РЕШЕНИЕ
№ 1259
гр. Пловдив, 31.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анна Ив. Иванова
Членове:Иван Ал. Анастасов
Цвета Б. Борисова
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Цвета Б. Борисова Въззивно гражданско дело
№ 20245300500026 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано e по въззивна жалба от Т. В. М., ЕГН ********** против
Решение № 4392/02.11.2023г., постановено по гр.д. № 13750/2022г. по описа
на Районен съд Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от Т. В. М., ЕГН
********** срещу А. Г. Б., ЕГН **********, К. Д. Т., ЕГН **********, и Г. Д.
В., ЕГН ********** иск за признаване за установено по отношение на А. Г. Б.,
К. Д. Т. и Г. Д. В., че Т. В. М. е собственик на основание давностно владение на
следния недвижим имот: поземлен имот с № *****, кв. 84 по регулационния
план на село *****, одобрен със заповед № 290 от 1973 г, заповед № 306 от
2001 г. и заповед № 250 от 2017 г., с площ от 293 кв.м., който поземлен имот е
включен в УПИ *****, *****, *****- общ. обсл. дейности и жил. застр. при
граници: от север и от запад улици, от изток ПИ *****, от юг ПИ *****. С
оплакване за неправилност на първоинстанционното решение,
жалбоподателят иска от въззивния съд да отмени същото, вследствие на което,
на основание чл.537, ал.2 ГПК, да се отменят нот.акт за собственост на
недвижим имот, издаден по обстоятелствена проверка вх.рег. № ***** от
1
26.06.2020г., дв.вх.рег. № *****, акт. № *****, том 71 на Служба по
вписванията – Пловдив и нот.акт за покупко-продажба на недвижим имот,
вх.рег№ ***** от 29.06.2020г., дв.вх.рег. № *****, акт. № *****, том 71 на
Служба по вписванията - Пловдив. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът по жалбата Г. Д. В., ЕГН ********** заявява становище
за неоснователност на жалбата и иска потвърждаване на обжалваното
решение.
Въззиваемият А. Г. Б., ЕГН ********** счита обжалваното решение
за правилно и моли същото да бъде потвърдено.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, окръжният съд приема следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице,
имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по същество,
същата е неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Настоящият състав намира обжалваното решение за валидно и
допустимо, поради което дължи произнасяне по същество на правния спор в
рамките на заявените във въззивната жалба доводи.
При въззивната проверка за нарушение на императивни
материалноправни норми при постановяването му и при проверка на неговата
правилност по изложените в жалбата оплаквания Пловдивски окръжен съд
намира следното:
Производството е образувано по иск с правна квалификация чл. 124,
ал. 1 ГПК от Т. М. срещу А. Б., К. Т. и Г. В.. Ищцата твърди, че владее
поземлен имот № ***** по РП на село ***** с площ от 293 кв.м., включен в
УПИ I-*****, *****, ***** от 2000 г. Твърди, че е придобилa правото на
собственост върху имота по давност и иска установяването на правата й.
Ответникът Г. В. е депозирал отговор на исковата молба, с който
оспорва иска. Излагат се съображения за това, че той заедно с ответницата К.
Т. е придобил имота по давност, като се позовава и на владението на своите
наследодатели. Моли съда да отхвърли иска.
2
В срока по чл. 131 ГПК от ответника А. Б. е постъпил отговор на
исковата молба, с който се оспорва претенцията. Твърди се, че имотът бил
собственост на наследодатели на останалите ответници и през годините бил
предоставен от тях за ползване от различни лица, включително ищцата.
Оспорва ищцата да е осъществявала владение за период от 20 години. Иска
отхвърлянето на иска.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника К. Т. не е постъпил отговор на
исковата молба.
С постановеното по спора Решение № 4392/02.11.2023г., постановено
по гр.д. № 13750/2022г. по описа на Районен съд Пловдив, първостепенният
съд е приел иска за неоснователен и го е отхвърлил.
Пред настоящата инстанция не се повдига спор относно установените
от РС обстоятелства, както следва:
От представените документи, се установява, че с нотариален акт от
19.06.2020 г. ищцата Т. М. е призната за собственик на процесния имот с №
***** по плана на село ***** на основание давностно владение продължило
повече от 10 години.
Няколко дни по-късно, с нотариален акт № ***** г. ответниците К. Т. и
Г. В. са признати за собственици на същия имот на основание давностно
владение, продължило повече от 10 години в полза на техния наследодател В.
В.а и наследство от нея. Не се спори и от представеното удостоверение за
наследници се установява, че К.Т. и Г.В. са деца на В.В.а. Същата е една от
наследниците на Т. Т., починал на 15.11.1891г.
Най-старите данни за имота са от протокол от 22.10.1942 г. по гр. д. №
1340/1942 г. на Пловдивски областен съд, съгласно т. V, от който се дава в общ
дял на Т. А.ов Т., Д. А.ов Т. и Е. С. Б.. В този документ имотът е отразен с
площ от 1180 кв.м. и съгласно записването в скица на лист 73, процесният ПИ
с № ***** съответства на част от него. В показанията на свидетелите има
данни за отчуждаване и възстановяване на земята, но за такива действия няма
представени доказателства. Има представен протокол за оценка на придаваеми
места от 1944 г., който засяга част от имота по т. V от протокола (лист 70), но
няма събрани доказателства това да се отразява на правото на собственост
върху съществуващия в момента имот с № ***** и площ от 293 кв.м.
3
С нотариален акт № *****г. К.Т. и Г.В. продават процесния поземлен
имот №***** на ответника А. Б..
Пред районния съд са разпитани като свидетели С. К., И. Т., П. К., М.
Б.а, М. Б..
В хода на въззивното производство е прието заключение на допусната
СТЕ, което настоящата инстанция кредитира като изготвено от компетентно
лице и отговарящо пълно на поставените въпроси.
Представен е и нотариален акт от 06.10.2017г., с който ищцата Т. М. е
призната за собственик на основание давностно владение, продължило повече
от 10 години, на имот с пл.№ ***** в кв. 84 по регулационния план на село
*****, одобрен със заповед № 290 от 1973 г, заповед № 306 от 2001 г. и
заповед № 250 от 2017г., с площ от 551 кв.м.
Като взе предвид събрания по делото доказателствен материал, ПОС
намира следното:
С оглед търсения с исковата молба предмет на защита, съдът е
длъжен преди да пристъпи към обсъждане на въпроса дали ищцата е
упражнявала фактическа власт с белезите на владение (по отношение на което
да са приложими постановките на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012
г. на ВКС, ОСГК), най-напред да изследва въпроса дали фактическата власт
върху реални части от имоти от вида на процесните, дори и да притежава
характеристиките на владение, е принципно годна да доведе до придобиване
на собственост на завладените реални части. Отрицателният отговор на този
въпрос прави безпредметно да се изследва дали ищцата е упражнявала
владение върху реални части от имотите с продължителност повече от 10
години.
Видно от приетото експертно заключение, със Заповед №
290/21.05.1973г. е одобрен КРП на с.*****, като ПИ *****, *****, ***** и
1105 попадат в парцел УПИ I - магазин с клуб. Със Заповед №
250/26.06.2017г. е одобрено изменение на ПУП-ПРЗ за УПИ I – магазин с клуб,
кв.84 по плана за регулация на с.*****, като се образуват два нови УПИ I -
*****, *****, ***** – обществено обслужващи дейности и жилищно
застрояване и УПИ I I - 1105, обществено обслужващи дейности.
При действието на чл. 200, ал. 1 ЗУТ (в сила от 31.03.2001г.), право
4
на собственост върху реално обособена част от урегулиран поземлен имот,
каквато е процесната, не може да се придобие по давност, освен ако тази част
може, наред с останалите части от имота, да бъде обособена като
самостоятелен урегулиран имот по правилата на действащия устройствен
закон към момента на позоваването на придобивната давност /Решение №
50077 от 18.10.2023 г. по гр. д. № 3350/2022 г., г. к., і г. о. на ВКС/.
Ограничението за минимални размери, към което препраща чл. 200, ал. 1 ЗУТ,
е относимо само за УПИ за жилищно застрояване, съответно то следва да бъде
преценявано при придобиване по давност на реални части от такива
урегулирани поземлени имоти. Такова условия не се поставя при
придобиването по давност на реална част от УПИ с нежилищно
предназначение (в този смисъл Решение № 50008 от 25.05.2023 г. по гр. д. №
1274/2022 г., г. к., іі г. о. на ВКС; Решение № 56 от 19.06.2019 г. по гр. д. №
3297/2018 г., г. к., іі г. о. на ВКС). Ето защо, доколкото в настоящия случай
става дума за поземлен имот в границите на населено място, който е
самостоятелно обособен, предназначението му е определено с подробен
устройствен план и същото не е за жилищно застрояване, а за обществено
обслужващи дейности, допустимо е процесният ПИ да бъде придобит чрез
давностно владение. При това положение, следва да се разгледат
оплакванията, релевирани във въззивната жалба.
Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални
актове правото си на собственост, то разпределението на доказателствената
тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1
ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия
състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В
конкретния случай ищцата-жалбоподател твърди, че е придобила процесния
имот по силата на давностно владение, започнало през 2000г. и продължило
20 години. Същата се е снабдила с констативен нотариален акт 19.06.2020 г., с
който Т. М. е призната за собственик на процесния имот с № ***** по плана
на село ***** на основание давностно владение, продължило повече от 10
години.
Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване
право на собственост. Тя е способ за придобиване на право на собственост или
ограничено вещно право чрез фактическото упражняване съдържанието на
това право след изтичане на определен в закона период от време, т.е.
5
фактическият състав на придобивната давност включва два елемента:
владение и изтичане на определен срок. За придобиването по давност е
необходимо на първо място да бъде установено владение върху имота.
Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът
държи лично или чрез другиго като своя. Владението има два елемента:
обективен елемент (corpus) – упражняване на фактическа власт и субективен
елемент (animus) – намерение за своене на вещта. Чл. 69 от ЗС е установил
презумпцията, че се предполага, че владелецът дължи вещта като своя, докато
не се докаже, че я държи за другиго. При преценката дали е установено
владение, следва да се вземат предвид характеристиките на владението – то да
е непрекъснато (да не е загубено за повече от 6 месеца съгласно чл. 81 от ЗС),
спокойно (да не е установено по насилствен начин), явно (да не е установено
по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя.
Макар по дефиниция владението да трябва да е постоянно, не е необходимо
непрекъснато да се осъществява фактическо въздействие върху имота.
Фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения и
действия спрямо имота, ако те сочат на намерение за своене на този имот и не
са прекъсвани от действията на трети лица. Следва да се посочи, че плащането
на данъци и битови сметки за ток, вода, интернет и пр. сами по себе си не са
действия, изразяващи промяна в намерението, с което се упражнява
фактическата власт. Тези задължениа се заплащат от лицето, което фактически
ползва имота, независимо на какво основание. Снабдяването с констативен
нотариален акт за собственост по давност за целия имот също не представлява
такова действие, тъй като промяната на намерението следва да е
демонстрирана по отношение на собственика, а не на трети лица /Решение №
50002 от 03.07.2023 г. по гр. д. № 53/2022 г., г. к., і г. о. на ВКС/.
Съдът намира, че твърденията на ищцата да е придобила процесния
имот по давсност, се опровергават от събрания по делото доказателствен
материал.
Действително разпитаните пред районния съд С. К. и И. Т.
свидетелстват за това, че Т. М. е разчистила процесния имот и е започнала да
го ползва, като е отглеждала в него спанак и тикви, които след това е
продавала. Сочат, че ищцата е владяла имота за периода 2000г.-2020г.
Настоящата инстанция, макар да кредитира тези показания, споделя извода на
6
районния съд за тяхната обобщеност и липса на конкретика. Твърдението, че
ищцата е отглеждала тикви и спанак в процесния имот, се потвърждава и от
останалите свидетелски показания. Не се установява обаче, това да се е
осъществявало за период от 20 години и не са налице други действия,
манифестиращи своене през 2000г.-2020г. В противовес на тези гласни
доказателства са показанията на П. К., М. Б.а и М. Б.. От разпита на П.К. се
установява, че Т. М. е ползвала процесния имот преди 3-4 години, като преди
нея други двама са го обработвали – възрастен човек, който е отглеждал
праскови, а след това „М. полицаят“, който е сял пипер и домати около 2-3
години. Когато ищцата е работила нивата, първата година е посяла спанак, а
втората – тикви. След ползването на имота от страна на Т.М., имотът бил
пустеещ и който мине си връзва животното – крава, кон, за да пасе.
Свидетелят М. Б.а също потвърждава, че ищцата е обработвала процесния
имот две години, като е сяла спанак и тикви. Сочи също, че след „разваляне на
ТКЗС-то през 1997г.“ мястото е обработвано от Бай Б. в продължение на 10-15
години – сложил е помпа за вода, засадил е дръвчета, сложил е ограда. След
смъртта на Бай Б., според свидетеля, мястото е обработвано от Е. Б., чийто
мъж е Д. Б. - полицай. След смъртта на мъжа й, мястото е обработвано от
неговия брат.
Показанията на М. Б. също потвърждават, че ищцата е ползвала
процесния имот само две години. Той сочи, че е ползвал земята за земеделски
нужди от 1993г., като е сключил договор за наем с Ф. Б.. Заявява, че
ползваната от него площ се е намирала между три улици, като в южната част е
стигала до две заведение, които били общинска собственост. Съгласно
показанията му при предявена скица от делото, това пространство включва и
процесния имот. Земята ползвал до преди 10-12 г., като я засаждал лично всяка
година, а в един междинен период я предоставил за ползване на брат си Д. Б..
Ползването му продължило след 2010г., без да може да конкретизира до кога
точно. В подкрепа на показанията му са представени 2 договора за наем от
1992г. и 1993 г. с достоверна дата. Тук следва да се отбележи, че тези договори
за наем не обхващат твърдения от ищцата период на владение и се ценят
единствено с оглед правдивостта на показанията на св.Б..
Във въззивната жалба е релевирано възражение, че показанията на
М.Б.а и П.К., дадени пред съда, не съответстват на дадените от тях показания
в нотариалното производство по издаване на НА в полза на К. Т. и Г. В.. Съдът
7
намира този довод на жалбоподателя за неоснователен. На първо място,
изминал е период от три години между нотариалното и съдебното
производство, който период е достатъчен да окаже влияние върху конкретните
детайли, възприети от свидетелите и възпроизведените по-късно
свидетелските показания. На следващо място, дори и да не се кредитират
показанията на М.Б.а и П.К. относно това дали и кога К. Т. и Г. В. са
обработвали процесния имот, няма основание да не се ценят показанията им
относно обработването на имота от страна на ищцата в продължение на две
години. Същите кореспондират с останалия доказателствен материал по
делото, както и с казаното от св.М. Б.. Дори и да се приеме, че ответниците Т.
и В. не са обработвали процесния имот, това не противоречи на извода, че Т.
М. е владяла имота само две години.
Не се споделя и наведеното възражение за наличие на съществено
процесуално нарушение, изразяващо се в разпит на лицето М. Б. вместо
допуснатия в предходно съдебно заседание разпит на лицето Е. Б.. Страната
разполага с процесуалната възможност да замени един свидетел с друг, като
по този начин не се нарушава правото на защита на ответната страна.
Неоснователно е твърдението, че разпитаният М.Б. е имал възможност да се
запознае със събраните вече гласни доказателства, доколкото подобно
предположение би могло да се направи и относно първоначално допуснатия
до разпит св.Е.Б.а.
На следващо място, вярно е, че не е необходимо владението да се
изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху
имота. Фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични
посещения и действия спрямо имота, ако те сочат на намерение за своене на
този имот и не са прекъсвани от действията на трети лица. В случая обаче, не
са налице доказателства за подобно поведение от страна на Т. М.. В
показанията на разпитаните С. К. и И. Т. не се съдържат данни за периодични
посещения или конкретни периодични действия, поддържащи и
манифестиращи намерение за своене. Свидетелите единствено обобщено
заявяват, че ищцата е владяла от 2000г. до 2020г.
При това положение, с оглед събрания доказателствен материал,
ищцата не е доказала фактическия състав на съответното удостоверено от
нотариуса придобивно основание – давностно владение. Ето защо
8
обжалваното решение следва да се потвърди, а въззивната жалба – да се
остави без уважение.
Изходът на спора налага присъждане на разноски в полза на
процесуалните представители на въззиваемите страни Г. В. и А. Б., платими от
жалбоподателя, както следва: на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв, в полза на
адвокат Ж. Б.-Н. и ЕАД „Ц. Ч.“ следва да бъде присъдена сумата от по 470
лева за адв. възнаграждение. С оглед назначената в полза на двете страни СТЕ,
на жалбоподателя се дължи сумата от 200 лв. – възнаграждение за вещо лице,
платима от въззиваемите страни.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4392/02.11.2023г., постановено по гр.д.
№ 13750/2022г. по описа на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА Т. В. М., ЕГН **********, да заплати на адв. Ж. Н. Б.-Н.,
АК-****, със служебен адрес – гр. *****, сумата от 470 лева – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на А. Г. Б..
ОСЪЖДА Т. В. М., ЕГН **********, да заплати на ЕАД „Ц. Ч.“
Булстат ***** , сумата от 470 лева – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на Г. Д. В..
ОСЪЖДА А. Г. Б., ЕГН **********, К. Д. Т., ЕГН **********, и Г. Д.
В., ЕГН ********** да заплатят на Т. В. М., ЕГН ********** сумата от 200
лева – възнаграждение за вещо лице.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-месечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9
10