Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 09.03.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесет и четвърти февруари
през
две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Кристина Първанова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 2832 по описа
за 2020 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по
постъпила въззивна жалба от
ответника пред СРС- EС „******,
гр.София, срещу решение № 301852/16.12.2019 г. по гр. д. № 44040/2017 г. по
описа на СРС, 43 състав, постановено по реда на чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение при нарушение на материалния закон- чл. 17, ал. 4 от ЗУЕС.
Правилно от СРС било прието, че в документите на
етажния собственик „ММ К.“ ООД „липсва процентно отбелязване“ на притежаваните
от него идеални части от общите части на сградата, прилежащи към така
увеличения му като площ самостоятелен обект в сградата вследствие на
извършената пристройка. По отношение на тази пристройка било налице влязло в
сила съдебно решение по установителен иск за собственост по силата на което
този собственик бил признат за единствен такъв на пристройката. Искът бил
предявен от останалите собственици на обекти срещу „ММ К.“ ООД. Съгласно
приетата по делото /пред СРС/ съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ вследствие на
така реализираната пристройка били увеличени и площите на двете жилища на
първия надпартерен етаж, приобщавайки като тераси покрива на пристройката.
Съгласно ЗУТ след 2001 г. площта на терасите и балконите се включвала към общата
част на съответния имот. Правилно СРС бил приел, че етажните собственици като
основание за приемане на решението по т.1 от дневния ред на ОС на ЕС от
31.05.2017 г. са се позовали на нормата на чл.17, ал.4 ЗУЕС. Неправилно, обаче,
СРС приложил нормата. Сочи се, че законодателят не бил предвидил в цитираната
норма дали се визират документите на един или повече собственици на обекти в
сградата на ЕС. Според въззивника достатъчно е дори в един от документите на
собствениците да не е отразено процентното изражение на притежаваните от него
идеални части от общите части на сградата. Неправилно СРС приел, че идеалните
части следва да се определят на база идеалните части от 1939 г. при площ на
имота от 80 кв.м., а не площта на този имот от 140 кв.м., каквато била при
приобщаване на пристройката към него. Определянето на идеалните части служело
за определяне на правата и задълженията на собствениците за нуждите на
управление на общите части на ЕС и нямало вещно-прехвърлително действие,
каквото действие им бил приписал СРС, за да приеме за основателна претенцията
на ищцата. В случая не ставало въпрос за приложение на чл.40 ЗС, а за
приложение на чл.17, ал.4 ЗУЕС. Различен бил и начина на защита – в първата
хипотеза това бил общия исков ред, а във втората по реда на ЗУЕС чрез спорната
съдебна администрация. Дори да се приемело, че е приложима нормата на чл.40 ЗС,
то тя съдържала три хипотези. СРС погрешно приложил първата по ал.1. Относима
била втората хипотеза на ал.2, която уреждала случаите на надстрояване на сграда
в режим на ЕС. В тези случаи разпределянето на идеалните части от общите части
на сградата било допустимо. В хипотезата на чл.40 ЗС при преразпределението се
дължало заплащане, а при несъгласие на собствениците в ЕС, спорът се решавал по
общия исков ред. С оглед съдебната практика – решение № 50 от 21.07.2017 г. по
гр.д.№ 2759/2016 г. на ВКС, ГК, Първо ГО, правилата били приложими и при
пристрояване. Позовавайки се на чл.40, ал.1 ЗС СРС приложил погрешен закон и по
този начин достигнал до неправилен краен извод за незаконосъобразност на
взетото решение от ОС на ЕС.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да бъде отхвърлена
претенцията на ищцата. Разноски се претендират.
От въззиваемата страна, ищец в
производството пред СРС –И.И.П. е постъпил отговор,
в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност
на така постановеното първоинстанционно решение. Твърди се, че решението на СРС
било правилно, постановено в съответствие с чл. 17, ал. 4 от ЗУЕС и съдебната
практика.
Счита, че дяловете на етажните
собственици в общите части на сградата се определят по правилото на чл.40, ал.1
ЗС като съотношение между стойностите на отделните помещения, които притежават,
изчислени при учредяване на ЕС. По-късни изменения в отделните помещения не се
отразявали върху размера на дяловете. Сочи, че въззивникът необосновано се
позовавал на чл.17, ал.4 ЗУЕС. Тази разпоредба се прилагала, ако в нот. актове
на собствениците на обекти в сградата на ЕС не били посочени съответните
идеални части от общите части на сградата. В случая от представените по делото
нот. актове се установявало, че прилежащите към всеки един самостоятелен обект
идеални части от общите части на сградата били определени и известни; позовава
се на нот.акт от 1939 г. за продажба и суперфиция. Обстоятелството, че в
нот.акт на собственика „ММ К.“ ООД липсвало процентно отбелязване на
притежаваните от него идеални части от общите части на сградата не могло да
обоснове необходимост от преразпределение на идеалните части на всички
самостоятелни обекти в жилищната сграда. Самостоятелният обект на партерния
етаж притежавал 18 % идеални части от общите части независимо от допълнителната
пристройка към него. По арг. от чл.40, ал.1,изр.2 от ЗС това изменение в обекта
не се отразявало върху размера на първоначално определението дялове на
отделните собственици. Счита, че тезата на въззивника, че ако липсва посочване
на идеалните части от общите части на сградата в документа за собственост поне
на един от етажните собственици, се прилага чл.17, ал.4 ЗУЕС, била нелогична.
Целта на чл.17, ал.4 ЗУЕС била да се определят идеалните части от общите части
на сградата като прилежащите самостоятелни обекти в случаите, в които изначално
такива не били посочени в документите за собственост, а не да се променят вече
определените такива в тези документи. Неправилно въззивникът сочел, че са
уредени два режима за промяна на идеалните части в ЕС като се позовава на
решение № 43 от 07.04.2016 г. по гр.д.№ 4172 /2015 г. на ВКС, Първо ГО, в което
било прието, че приложимо е правилото на чл.40, ал.1 ЗС; последната норма била
императивна. Затова и нямало как да бъде приложена нормата на чл.40, ал.2 ЗС на
която се позовавал въззивника. Според въззиваемата пристройката представлявала
изменение на отделно помещение и нямало как да се отрази на първоначално
определените идеални части в първичния документ за собственост. Съдебната
практика на която се позовавал въззивника не била приложима за случая, защото
пристройката не принадлежала на етажната собственост. Сочи, че била оспорила
документите на „Сара 77“ ЕООД въз основа на които било прието оспореното от нея
решение по т.1 от дневния ред на ОС; същите не съответствали на фактическото
положение в сградата и заключението на приетата пред СРС експертиза.
Претендират се разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 27.01.2020
г., Въззивната
жалба е подадена на 05.02.2020 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен
интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция
приема,че обжалваното решение е валидно
и допустимо.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел,
че ищцата оспорва единствено основанието за взетото решение на ОС на ЕС за
актуализация на идеалните части на общите части на сградата. Затова и по арг.
от чл.40 ЗУЕС съдът дължал произнасяне само по заявените в исковата молба
основания за незаконосъобразност, в този смисъл било и решение № 58/25.03.2014
г. по гр.д.№ 5704/2013 г. на ВКС, Първо ГО,. В случая само в един от
документите за собственост –нот.акт за продажба на недвижим имот № 81, рег. №
1186, дело № 62/2015 г. с който като собственик се легитимирал „М М К.“ ООД,
липсвало посочване на съответните идеални части от общите части на сградата.
Този обект заемал целия приземен етаж и част от сутерена на жилищната сграда. В
останалите документи за собственост били посочени притежаваните от собствениците
на самостоятелни обекти в сградата, идеални части от общите части. Страните не
спорели, че е изградена пристройка към тераса към магазина, собственост на „М М
К.“ ООД. От заключението на вещото лице се установило, че с изграждането на
пристройката с тераса върху нея към магазина на партера, се била увеличила
площта на магазина, както и площите на двете жилища, намиращи се на първи
надпартерен етаж, които имали излаз на терасата. С решение на ВКС собствеността
върху пристройката била придобита от собствениците на магазина към момента на
изграждането й; узаконяването й на името на ЕС било правноирелевантно, защото
правото на собственост било правен въпрос и било от компетентност на съда. Въз
основа на тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че припадащите се идеални
части към кафе-аперитива, собственост на „М М К.“ ООД, съответно на двете
жилища, намиращи се на първи надпартерен етаж от сградата, не засягали
идеалните части на останалите собственици и съответно не следвало да се прилага
разпоредбата на чл.17, ал.4 ЗУЕС за определянето им. СРС се е позовал на
изложеното в писмената защита от процесуалния представител на ищцата и е приел,
че по арг. от чл.40 ЗС, по-късни изменения в отделните помещения не се
отразявал върху размера на дяловете. Обстоятелството, че в нот.акт по
покупко-продажбата на кафе-аперитива не са отразени припадащите се идеалните
части към този обект, не било основание за преразпределение на идеалните части
на останалите етажни собственици. В нот.акт за продажба и суперфиция № 56,
регистър 2256, дело № 1773/1939 г. В. Желязкова била призната за изключителен
собственик на магазин, находящ се в партера на почти цялата сграда и за
собственик на 18/100 идеални части от общите части на сградата и дворното
място. В случая не била налице и хипотезата на чл.17, ал.5 ЗУЕС за
„актуализация“ на идеалните части от общите части на сградата на всеки
самостоятелен обект, защото от
приложените нот.актове, вкл. и този за суперфиция, както и протокол за одобрена
спогодба за делба по гр.д.№ 3893/1977 г., сборът бил равен на 100. Затова и СРС
е отменил решение от 31.05.2017 г. на ОС на ЕС, обективирано в т.1 на протокол
от 31.05.2017 г. относно актуализацията на идеалните части от общите части на
сградата на всеки самостоятелен обект в жилищната сграда на основание чл.17,
ал.4, чл.17, ал.5, т.1 и чл.17, ал.6 ЗУЕС.
По доводите
във въззивната жалба:
Не се спори по делото, че в нот.акт № 81, рег.№ 1186,
дело № 62 от 09.04.2015 г. на собственика на самостоятелен обект в процесната
сграда на ЕС- „ММ К.“ ООД и представляващ кафе-аперитив, не е посочен процент
на прилежащите към обекта идеални части от общите части на сградата. Това не
само е безспорно, но и се установява от самия нот.акт, виж л.45 по делото пред
СРС.
Спорно по делото е приложима ли е в случая нормата на чл.17,
ал.4 ЗУЕС.
Тази разпоредба дава
възможност по изключение, когато в документите за собственост
на съответните самостоятелни обекти в етажната собственост не са посочени
припадащите се към тях идеални части от общите части на сградата, или когато са
неправилно определени, или когато управлението се осъществява във всеки
отделен вход, а сборът от процентите от общите части на собствениците във входа
не е равен на 100, за нуждите на ЗУЕС техният размер да се определи от
съотношението между площта на самостоятелните обекти и придадените към тях
складови помещения и общата площ на всички самостоятелни обекти и складови
помещения към тях.
Противно на твърдяното от въззиваемата, с цитираното
от нея съдебно решение № 43 от 07.04.2016 г. по гр.д.№ 4172 /2015 г. на ВКС,
Първо ГО, се допуска възможност „за
нуждите на ЗУЕС“ да се извърши определяне на припадащите се идеални части
от общите части на сградата, принадлежащи към всеки самостоятелен обект по реда
на чл.17, ал.4 ЗУЕС.
Съгласно приетото в т.38 от решение от 08.05.2019 г.
на СЕС по С-25/2018 г. касае се до права на Етажната собственост във връзка с
поддържане на общите части на сградата. Предмет не е вещното право.
Това означава, че е допустимо за целите на определяне
на вноските за поддържане, ремонт и обновяване на общите части на сградата /в
конкретния случай повод е станал ремонта на покрива на сградата, който
безспорно е обща част на сградата/ да се приеме от ОС на ЕС решение за
„актуализация“ на идеалните части от общите части на сградата, прилежащи към
всеки самостоятелен обект в същата.
Във
всички случаи,
обаче , сборът
от процентите на идеалните части от общите части на сградата за всички
самостоятелни обекти в една етажна собственост следва да бъде равен на 100.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото съдебно-техническа експертиза, неоспорена от нито една от страните по
спора, се установява, че през годините от изграждане на сградата до настоящия
момент са настъпили промени в размера и броя на самостоятелните обекти в
сградата. Съгласно първоначалния проект апартаментите в сградата са били по
един на етаж. При извършения оглед на място вещото лице инж.А.Б.е констатирала,
че на три от жилищните етажи са обособени по два апартамента. В подпокривното
пространство има едно жилище и тавани. В сутерена са обособени помещение за
абонатна станция, складови помещение и тоалетните към заведението на партера,
както и пет мазета. През 60-те години на 20-ти век в сутерена и в партерния
етаж са направени изменения като е пристроена площ, която е функционално
свързана с магазина на партера и е служила за ОФ клуб. След изграждането на
пристройката, покривът й е обособен като тераса, придадена към двата
апартамента на първи надпартерен етаж. През 2016 г. собственика на заведението
купува от собственици в сградата три мазета, които приобщава към заведението. С
изграждането на пристройката с тераса към нея към магазина на партера,
узаконена с акт № 261/05.10.1998 г. е увеличена площта на магазина, както и
площите на двете жилища, намиращи се на първи надпартерен етаж, които има излаз
на терасата.
С решение № 1692 от 19.10.2004 г., постановено от ВКС,
ГК, Четвърто ГО по гр.д.№ 1403 по описа за 2003 г. е отхвърлен иска по чл.97,
ал.1 ГПК, отм., предявен от собствениците на обекти в процесната сграда срещу
праводателите на „ММ К.“ ООД относно пристройката и терасата върху нея с площ
от 52,97 кв.м., към магазин, находящ се на партера на сградата в гр.София, ул.“******,
виж л.84-88 по делото пред СРС.
Видно от мотивите на касационната инстанция въпросната
пристройка никога не е била самостоятелен обект; същата била изградена като
неразделна част от съществуващия магазин и била присъединена към него и по арг.
от чл.97 ЗС принадлежала на собствениците на вещта към която е присъединена.
Този извод е съотнесен и за покрива на пристройката, който представлявал част
от спорната пристройка в качеството му на покрив на същата.
Вещото лице инж. Б.е констатирало, че в приложените
документи за собственост /а това е видно и от самите нот.актове/ таванските и
избените помещения са описани без площи. В документите, в които е записана
площ, последната е съгласно удостоверение за данъчна оценка, с изключение на
обекта –кафе-аперитив, за който описаните площи са по архитектурни заснемане.
В приложение № 3 към заключението вещото лице е
направила сравнение между отразеното в документите за собственост и
установените на място и изчислени по реда на чл.17, ал.4 ЗУЕС, идеални части в
общите части на сградата към всеки един от самостоятелните обекти. Видно от
същото налице е несъответствие на тези идеални части, вкл. и относно обекта,
собственост на въззиваемата /ищца пред СРС/ като резултатът е в посока
увеличение /както е сторено и с обжалваното решение по т.1 от протокола от
31.05.2017 г. на ОС на ЕС/.
За пълнота на изложението ще посочим, че нот.акт, с
който ищцата се легитимира като собственик на самостоятелен обект в сградата-
ап.№ 9 на шести етаж, е без посочена площ на жилището.
Видно от горекоментираното заключение на СТЕ сборът от
идеалните части по отношение на сградата дава 86 %, а по отношение на мястото
върху което е изградена е 104 %. При
изчислението направено в съответствие с нормата на чл.17, ал.4 ЗУЕС сборът е
равен на 100, каквото е изискването на последната разпоредба. Такъв е и сбора
по атакуваното решение на ОС.
Следва да отбележим, че по спорния въпрос дали сбора
на идеалните части преди приемането на оспореното от ищцата решение на ОС е 104
%, СРС изобщо не е изложил мотиви.
При това положение обжалваното решение се явява
постановено в разрез със събраните по делото доказателства и доказателствени
средства, както и в нарушение на чл.17, ал.4 и чл.17, ал.5, т.1 и чл.17, ал.6 ЗУЕС.
На основание гореизложеното настоящата инстанция
счита, че решението на СРС, ГО, 43 с-в е неправилно и като такова ще следва да
бъде отменено и вместо това постановено друго, с което претенцията на ищцата ще
следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора на ищцата разноски не се следват.
Следователно обжалваното решение е неправилно и в
частта за разноските и като такова ще следва да бъде отменено.
На ответника
се следват разноски и такива са
реално извършени в размер на 1 890 лв., от които адв.възнаграждение в
размер на 1000 лв. и депозит за вещо лице – 890 лв.
По
възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Съгласно чл.7,
ал.1, т. от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адв.възнаграждения минималния размер на
адв.възнаграждение в случая възлиза на 600 лв.
Следва да отбележим, че адв.И. представлява останалите
собственици на самостоятелни обекти в сградата, както и да отчетем активната му
процесуална защита. Освен това адвокатското възнаграждение е уговорено за
всички инстанции.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивника
се следват разноски в размер на 40 лв.-държавна такса за въззивното обжалване.
Разноски за адв.възнаграждение не са правени; не се и
претендират поради което съдът не обсъжда направеното в хода по същество от
процесуалния представител на въззиваемата, възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
На
въззиваемата разноски не се следват и
затова не й се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 301852/16.12.2019 г. по гр. д. № 44040/2017
г. по описа на СРС, 43 състав, изцяло
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.40, ал.1 ЗУЕС, предявен от И.И.П., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***- адв.А., срещу ЕС
„******, гр.София, представлявана от адв. И.И., като неоснователен.
ОСЪЖДА И.И.П., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.А., ДА ЗАПЛАТИ на ЕС „******, гр.София,
представлявана от адв. И.И., разноските
пред първата съдебна инстанция в размер на 1 890 лв.
ОСЪЖДА И.И.П., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.А.,
ДА ЗАПЛАТИ на ЕС „******, гр.София,
представлявана от адв. И.И., разноските
пред въззивната инстанция в размер на 40 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: