Р Е Ш Е Н И Е
№…........../20.12.2019 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и пети ноември през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 4090 по описа на съда за 2019 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени от И.Р.Б.,
ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „Н.2.“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ, чл. 214 КТ и чл.
226, ал. 2 КТ за приемане за установено в отношенията между страните,
че в периода от 02.10.2018 г. до 17.10.2018 г. между тях е било налице трудово правоотношение,
възникнало по силата на трудов договор № 112 от 17.04.2018 г. и за осъждане на
ответното дружество да заплати на ищцата сумата
от 893,68 лв. (след допуснато изменение на иска чрез увеличаване на неговия
размер), представляваща обезщетение за незаконно отстраняване от работа за
времето от 02.10.2018 г. до 17.10.2018 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 15.03.2019 г.,
до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 324,97 лв. (след
допуснато изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер), представляваща
обезщетение за незаконно задържане на трудовата й книжка за времето от
17.10.2018 г. до 23.10.2018 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 15.03.2019 г.,
до окончателното изплащане на задължението.
По твърдения в исковата молба, страните са
били в трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № 112 от
17.04.2018 г. със срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя, като
ищцата е работила на длъжността „готвач“ в ресторант „Р.С.“ в гр. Варна. В
срока за изпитване, на 02.10.2018 г., управителят на ресторанта й казал да не
остава на работа и да се прибира вкъщи, защото не работи вече там. Ищцата
твърди, че е била издадена заповед за уволнение № 748 от 01.10.2018 г., която й
била връчена на 17.10.2018 г., а трудовата й книжка била върната на 23.10.2018
г. след инициирани от нея многобройни телефонни обаждания до офиса на
работодателя в гр. София. Излага, че и в двата документа като дата на
прекратяване на трудовото правоотношение е отразена 02.10.2018 г. Счита, че същото не е прекратено
тогава, а на 17.10.2018 г., когато й била връчена уволнителната заповед.
Поддържа, че в периода от 02.10.2018 г. до 17.10.2018 г. тя е била незаконно
отстранена от работа от прекия й ръководител, а в периода от 17.10.2018 г. до
23.10.2018 г. трудовата й книжка е била незаконно задържана, за което счита, че
й се дължат обезщетения. Намира също, че е била налице облигационната връзка
между страните в периода от 02.10.2018 г. до 17.10.2018 г.
В съответствие с
изложените твърдения са и формулираните искания по същество: за осъждане на
ответника да заплати на ищцата обезщетение за незаконно отстраняване от работа
за времето от 02.10.2018 г. до 17.10.2018 г. и обезщетение за незаконно
задържане на трудовата й книжка за времето от 17.10.2018 г. до 23.10.2018 г.,
ведно със законната лихва върху обезщетенията, както и да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че е било налице трудово
правоотношение между тях в периода от 02.10.2018 г. до 17.10.2018 г. Претендира
и сторените по делото разноски.
В открито съдебно заседание ищцата, чрез процесуалния й представител адв. Г.Т., поддържа исковите претенции и претендира
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение по всеки иск, съобразно
представен списък по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът не е депозирал отговор на исковата молба и в открито
съдебно заседание не изпраща представител.
След като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа страна
следното:
От представения трудов договор № 112/17.04.2018 г. (л. 6)
се установява, че между И.Р.Б. и „Н.2.“ ЕООД е възникнало трудово
правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „готвач“ при
ответното дружество с уговорено място на изпълнение на работата – ресторант „Р.С.“
в гр. Варна, основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1200 лв. и
допълнително месечно възнаграждение за трудов стаж и професионален опит – по
0,6 % за всяка пълна година трудов стаж при същия работодател. Договорът е
сключен с уговорен в полза на работодателя срок за изпитване от шест месеца, до
16.10.2018 г., включително (чл. 4.1 от договора). Документът е двустранно
подписан от страните. В същия е посочено също, че работникът е постъпил на работа
на 17.04.2018 г.
Приобщено е и уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ (л. 11),
изпратено от „Н.2.“ ЕООД до съответната териториална дирекция на НАП, в което е
отразена дата на сключване на трудовия договор с И.Р.Б. – 17.04.2018 г. и дата
на неговото прекратяване – 02.10.2018 г.
От приложената заповед № 074/01.10.2018 г. (л. 12) се
изяснява, че трудовото правоотношение между страните е прекратено едностранно
от работодателя на основание чл. 71, ал. 1 КТ. В документа е удостоверено, че
екземпляр от заповедта е връчен на служителя на 17.10.2018 г., като съдържа
неговия подпис, както и подпис на длъжностно лице при работодателя.
Видно от приетото копие от трудова книжка на ищцата (л.
13 и сл.), в документа е отразен трудов стаж при „Н.2.“ ЕООД от 5 месеца и 15
дни за периода от 17.04.2018 г. до 02.10.2018 г.
С постановеното по делото определение № 11550/05.09.2019
г. на основание чл. 190 ГПК ответникът е задължен в едноседмичен срок от
получаване на съобщението да представи по делото намиращи се у него документи,
а именно: заверен препис от личното трудово досие на ищцата И.Р.Б., ЕГН **********,
присъствената форма за месец октомври 2018 г. за работниците в ресторант „Р.С."
в гр. Варна, извлечение от ведомостите за заплати за м. септември и м. октомври
2018 г. и документ за получаване на трудовата книжка на ищцата. В определението
се съдържа и предупреждение, че при неизпълнение съдът може да приеме за
доказани фактите, за установяването на които страната е създала пречки. В
указания едноседмичен срок и до приключване на съдебното дирене ответникът не е
представил изисканите документи.
От приетото заключение на допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза (л. 43) се установява, че брутното трудово възнаграждение на ищцата
по процесния трудов договор, начислено по ведомост за м. септември 2018 г., е в
размер на 1543,63 лв., в т.ч. работна заплата от 1200 лв. и допълнително
възнаграждение от 343,63 лв. Вещото лице определя размера на обезщетението по
чл. 214 КТ за незаконно недопускане до работа за периода 02.10.2018 г. –
17.10.2018 г. (11 дни) в размер на 573, 91 лв., а размерът на обезщетението по
чл. 226, ал. 3 КТ за незаконно задържане на трудовата книжа за периода
17.10.2018 г. – 23.10.2018 г. (4 дни) – в размер на 208,70 лв. При изслушването
на вещото лице П.И. по реда на чл. 200 ГПК експертът пояснява, че е изчислил
обезщетенията въз основа на основната работна заплата от 1200 лв., тъй като са
изплатени и други възнаграждения, но липсва информация дали същите са с
постоянен характер, респ. дали следва да се включат при определяне на брутното
трудово възнаграждение. При съобразяване на тези допълнителни възнаграждения,
експертът определя размера на обезщетението по чл. 214 КТ в размер на 738,26
лв., а това по чл. 226, ал. 3 КТ – 268,46 лв. Вещото лице излага също, че не е
могъл да осъществи контакт с работодателя, за да снабди с ведомостите, както и
с формата за присъствие на работниците в процесния период. Заключението е
изготвено въз основа на представената справка от НАП, която е приобщена към
материалите по делото (л. 37 и сл.).
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Предмет на разглеждане са обективно кумулативно съединени
искове, както следва: положителен установителен иск с правно основание чл. 357,
ал. 1 КТ, осъдителен иск с правно основание чл. 214 КТ и осъдителен иск с
правно основание чл. 226, ал. 2 КТ.
Съгласно разпоредбата на
чл. 357, ал. 1 КТ трудови са споровете между работника или служителя и
работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и
прекратяването на трудовите правоотношения. Цитираният законов текст изрично
предвижда правната възможност за предявяване на иск относно съществуването на
трудово правоотношение, поради което и предвид обективно кумулативно
съединените с него осъдителни претенции за обезщетения, обусловени от наличието
на твърдяната договорна връзка, чието установяване се цели, за ищцата е налице
правен интерес от търсената защита и искът е допустим. (В този смисъл - решение
№ 458/29.06.2010 г. по гр. д. № 1526/2009 г. на ВКС, решение № 7 от 5.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3874/2015 г., III г. о.,
решение № 230 от 28.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 583/2011 г., IV г. о., и
др.). Разгледан по същество, установителният иск е и
основателен по следните съображения:
От представените писмени
доказателствени средства се установява наличието на валидно възникнало между
страните трудово правоотношение въз основа на трудов договор по чл. 70, ал. 1,
изр. първо КТ – с шестмесечен срок за
изпитване, уговорен в полза на работодателя. За неговото
прекратяване в разпоредбата на чл. 71 КТ е предвидено специално основание,
което дава възможност на страната, която се ползва от срока за изпитване, до
изтичането му да прекрати едностранно правоотношението. Това именно основание е
посочено и в уволнителната заповед на ищцата от 01.10.2018 г., като същата е
издадена в рамките на срока за изпитване, уговорен до 16.10.2018 г.,
включително. В заповедта е отразено, че договорът е прекратен, считано от
02.10.2018 г., която дата е обективирана и в изпратеното от работодателя до
съответното териториално поделение на НАП уведомление, както и в трудовата
книжка на ищцата. Тази дата обаче не отговаря на действителния момент, от който настъпват
правните последици на едностранното изявление на работодателя за прекратяване
на договорната връзка между страните.
Въпреки посоченото специално правило на чл. 71 КТ, клаузата
за изпитване е отделен елемент от трудовия договор, който не променя характера
на трудовото правоотношение и не дерогира общите правила за неговото
прекратяване, установени в Глава XVI КТ. Така, за момента на прекратяване на
правоотношението важи общата разпоредба на чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ,
предвиждаща, че трудовият договор се прекратява от момента на получаването на
писменото изявление за неговото прекратяване, в случай че същото е без
предизвестие. От представените доказателства се установява, че заповедта за
уволнение е връчена на ищцата на 17.04.2018 г., поради което и на тази именно
дата е прекратено процесното правоотношение.
Горното налага извод за съществуването на процесното
правоотношение в периода от 02.10.2018 г. до 17.10.2018 г., поради което предявеният
установителен иск по чл. 357, ал. 1 КТ следва да бъде изцяло уважен.
Наред с него, предмет на разглеждане е и осъдителен иск с правно основание чл. 214 КТ.
Посочената разпоредба предвижда, че работник или
служител, който е бил незаконно отстранен от работа от работодателя или от
непосредствения ръководител, има право на обезщетение в размер на брутното му
трудово възнаграждение за времето на незаконното отстраняване.
Отстраняването от работа е акт на работодателя, с който
временно се преустановява изпълнението на трудовото правоотношение, но без
същото да се прекратява. В чл. 199 КТ е регламентирано това право на
работодателя или непосредствения ръководител да отстрани временно от работа
работник или служител, който се явява в състояние, което не му позволява да
изпълнява трудовите си задължения, употребява през работно време алкохол или
друго силно упойващо средство. Тоест, за да бъде законно отстраняването, следва
да е налице конкретно поведение или състояние на работника, оправдаващо
отстраняването му и последиците, които влече то – лишаване от трудово
възнаграждение за периода на отстраняването (чл. 199, ал. 3 КТ).
В разглеждания случай ищцата твърди да е отстранена от
работа на 02.10.2018 г., което обстоятелство съдът намира за доказано, тъй като
се потвърждава от изходящите от ответника документи или съставените такива въз
основа на негови изявления (уведомление до НАП за прекратяване на трудовия
договор на 02.10.2018 г., заповед за уволнение, в която е посочено, че
договорът е прекратен, считано от 02.10.2018 г., справка от НАП, в която липсват
данни за начислено трудово възнаграждение за периода след 01.10.2018 г.). Ответното
дружество не е взело участие в процеса, съответно не е ангажирало доказателства
състоянието на ищцата или нейните действия на посочената дата да са били повод
за отстраняването й, от което следва, че работодателят е действал в нарушение
на чл. 199 КТ и отстраняването е незаконно. С оглед процесуалното бездействие
на ответника, изразяващо се в непредставяне на изисканата по реда на чл. 190 ГПК присъствена форма за м. октомври 2018 г. и неоказване на нужното съдействие
на вещото лице за изпълнение на поставените му задачи, за последиците от което
поведение страната е предупредена (л. 26 и 27), на основание чл. 161 ГПК, съдът
приема за доказано обстоятелството, че отстраняването на ищцата от работа е
продължило до датата на прекратяване на трудовото правоотношение – 17.10.2018
г. Този факт се потвърждава също и от обсъдените по-горе документи, съставени
от работодателя. Следователно предявеният осъдителен иск за обезщетение за незаконно
отстраняване от работа в периода от 02.10.2018 г. до 17.10.2018 г. е доказан по
основание.
За определяне на неговия размер по делото е допуснато
провеждането на съдебно-счетоводна експертиза, която изчислява обезщетението в
два варианта – въз основа на основаната работна заплата, получена от ищцата за
месеца, предхождащ незаконното отстраняване (м. септември 2018 г.) – 573,91 лв.
(л. 46) и въз основа на тази заплата и получените допълнителни възнаграждения
през същия месец, за които няма данни дали са с постоянен характер – 738,26 лв.
(л. 58). Съдът кредитира втория вариант на заключението, при който в брутното
трудово възнаграждение са включени всички получени от ищцата възнаграждения за
м. септември (общо 1595,80 лв.), въпреки че не е доказан постоянният характер
на допълнителните такива, тъй като характерът им не е установен поради
процесуалното бездействие на ответника, изразяващо се в непредставяне на
изисканите по реда на чл. 190 ГПК ведомости за заплати за релевантния период, на
основание чл. 161 ГПК. Заключението на вещото лице е компетентно изготвено,
правилно и обосновано и изчисленията кореспондират с нормативно установените
правила в чл. 228 КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата. При установения размер на обезщетението по чл. 214 КТ от 738,26 лв.
предявеният иск следва да бъде частично уважен до тази сума, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба, а за разликата до пълния предявен
размер от 893,68 лв. – отхвърлен.
Предмет на разглеждане е и претенция на ищцата по чл. 226, ал. 2 КТ за обезщетение за незаконно
задържане на трудовата й книжка.
Според разпоредбата на чл. 226, ал.
2 КТ работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно
към работника или служителя за вредите, които той е претърпял поради незаконно
задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение е било
прекратено. За основателността на иска е необходимо кумулативно наличие на
следните предпоставки: прекратено трудово правоотношение, незаконно задържане
на трудова книжка и вреди, които са в причинно-следствена връзка с незаконното
задържане. Размерът на вредите е нормативно определен в чл. 226, ал. 3 КТ - на
обезщетение подлежат имуществените вреди, които се съизмерват
с брутното трудово възнаграждение за времето на задържане на трудовата книжка.
При прекратяване на трудовото правоотношение
работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка данните, свързани с
прекратяването, и да я предаде незабавно на работника или служителя – чл. 350,
ал. 1 КТ и чл. 6, ал. 1 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж.
Според задължителните указания, дадени в Тълкувателно
решение № 1/2019 г., ОСГК на ВКС, задължението по чл. 350, ал. 1 КТ на
работодателя възниква в момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато
трудовата книжка се намира при работодателя, неговото задължение става
изискуемо и той изпада в забава от деня на прекратяване на трудовото
правоотношение. Когато трудовата книжка се съхранява от работника или служителя,
задължението на работодателя по чл. 350, ал. 1 КТ става изискуемо от момента на
предоставяне на трудовата книжка за оформянето й. Незаконно задържане на трудовата книжка по
смисъла на чл. 226, ал. 2 КТ е налице, когато работникът или служителят е
предоставил на работодателя трудовата си книжка за вписване на необходимите
данни и работодателят не я е върнал незабавно. За работодателя възниква
задължение да заплати обезщетение по чл. 226, ал. 2 и ал. 3, изр. 2 КТ от деня
на прекратяване на трудовото правоотношение, когато трудовата книжка се намира
при него, и от деня на предоставяне на трудовата книжка за оформянето й, когато
тя се съхранява от работника или служителя, като обезщетението се дължи до
предаването на трудовата книжка, съответно до изпълнение на процедурата по чл.
6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж.
В настоящия случай правоотношението е прекратено на
17.10.2018 г., като ищцата твърди, че трудовата й книжка е върната едва на
23.10.2018 г., с което обосновава претенцията си за обезщетение за незаконното
й задържане посочения период от 4 дни. За установяване момента на връщане
ищцата е направила доказателствено искане за задължаване на ответника по реда
на чл. 190 ГПК да представи намиращ се у него документ, удостоверяващ релевантния
факт. Предвид задължението на работодателя по чл. 6, ал. 2, изр. второ от
Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж да отбележи в дневника за
издаване на трудови книжки датата на предаване на книжката, доказателственото
искане е уважено, но ответникът не е представил изисканите документи, въпреки
предупреждението за последиците от неговото бездействие, което мотивира съда да
приложи последиците на чл. 161 ГПК и да приеме, че документът е получен на
23.10.2019 г., съобразно твърденията на ищцата.
За да е налице незаконно задържане, задължението на
работодателя да върне трудовата книжка следва да е изискуемо, като
съгласно цитираното тълкувателно решение
изискуемостта зависи от това дали фактическото държане на книжката се упражнява
от работодателя или от работника към момента на прекратяване на
правоотношението. За това обстоятелство не са наведени конкретни твърдения, но
същото е установимо от събрания доказателствения
материал и останалите факти по делото.
Видно от приложеното по делото копие от трудова книжка,
същата е издадена от „Н.2.“ ЕООД на 02.10.2018 г., която дата е вписана в
книжката и като момент на прекратяване на трудовото правоотношение. Това е също
и датата, на която ищцата е незаконно отстранена от работа. От друга страна, в
заповедта за уволнение е отразено, че същата е връчена на ищцата на 17.10.2018
г., което е удостоверено с личния подпис на ищцата (съвпадащ с този, положен на
трудовия договор и длъжностната характеристика) и с този на длъжностно лице при
работодателя. Така установените факти водят до логичен извод, че трудовата
книжка е била в държане на работодателя в периода след 02.10.2018 г., респ.
същият е следвало да я върне на ищцата при прекратяване на трудовото правоотношение на 17.10.2018 г. Работодателят е имал и обективна възможност да изпълни
задължението си по чл. 350, ал. 1 КТ своевременно, тъй като на 17.10.2018 г.
ищцата се е явила лично, за да получи заповедта за уволнение, когато е следвало
да й се върне и книжката. Като не е сторил това, ответникът е задържал
незаконно трудовата книжка, поради което и този иск е доказан по основание.
По отношение на неговия размер съдът кредитира втория
вариант експертното заключение, изчислен от вещото лице в открито съдебно
заседание въз основа на всички получени от ищцата възнаграждения през м.
септември 2018 г. (л. 58), по аргументите, изложени по-горе
относно обезщетението по чл. 214 КТ. Според посочения вариант на заключението
дължимото обезщетение по чл. 226, ал. 3 КТ за процесния период е в размер на
324,97 лв., поради което предявеният иск следва да бъде уважен до тази сума,
ведно със законна лихва от датата на исковата молба. За разликата до пълния
предявен размер от 324,97 лв. искът следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Доколкото делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса и
разноски, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен
съд – Варна, всички дължащи се такси и разноски в общ размер на 380 лв., от които общо 180 лв. за държавни
такса по всеки от уважените искове (80 лв. по установителния иск, дължима на основание чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК, и по 50 лв. за всеки от осъдителните искове,
дължима на основание чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК) и 200 лв. за разноски за възнаграждение на вещото лице по
проведената съдебно-счетоводна експертиза.
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК и с оглед изхода на делото, в полза на ищцата следва да бъдат
присъдени направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете, в общ размер на 502,09 лв., от които: 246 лв. за
процесуално представителство по иска с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ, 173,48
лв. – по иска с правно основание чл. 214 КТ и 82,61 лв. по иска с правно
основание чл. 226, ал. 2 КТ, съобразно уговореното възнаграждение по всеки иск (л.
54) и представените доказателства за реалното им заплащане – договори за правна
защита и съдействие от 15.11.2018 г. (л. 5) и от 25.10.2019 г. (л. 53), ведно с
отбелязване, че възнагражденията са
заплатени изцяло в брой.
Ответникът не е взел участие в процеса, респ. не е сторил и претендирал
разноски, поради което такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищцата И.Р.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, и
ответника „Н.2.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, че в периода от 02.10.2018 г. до 17.10.2018 г.
между тях е СЪЩЕСТВУВАЛО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ, възникнало по силата на
трудов договор № 112 от 17.04.2018 г., на
основание чл. 357, ал. 1 КТ;
ОСЪЖДА „Н.2.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на И.Р.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 738,26 лв. (седемстотин тридесет и осем лева и двадесет и
шест стотинки), представляваща обезщетение за незаконно отстраняване от работа
за времето от 02.10.2018 г. до 17.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба –
15.03.2019 г., до окончателното изплащане на задължението, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 738,26 лв. (седемстотин тридесет и осем лева и
двадесет и шест стотинки) до пълния предявен размер от 893,68 лв. (осемстотин
деветдесет и три лева и шестдесет и осем стотинки), на основание чл. 214 КТ;
ОСЪЖДА „Н.2.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на И.Р.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 268,46 лв. (двеста шестдесет и осем лева и четиридесет и
шест стотинки), представляваща
обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка за времето от 17.10.2018
г. до 23.10.2018 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на исковата молба – 15.03.2019 г., до
окончателното изплащане на задължението, КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 268,46 лв. (двеста шестдесет и осем лева и четиридесет и шест стотинки) до
пълния предявен размер от 324,97 лв. (триста двадесет и четири лева и
деветдесет и седем стотинки), на
основание чл. 226, ал. 2 и 3 КТ;
ОСЪЖДА „Н.2.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на И.Р.Б., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата от 502,09 лв. (петстотин
и два лева и девет стотинки) за сторени в производството съдебно-деловодни
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от
исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК;
ОСЪЖДА „Н.2.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на Районен съд – Варна, сумата от 380 лв. (триста и осемдесет лева) за дължимите държавни
такси и разноски по производството, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК;
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от
връчването му на страните;
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: