РЕШЕНИЕ
№ 521
гр. гр. Хасково, 23.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Диана Д. Пашова
при участието на секретаря Теодора Кр. Георгиева
като разгледа докладваното от Диана Д. Пашова Гражданско дело №
20245640103160 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на П. К. И. против
„КРЕДИ ЙЕС“ ООД, с която са предявени искове, както следва: с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 1 за
прогласяване нищожност на чл. 6 от договора за потребителски кредит №
546793 от 16.05.2023г. и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, чл.
146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 1 за прогласяване нищожност на чл. 8 от
договора за потребителски кредит № 546793 от 16.05.2023г.
Ищецът твърди да е сключил с ответник на 16.05.2023г. договор за
паричен заем № 546793, на основание на който ответникът му е предоставил
заемна сума в размер на 800 лв., която сума следвало да бъде върната на 34
седмични вноски. С договора страните да са се уговорили договорът да бъде
обезпечен с банкова гаранция, ипотека върху недвижим имот, особен залог
върху движимо имущество съгласно ЗОЗ, ценна книга. В чл. 8 от договор за
паричен заем № 546793 да е договорено, че в случай, че заемателят не
предостави договореното в чл. 6 от договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем,
заемателят дължи неустойка в размер на 617,89 лв. Твърди общото
задължение по договора с включена главница, лихва и неустойка да е в размер
на 1530 лв. Навежда съображения търсената неустойка по договор за паричен
заем № 546793, спрямо която ищецът следвало да заплати неустойка в размер
на 617,89 лв. да е нищожна поради накърняване на добрите нрави - чл. 26, ал.
1
1 ЗЗД, както и поради това, че е неравноправна и не е уговорена индивидуално
- чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 24 ЗПК, защото заобикаля изискванията на закона
като не е включена в размера на ГПР – чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Навежда съображения, че неустойката е скрита лихва, кредиторът не е
изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е разписал в
съдържанието на договора действително приложените в правоотношението
договорна лихва, както и, че неустойката излиза извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и заобикаля
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, както и, че със същата се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорното задължение.
Ответникът оспорва иска по основателност. Заявява, че е заемодател на
ищеца за сумата от 800 лв. по договор за паричен заем № 546793 от
16.05.2023г. при общи условия и предоставена съответна информация в
стандартния европейски формуляр. Заемната сума е получена от заемателя на
16.05.2023г., договорено е да бъде върната на 34 седмични погасителни
вноски от по 26,83 лв., договорен е и размер на погасителната вноска от по
45.00лв. месечно, в който размер е включена и дължимата неустойка, при
липса на представено обезпечение; договорен е фиксиран месечен лихвен
процент от 3,340% и ГПР от 49,055%, предоставяне от страна на заемателя
обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора, изразяващо се в
осигуряване на един поръчител и две ипотека или особен залог или банкова
гаранция или ценна книга, като при неизпълнение се дължи неустойка в
размер на 617,89 лв. (чл. 8, вр. чл. 6 от договора, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ).
Оспорва да са нарушени императивни разпоредби на закона или добрите
нрави. Твърди, че неустойката, предвидена в чл. 8 от договора се дължи в
пълен размер още в момента на възникване на основание за начисляването й, а
именно - при непредставяне в срок на поръчител, който да обезпечи по
достатъчно надежден и сигурен начин вземането на кредитора по договора за
заем, т.е. на поръчител, който да отговаря на условията на чл.10, ал.2, т.1 и т.4
ОУ; размерът на неустойката е предварително точно определен още в
договора за заем от момент, предхождащ нейното начисление и по този начин
заемателят предварително е запознат с размера на последиците, които биха
настъпили за него при непредставяне на исканото обезпечение; неустойката е
посочена с цифри и думи, достатъчно ясно, за да може да бъде прочетена от
грамотен човек. Навежда съображения, че неустойката е договорена от
страните в рамките на свободата на договаряне, била е начислена, само и
единствено защото заемателят не е предоставил в тридневен срок след
подписване на договора обезпечение, отговарящо на условията на чл.10, ал.2,
т.1 ОУ. Твърди клаузата да е индивидуално уговорена. Твърди, че след като
вземането не е гарантирано с ипотечно или заложно обезпечение, заемът се
явява по-рисков и именно с цел да се обезпечи, дружеството изисква от
заемателя да предостави едно достатъчно надеждно лично обезпечение -
банкова гаранция или поръчител/и, които да отговарят самостоятелно или
кумулативно на поставените от кредитора условия в чл.10, ал.2, т.1 от ОУ. При
2
условията на евентуалност - при непредоставяне на обезпечение, дружеството
има механизъм за обезпечаване на заема, а именно чрез договаряне със
заемателят тази неустойка и нейният размер. Твърди, че неустойката не е
включена в ГПР и не е имало задължение да бъде включвана в ГПР. Оспорва
да има нарушение на императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК – тази
разпоредба не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по
който се изчислява ГПР и не предвижда в договора за потребителски кредит
изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР,
а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР
като думата „допускания“ е в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в
смисъл на разходи, част от ГПР. Претендира разноски. Възразява срещу
размера на адвокатското възнаграждение и го счита за прекомерен. Сочи, че
липсват доказателства за прилагане на чл.38 от ЗА.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и
като прецени представените по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, счита за установено следното от фактическа и правна страна:
Обявени са за безспорно установени между страните следните
обстоятелства: между ищеца и ответника е сключен договор за паричен заем
№ 546793 от 16.05.2023г., на основание на който ответникът е предоставил на
ищеца заемна сума в размер на 800 лв., която следва да бъде върната на 34
седмични вноски; в чл. 8 от договор за паричен заем № 546793 е договорено в
случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 от договора
обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от
Общите условия към договора за заем, заемателят дължи неустойка в размер
на 617,89 лв.
Процесният договор е с предмет предоставяне на заемна сума,
заемодателят е юридическо лице, което е небанкова финансова институция по
см. на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗПК, предоставяща кредити в рамките на своята
търговска дейност, ищецът е физическо лице, което е действало извън рамките
на своята професионална дейност. Следователно, процесният заем има
характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от
ЗПК. Следователно, в отношенията между страните са приложими
специалните разпоредби на ЗПК и процесният договор за заем следва да
съответства както на общите изисквания за валидност на правните сделки,
така и на специалните изисквания, предвидени в императивните разпоредби
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т.
7 -9 ЗПК.
Установява се от приложения договор за паричен заем, че съгласно чл.
3 заемателят се е задължил да върне заемната сума от 800 лв. на 34 вноски, с
размер на погасителна вноска: 26,83 лв., ГПР: 49,055%, месечен лихвен
процент: 3,340%, дата на първо плащане: 30.07.2023г., дата на първо плащане:
23.05.2023г., дата на последно плащане: 09.01.2024г., обща сума за плащане:
3
912,11 лв., фиксиран лихвен процент.
От приложения договор се установява, че съгласно чл. 6 от процесния
договор страните са се договорили договорът за заем да бъде обезпечен, освен
с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ към договора за
заем, и с още едно от посочените обезпечения: Ипотека върху недвижим имот,
съгл.чл.10, ал.2, т.3 от ОУ; Особен залог върху движимо имущество,
съгл.чл.10, ал.2, т.2 от ОУ; Банкова гаранция, съгл.чл.10, ал.2, т.4 от ОУ; Ценна
книга, издадена в полза на Заемодателя. Съгласно чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ следва
да се предоставят гаранти - две физически лица, всяко от които да отговаря на
следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над
1000 лева съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов
договор; да не е Заемател по договор за заем, сключен със Заемодателя; да
няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към
банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“,
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни
на ЦКР към БНБ.
От приложения договор се установява, че съгласно чл. 8 от договора
размерът на неустойката в размер на 617,89 лв. се плаща разсрочено съгласно
погасителния план към договора за заем с всяка погасителна вноска като с
включена неустойка размерът на погасителната вноска е 45 лв.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
Клауза, като уговорената в чл.8 от договора за паричен заем и чл.10, ал.2, т. 1 и
т. 4 от ОУ, според която се дължи неустойка при неизпълнение на
задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на
заемната сума на някое от предвидените обезпечения, се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На
практика, подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задължението. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договора за кредит. От непредставянето на
обезпечение, обаче, не произтича вреда за кредитора, ако кредитът се
обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с
евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане,
а те могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това
за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще
4
получи банкова гаранция или поръчител, т. е. втори солидарен длъжник, от
който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично и
неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от сключването на
договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това
негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер,
сякаш кредиторът е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се
оказва, че ако потребителят не представи обезпечението или го представи, но
след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит.
Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението да възникне
при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита,
за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата от неустойката.
Следователно, действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да
породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за
връщане на главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва.
Неустойката за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
противоречи на добрите нрави поради това, че излиза извън присъщите си
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Уговарянето на кратък срок от три дни, завишените изисквания, на които
трябва да отговарят гарантите и непосилните условия за предоставяне на
банкова гаранция показват, че единствената цел на неустойката е различна от
присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и
санкционира неизпълнението. Отделно от това, следва да се отбележи, че
непредставянето на договорени обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание
да се иска незабавно цялото задължение. В случая, кредиторът променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с
периодичните вноски. Дори да се приеме, че дружеството е допускало
възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не
се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а
напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това
надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично
задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно, и
санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно
5
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на
подлежащата на връщане сума по договора.
Друг аргумент за нищожност на процесната клауза за неустойка се
извлича от обстоятелството, че неустойката в размер на 617.89 лева не е
включена в ГПР, което обстоятелство не е спорно между страните. С
уговорената неустойка се въвеждат допълнителни разходи по кредита и
същата следва да е включена в ГПР. Като не е включена неустойката в размера
на ГПР потребителят е въведен заблуждение да прецени дали да сключи
договора за кредит при така определените условия за връщането на заетата
сума. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на
потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на
договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да
заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на
кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на
основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а
не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава,
да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на
задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на
които да не се включва в ГПР. С включването на неустойката към ГПР от
49,055%, действителния такъв би нараснал многократно над допустимата
стойност, която е пет пъти размера на законната лихва за просрочени
задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/. С оглед това, съдът намира,
че при сключването на процесния договор за заем и чрез предвиждане на
неустойка, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането й и невключването й в размера на ГПР, е заобиколена
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита. Потребителят е бил
въведен в заблуждение относно точния размер на задължението му и общата
стойност на кредита. Така кредитодателят всъщност скрито променя
параметрите на договора, по отношение на които има уредба в ЗПК. Чрез
кумулиране на неустойката към задълженията по договора на практика се
стига до различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество
това представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК,
което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК – недействителност на
целия договор.
С клаузата на неустойка се заобикаля и на разпоредбата на чл. 33, ал. 1
ЗПК, която предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право
6
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Клаузата на чл. 6 от договора за паричен заем за предоставяне, освен
на гарант, и на още едно от предвидените в клаузата обезпечения,
противоречи на изискването за добросъвестност в договорните отношения и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. След като заемателят е кандидатствал за заема,
той има нужда от заемните средства и като му се поставят изисквания за
представяне на две обезпечения – гарант, който да отговаря на условията на
чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ и друго обезпечение, което да отговаря пак на
допълнителни условия и то, в кратък срок от три дни, предвиден в чл. 8 от
договора, на практика изначално е поставен в невъзможност да изпълни
клауза на чл. 6 от договора и да трябва да дължи неустойка, предвидена в чл. 8
от договора. Така заемодателят злоупотребява с положението си на по-силна
страна в договорните отношения с потребителя. Налице е нарушение на
добрите нрави.
От изложеното следва, че процесните клаузи са и неравноправни на
основание общите критерии, предвидени в разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП,
съгласно която неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. Процесните клаузи не са
индивидуално договорени и това е служебно известно на съда от множеството
дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател
и различни потребители. Освен това, липсват доказателства в противния
смисъл. Клаузите са изготвени предварително от ответника и ищецът не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им. Следователно, процесните
клаузи са нищожни и защото са неравноправни и не са индивидуално
уговорени (арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143 ЗЗП).
От гореизложеното следва, че процесните клаузи на чл. 6 и чл. 8 от
процесния договор са нищожни като противоречащи на добрите нрави,
заобикалящи законови разпоредби, както и защото са неравноправни и не са
индивидуално договорени. Следователно, исковете са основателни и следва да
бъдат уважени.
По разноските:
Ищецът е освободен от държавна такса. Следователно, ответникът
следва да бъде осъден да плати по сметка на РС-Хасково сумата от 100 лв. –
по 50 лв. за всеки от иск.
Процесуалният представител на ищеца е претендирал присъждане на
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.
Претендира адвокатско възнаграждение за защита по първия иск в размер на
990 лв., а по втория – 390 лв. По претенцията за адвокатско възнаграждение,
съдът намира следното:
От представените доказателства /сключен договор за правна защита и
7
съдействие/, се установява, че между ищеца и процесуалния представител e
постигната уговорка за оказана правна помощ и съдействие при условията на
чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. за оказване помощ на материално затруднено лице.
Ответниците са направили своевременно възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение. Алтернативно, сочат, че не са
налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда
на чл. 38 ЗА.
Съдът като съобрази даденото тълкуване в решението по дело C-
438/22 на СЕС, задължително за всички съдилища и учреждения в Р България,
както и формираната във връзка с него практика на ВКС, съдът приема, че
нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за
адвокатската работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г., преди изменението -
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения)
не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредбата за заплащане на
правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото (в т.см. Определение
№50015/16.02.24г. по т.д. № 1908/2022 на ВКС, ТК, I отд., съдия – докладчик
Т.К.).
В конкретния случай, делото не се отличава с фактическа сложност,
произнасянето на съда е на база представени писмени доказателства,
приключило е в едно съдебно заседание като в същото не са се явили страните
и техните процесуални представители. По въпросите за неравноправни клаузи
в потребителските договори, включително със заемодател ответника има
постановени влезли в сила съдебни решения, които са непротиворечиви. Това
прави делото без затруднения при доказването, с ясен отговор, който съдът ще
даде по правни въпроси. Следователно, делото не се отличава с правна
сложност.
Освен това, на съда е служебно известно, че адв. П. е представител на
ищци по дела в РС-Хасково, имащи за предмет прогласяване
недействителност на неравноправни клаузи или договори или осъдителни
искове за връщане на неоснователно получени суми с твърдения, че са
получени на основание нищожни клаузи или недействителен договор.
Следователно, в конкретния случай, е очевидно, че времето и усилията на
процесуалния представител за защита и съдействие по делото са по-малки в
сравнение с грижата, която е нормално да бъде предоставена от адвокат по
защита и съдействие на дела, които не само, че не се отличават с фактическа и
правна сложност, но са дела, по които има непротиворечива съдебна практика.
8
В конкретния случай, материалният интерес не е определящ за
преценка на адвокатското възнаграждение, защото доводите на ищеца биха
били същите и при различен размер на сумите в процесните клаузи. Като
съобрази изложеното, съдът намира, че на процесуалния адвокат на ищеца
следва се да присъди възнаграждение в размер на по 200 лв. за всеки иск, т.е.
общо 400 лв. за двата иска.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 6 от договора за
потребителски кредит № 546793 от 16.05.2023г., сключен между П. К. И., с
ЕГН **********, и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, с ЕИК *********.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 8 от договора за
потребителски кредит № 546793 от 16.05.2023г., сключен между П. К. И., с
ЕГН **********, и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, с ЕИК *********.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, ДА ПЛАТИ по
сметка на РС-Хасково за държавните такси сумата от 100 лв. – държавна такса
за двата иска.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ №12, ДА ПЛАТИ на АДВ. Д. П.,
вписан в АК-Хасково, сумата от общо 400 лв. с ДДС, на осн. чл. 38, ал. 2
ЗАдв., представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
защита на П. К. И..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Г.Г.
9