ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 842
гр. Перник, 20.10.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети октомври през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА
АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-
АЛЕКСОВА
като разгледа докладваното от АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-АЛЕКСОВА
Въззивно частно гражданско дело № 20211700500550 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава двадесет и първа „ОБЖАЛВАНЕ НА
ОПРЕДЕЛЕНИЯТА“, чл. 274 – чл. 279 от ГПК.
Образувано е по частна въззивна жалба, подадена
ОТ: Е. С. И., с ЕГН **********, с адрес: ***,
ЧРЕЗ адв. Ж.Ж. – САК
съдебен адрес: ***
СРЕЩУ: Определение №262035/14.06.2021г., постановено по
гр.д. №1927 / 2021г. по описа на РС - Перник
В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното
определение. Жалбоподателят счита за неправилен извода на съда, че делото му е местно
неподсъдно поради обстоятелството, че със съдебно решение е определено местоживеене на
децата в *** и именно то, а не фактическото им такова следва да се има предвид при
определяне подсъдността по спор за родителски права. Излага доводи, че при предявяване
на иск относно родителски права следвало да се преценява фактическото пребиваване на
детето при подаване на исковата молба, за да бъде установена обичайната му среда на
живот. Според изложеното в жалбата, специалната подсъдност по чл. 127, ал. 2 от СК,
приложима и по исковете по чл. 59, ал. 9 СК, съгласно която компетентен да разгледа делото
е районният съд по настоящия адрес на детето, следва да се тълкува като за настоящ адрес се
приеме фактическото местопребиваване на детето към момента на предявяването на
исковете, тъй като основната цел на производството е закрилата интересите на детето.
Изразено е становище и за неправилност изводите на съда, че децата били незаконно
1
задържани от бащата в ***. Жалбоподателят излага доводи, че въпреки влязло в сила
съдебно решение, съгласно което местоживеенето на децата е определено при тяхната
майка, с настоящ адрес в *** и й е предоставено упражняването на родителските права
спрямо тях, същата продължавала да не полага грижи за тях, а децата живеели с
жалбоподателя, който в същото време изплащал и определената му с влязлото в сила
решение издръжка. Жалбоподателят посочва, че изводът за недобросъвестно поведение на
жалбоподателя е неправилен и с оглед явното нежелание на децата да живеят с тяхната
майка.
Въз основна на изложеното се иска отмяна на обжалваното определение и
постановяване на друго, с което делото да бъде върнато за разглеждане на РС – Перник с
указания за продължаване на съдопроизводствените действия.
В срока по чл. 276 от ГПК е депозиран отговор, с който във връзка с дадената
възможност се изразява становище, че подадената жалба била неоснователна.
Постановеното от съда определение било правилно и постановено съобразно изискванията
на процесуалния закон, поради което и се моли да бъде потвърдено. Изразява становище, че
трайното фактическо местоживеене на децата е онова, което е определено с влязлото в сила
съдебно решение, по силата на което упражняването на родителските права спрямо тях е
възложено на майката и местоживеенето им е определено при нея в ***, а пребиваването на
децата в *** при техния баща било временно състояние, което противоречало на
постановения съдебен акт и щяло да бъде прекратено с принудителното изпълнение на
влязлото в сила съдебно решение. На следващо място, в отговора на частната жалба е
посочено, че производството по подадената искова молба не следвало да се квалифицира по
чл. 127, ал. 2 СК и да се прилага специалното правило за местна подсъдност, уредено в тази
разпоредба, тъй като се търсело не първоначално разрешаване, а промяна на вече
установени по съдебен ред въпроси относно отглеждането и възпитанието на двете деца,
поради което за такъв последващ спор се прилагало общото правило за местна подсъдност
по чл. 105 ГПК – по постоянния адрес на ответника.
Моли да бъде потвърдено обжалваното определение и да бъде осъден
жалбоподателят да заплати направените разноски за адвокатско възнаграждение в
производството по подадената частна жалба.
Пернишкият окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото,
доводите на жалбоподателя, както и служебно всички правно релевантни факти, съгласно
ТР № 6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана
страна, против акт подлежащ на обжалване с частна жалба, с оглед разпоредбата на чл.
121 от ГПК „заинтересованата страна може да обжалва определението във връзка с
подсъдността“, пред местно компетентния окръжен съд, поради което се явява
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционното гр. д. № 1927/2021г. по описа на РС Перник било образувано
по искова молба, подадена от Е. С. И., чрез адвокат – пълномощника му Ж.Ж. от АК – С.
срещу М. Т. С., с искане да бъде изменена действащата към момента на предявяване на иска
уредба на отношенията между родителите и децата относно родителската отговорност, като
бъдат предоставени родителските права спрямо децата на страните – *** и ***, на бащата,
местоживеенето на децата бъде определено при бащата в неговото жилище, бъде определен
режим на лични отношения между майката и децата и майката бъде осъдена да заплаща
издръжка за всяко едно от децата чрез бащата, като техен законен представител, в размер на
180 лева, както и да бъде постановено привременно упражняване на родителските права по
2
отношение на децата от бащата, при когото децата да живеят, да бъде определен
привременен режим на лични отношения между майката и децата и да бъде определена
привременна издръжка, която майката да заплаща.
За да прекрати производството пред себе си, районният съд намерил, че не е местно
компетентен да се произнесе по спора и изпратил делото на местнокомпетентния Районен
съд – П.. В мотивите на постановения акт, съдът приел за основателно възражението на
ответната страна за местна неподсъдност на делото пред РС – Перник, тъй като със съдебно
решение било определено местоживеене на двете деца при тяхната майка в ***, като се
позовал на представени писмени доказателства за образувано изпълнително дело за
принудително предаване на децата на майката, поради незаконното им задържане от бащата
в ***. Съдът приел, че се касае за недобросъвестно поведение на бащата в разрез с чл. 3 от
ГПК, поради което делото следвало да се разгледа от местнокомпетентния съд, където било
определено да живеят децата, а не по мястото на тяхното фактическо местонахождение,
което било временно състояние до изпълняване на съдебното решение по принудителен ред.
При преценка за законосъобразността на обжалваното определение, настоящият
въззивен състав съобрази следното:
Съгласно чл. 127, ал.2 от СК, когато родителите не живеят заедно и между тях е
налице спор относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права,
личните отношения с него и издръжката му, компетентен да се произнесе по тези въпроси е
районният съд по настоящия адрес на детето.
Настоящият въззивен състав намира, че под настоящ адрес на детето в случая не
следва да се разбира само посоченият такъв в регистрите на населението по смисъла на
глава четвърта от ЗГР. Понятието „настоящ адрес на детето“, посочено в разпоредбата на чл.
127, ал.2 СК следва да се тълкува разширително, като се вземе предвид и разпоредбата на §
1, т. 15 от ДР на ЗЗакрД, съгласно която настоящ адрес на дете е адресът, на който то
пребивава, и по този начин на понятието се придаде значение на място, където детето
фактически пребивава към момента на предявяването на исковете.
Според последователната съдебна практика на ВКС именно в този смисъл следва да
се тълкува законовата разпоредба на чл. 127, ал.2 СК, изхождайки от характера на
производството по споровете за местоживеенето на детето, упражняването на родителските
права, личните отношения с него и издръжката му, в което производство основната цел е
закрила интересите на детето. При спор за определяне на местна подсъдност се преценява
къде е било фактическото пребиваване на детето, а това е мястото, където е неговата
обичайна среда на живот. Отново според ВКС административните действия на родителите, с
които те декларират един или друг настоящ адрес на детето, не могат да имат значение за
определяне на компетентния съд, доколкото следва да се държи сметка за фактическото
пребиваване на детето, във връзка с последващите процесуални действия при разглеждане
на спора. В този смисъл са постановените Определение № 217 от 27.05.2021 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 1439/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 77 от 1.03.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. №
254/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 188 от 17.04.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1331/2019
г., IV г. о., ГК.
За пълнота следва да се добави, че тази законова уредба и даденото с практиката
значение на понятието „настоящ адрес на детето“ е логична и последователна. Същата е в
пълно съответствие и с уредбата на общностно право относно правилата за компетентност
на съдилищата при спорове за родителски права, като макар и последната да не е приложима
в настоящия случай, за нея следва да се държи сметка като имаща приоритет пред нормите
по българското законодателство и като отправна точка при тълкуване на понятия от
българското законодателство с цел уеднаквяването му с наднационалното. Така понятието
„настоящ адрес на детето“, имащо значение на фактическо пребиваване на детето, което е
мястото, където е неговата обичайна среда на живот, следва да се разгледа и през призмата
3
на понятието за „обичайно местопребиваване на детето“ по смисъла даден му с чл. 8, § 1 от
Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. и тълкуването, извършено с решение
по дело С-523/2007 на Съда на европейския съюз (СЕС) и решение от 22.12.2010 г. на СЕС
по дело № С-497/10, според които това е мястото, което отразява определена интеграция на
детето в социална и семейна среда. За тази цел, трябва да се вземат предвид
продължителността, редовността, условията и причините за престоя на това място, мястото
и условията за обучение в училище, както и семейните и социални отношения, поддържани
от детето на посоченото място.
Касателно настоящия случай, пред първоинстанционния съд са представени
достатъчно доказателства, от които може да се установи, че фактическото пребиваване на
децата *** и *** и тяхната обичайна среда на живот е при техния баща Е. С. И. в ***. Този
извод настоящият състав прави, вземайки предвид обстоятелствата, че децата са родени и
израснали в ***, посещават училищно заведение в този град, социалната им среда се намира
в това населено място, както и че децата не са се установили да живеят при тяхната майка в
***, а посещенията им там са били спорадични и придружени със страх и нежелание за
осъществяването им от тяхна страна, като тези обстоятелства съдът преценява в светлината
на най-добрия интерес на децата и особено на критерия на близост с техния баща.
В този смисъл, представените доказателства, че майката е направила постъпки за
преместването на децата при нея в ***, в това число образувала е изпълнително дело за
принудително изпълнение на влязлото в сила съдебно решение, по силата на което на нея е
предоставено упражняването на родителските права спрямо децата, декларирала е в
регистрите на населението настоящ адрес на децата в ***, подала е заявление за записване
на децата в учебно заведение в ***, както и е сменила личният им лекар с такъв, намиращ се
в ***, сочат единствено за желанието й децата да живеят при нея. Тези факти следва да се
преценят при разглеждане на делото по същество, като за настоящото производство същите
имат единствено значението, че не са довели до резултат промяна в обичайната среда на
живот на децата, която е в *** (в този смисъл е и посочената по-горе практика на ВКС).
В продължение на гореизложеното, настоящият състав намира за неоснователно
възражението, направено с отговора по частната жалба, че пребиваването на децата в ***
било следствие от неправомерното им задържане от техния баща, което щяло да бъде
прекратено с принудителното изпълнение на влязлото в сила съдебно решение. Ответникът
по частната жалба не е представил никакви доказателства в тази насока, а напротив – от
приложените такива по делото пред първоинстанционния съд се установява, че органът по
изпълнението е отказал принудителното изпълнение по предаването на децата от техния
баща на майката, като е намерил същото за неоснователно, нелогично и криещо опасност от
нанасяне на емоционални травми на децата, като също така е отказано и налагането на глоба
на длъжника /бащата/, като вид санкция за неизпълнението, тъй като не е установено лицето
умишлено да осуетява изпълнението на съдебното решение.
Неоснователно е и възражението на ответната страна, че в производството пред
първоинстанционния съд не било приложимо специалното правило за местна подсъдност,
уредено в чл. 127, ал. 2 СК, тъй като се търсело не първоначално разрешаване, а промяна на
вече установени по съдебен ред въпроси относно отглеждането и възпитанието на двете
деца, поради което за такъв последващ спор се прилагало общото правило за местна
подсъдност по чл. 105 ГПК – по постоянния адрес на ответника. Във всички случаи на спор
относно родителските права по смисъла на чл. 127 от СК, независимо дали той е възникнал
за първи път между родителите и спорът се решава за първи път от съда, или е следствие
настъпила промяна в обстоятелствата при вече решен с влязъл в сила съдебен акт такъв
спор, местната подсъдност се определя по правилото на чл. 127, ал. 2 СК и изключва общата
подсъдност по чл. 105 ГПК, респ. чл. 112 ГПК, тъй като е подчинена на закрилата
интересите на детето.
4
С оглед гореизложеното, компетентен да разгледа предявения иск е районният съд по
местонахождението на фактическото пребиваване на децата *** и *** към момента на
предявяването му, а именно Районен съд – Перник. Първоинстанционният съд неправилно е
определил, че не е местно компетентен да разгледа делото и го е препратил по
компетентност на РС – П., поради което определението, с което е прекратено
производството по гр.д. № 1927/2021г. по описа на РС Перник и делото е изпратено за
разглеждане на РС – П. следва да се отмени и делото да се върне на същия съд за
продължаване на съдопроизводствените действия.
Съгласно константната практика на ВКС съобразно разпоредбата на чл. 81 ГПК,
съдът е длъжен да се произнесе и по искането за разноски с всеки акт, с който приключва
делото в съответната инстанция. Това се следва и по частните производства, когато 1/ те
самите слагат край на делото по материалноправния спор или 2/ макар и да не са такива,
след тях не се следва продължаване на съдебния спор. В останалите случаи, когато няма
разрешение по същество, разноските по развилите се частни производства, се вземат
предвид и се възлагат между страните с оглед това в чия полза е решението по материалния
спор. Поради което в настоящото производство съдът не дължи произнасяне по отношение
искането за разноски на ответника по частната жалба / в този смисъл и Определение
№234/24.06.2020 по дело №1958/2019 на II т.о./
Настоящото въззивно определение не попада в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК,
тъй като с него не е оставена без уважение частната жалба, нито в хипотезата на чл. 274, ал.
3, т. 2 ГПК, тъй като с въззивното определение не се дава разрешение по същество на други
производства, нито се прегражда тяхното развитие. С оглед изложеното страните не
разполагат с процесуално право на частна касационна жалба срещу определението.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 262035 от 14.06.2021г. по гр.д. № 1927/2021г. по описа
на РС Перник.
ВРЪЩА делото на РС Перник за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от постановеното от съда определение.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5