдебната практика
по сходни случаи (определение № 597 от
01.12.2017 г. по т. д. № 1330/2017 г. на ВКС, I ТО ТК, решение № 154 от
9.10.2017 г. по т. д. № 374/2017 г. на ВКС, I ТО, решение № 126 от 29.05.2017 г.
по т. д. № 994/2016 г. на ВКС, ІІ ТО и др.) и отчете вида
и характера на уврежданията, претърпените болки и страдания, продължителността
и интензивността на болките и страданията, както са описани по-горе при
установяване на фактическата страна на спора; необходимостта от чужда помощ за
задоволяване на елементарни битови потребности на ищеца в периода след ПТП;
общата продължителност на лечебния и възстановителен период, който не е
завършил, ограниченията които е търпял пострадалия, възрастта на ищеца към
датата на ПТП – 17 г., отражението, което е дало процесното ПТП върху живота на
ищеца, вкл. върху психическото и емоционалното му състояние, както и социално-икономическите
условия към момента на настъпване на ПТП и към настоящия момент.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане и ефектът,
който са оказали върху начина на живот на Р.Х.М., съдът намира, че
справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза общо на
сумата от 60 000 лева.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника
за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно да
е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите
си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай съдът приема, че ответникът не доказа възраженията си за
съпричиняване. Ответникът твърди, че ищецът като пътник в превозното средство е пътувал
без поставен обезопасителен колан, бил
е в нетрезво състояние и се е качил в МПС, управлявано от неправоспособен и
пиян водач.
По
делото е установено, че при настъпване на процесното ПТП, ищецът е бил пътник
на предната дясна седалка и е бил без поставен предпазен колан, с което е
нарушил чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП. Това нарушение, обаче, не се намира в причинна
връзка и не е допринесло за настъпване на вредоносните последици, тъй като
видно от заключението по комплексната медико-автотехническа експертиза, при
този механизъм на ПТП, няма значение дали ищецът е имал предпазен колан от гл.т. на уврежданията
и поставянето на предпазен колан на предна дясна седалка не би
било ефективно.
Съобрази
създадената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, в която изрично е прието,
че когато по делото, включително в заключенията на изслушаните от съда
специализирани експертизи, отсъстват констатации, непоставянето на предпазен
колан от пострадалия пътник в колата да е свързано със самото настъпване или
усложнение на причинените му от катастрофата физически травми, то липсва
основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК, поради което съдът приема, че
възражението на ответника за съпричиняване от страна на ищеца поради
непоставяне на предпазен колен е неоснователно. При липса на доказателства кои
травми не биха настъпили, ако Р.М. е имал предпазен колан, категоричен извод за
съпричиняване поради непоставяне на обезопасителен колан от страна на
пострадалия, почива на предположения, а не на конкретно установени факти.
По
отношение на възражението на ответника, че ищецът е знаел, че водачът на
процесния лек автомобил е употребил алкохол и по този начин е допринесъл за
настъпването на вредоносните последици:
В
т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. по т. д. №
1/2014 г. на ОСТК на ВКС, е прието, че е
налице съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в
автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения
минимум, ако този факт му е бил известен. Доводите на ищеца в тази връзка са
неоснователни, а цитираното решение на ВКС е постановено преди посоченото
Тълкувателно решение.
Употребата на алкохол над законоустановения минимум,
от водача на лек
автомобил „Ровер 45“ с рег. № *******, е
установено със споразумението, одобрено по НОХД № 234/2016 г. на РС –
Търговище.
Свидетелят
А.В.А., който пръв е посетил процесното ПТП, е видял,
че в автомобила има бутилки от бира, които били отворени, едната бутилка била
от два литра, отворена и се търкаляла в краката на пътника. Това, обаче, съвсем
не означава, че пострадалият е знаел, че водачът е употребил алкохол над законоустановения
минимум, а извод за противното би почивал на предположение. А.А. сочи и че свидетели,
които дошли на мястото на ПТП са казали, че двамата пътника са се черпили
заедно в близкото село. В тази им част,
показанията на св. А. възпроизвеждат изявления на други лица и същите
се явяват недопустимо доказателствено средство, тъй като съгласно ГПК гласни
доказателства се събират пряко и непосредствено пред съда.
Не
се установява и пострадалият да е знаел, че Д.Д.М. е бил неправоспособен водач.
Последният е грамотен, към датата на ПТП, е бил пълнолетен (роден е през 1995
г., видно от протокола по наказателното дело на РС-Търговище) и липсват каквито
и да е доказателства, че ищецът е знаел или се е съмнявал, че е Маринов е бил неправоспособен
водач. Възраженията на ответника за съпричиняване от страна на ищеца на
вредоносния резултат, са неоснователни.
Поради
изложеното, искът за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди е
основателен и следва да се уважи за сумата от 60 000 лева, а за разликата до пълния предявен размер, искът
следва да се отхвърли.
Съгласно чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е
функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на
непозволеното увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се
смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се
дължи
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е
и постоянната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г.
на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на ВКС, ТК,
решение № 72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК, решение №594/17.10.2006г.
по т.д. № 192/2006г. на ВКС, ТК и др. Следователно присъденото обезщетение за
неимуществени вреди е дължимо от ответника, ведно със законната лихва от датата
на увреждането –22.10.2015г.
Относно разноските:
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се
присъди сумата от 354.20 лева от
общо направените разноски в размер на 305 лева (460 лв. х 0.77), вкл. депозит
за АТЕ и СМЕ и ДТ за издаване на съдебно удостоверение (списък на разноските,
приложен на л. 160). На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК
/изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се дължи юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя на 300
лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника
следва да се присъди сумата от 231 лева (300 х 0.77) за
юрисконсултско възнаграждение.
На
основание чл. 78, ал.1 от ГПК,
вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА,
вр. чл. 7, ал. 2
от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца
– адв. П.С.К., с адрес: ***, сумата от 2350.80 лева (с
ДДС), съразмерно
на уважената част от иска (6530 х 0.30, плюс ДДС). Възражението на
ответника, че ДДС върху сумата не се дължи е неоснователно. Съгласно
Определение № 306 от 06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., т. к., ІІ т. о.
на ВКС, при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да
включва ДДС.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената
част от иска, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на Софийски градски
съд, сумата от 2541 лева, които включват:
2400 лева – държавна такса (60 000 лв. х 4 %) и 141 лева
(470 лв. х 0.30) – депозити
за вещо лице и разпит на свидетел, от внасянето
на които съдът, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, е освободил ищеца.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА З. “Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на Р.Х.М., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, със съдебен адрес:***0, адв. П.К. – САК, на основание чл. 267, ал.1,
вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.), сумата
от 60 000 лева – главница,
представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените от Р.Х.М. неимуществени вреди от ПТП,
реализирано на 22.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 22.10.2015
г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 267, ал.1, вр. чл.
226, ал.1 КЗ (отм.), за разликата над 60 000 лева до пълния
предявен от 200 000 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА С. Р.Х.М., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, да заплати на З. “Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 354.20 лева –
разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, и сумата от 231 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА З. “Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат П.С.К., с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата, сумата от 2350.80 лева – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС).
ОСЪЖДА З. “Б.В.И.Г.”
АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, да
заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание
чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 2541 лева – разноски по делото, представляващи държавна такса и
депозити за експертизи и разпит на свидетел.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: