Решение по дело №211/2020 на Районен съд - Горна Оряховица

Р Е Ш Е Н И Е

№ 415

гр. Горна Оряховица, 09.12.2020 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, Х състав, в публично съдебно заседание на шести ноември две хиляди и двадесета година в състав:   

                                       

                                                                    РАЙОНЕН СЪДИЯ: Илина Джукова

 

при секретаря Стела Бакърджиева като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 211 по описа на Районен съд – Горна Оряховица за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1, предл.3 ГПК.

Ищецът М.М.Н. твърди, че заедно с нейната сестра Д.М.П. са собственици на недвижим имот, находящ се в ***, представляващ *** по плана на Централна градска част на гр.Горна Оряховица, с площ от около 536 кв.м., който съставлява поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на града, с площ от 537 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване. Твърди, че съсобствеността е възникнала от наследяване от майка им Е.Д.П., придобила имота по наследяване и въз основа на изтекла придобивна давност. Твърди се, че бащата на Е.П. – Д.К. и неговият брат Б.К. са построили върху имота четириетажен блок по стопански начин, като трите деца на Б.К. получили три апартамента, а наследодателката на ищцата – четвъртия и идеалната част от имота, собственост на Б.К.. Сочи, че през 1998 г. Е.П. декларирала имота пред Община Горна Оряховица и до смъртта си заплащала дължимите данъци и такси, а след това те продължили да се плащат от ищцата и сестра й. Посочва се, че Е.П. и дъщерите й са упражнявали фактическа власт върху имота и са манифестирали пред трети лица, че са негови собственици. Ищецът твърди, че ответникът Община Горна Оряховица издал за имота акт за общинска собственост № *** лишен от материално основание, поради което моли за постановяване на решение, с което да се приеме за установено, че ответникът не е собственик на имота с присъждане на сторените разноски.

Ответникът Община Горна Оряховица счита иска за неоснователен. Признава, че процесният имот е деклариран в данъчната служба от Е.П. и че за него е издаден акт за общинска собственост № *** Сочи, че съгласно частично квартално-застроителен и силуетен план, одобрен през 1957 г., имотът е отреден за групово кооперативно строителство с предвиждане за построяване на четириетажна сграда. Съгласно Заповед № 409/13.11.1959 г. на Общински градски народен съвет – Горна Оряховица на основание § 55“а“ от Временните правила за изменение и допълнение на ЗПИНМ е наредено да се заведат преписки за отчуждаване на парцелите за групово кооперативно жилищно строителство, в т.ч. и процесния – тогава УПИ ***. В подкрепа на това, сочи, че в нотариалните актове на собствениците на някои от апартаментите в сградата, построена върху имота, е вписано, че прилежаща част е отстъпено право на строеж върху общинска земя. Моли за отхвърляне на предявения иск и претендира присъждане на разноски за осъществено процесуално представителство.

Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл.124, ал.1, предл.3 ГПК да се установи, че не съществува право на собственост. Съгласно приетото в т.1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В това производство ищецът дължи да докаже фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, защото иначе може да се защитава право (на ищеца), което не съществува, съответно – да се оспорва правото всекиму. Ако ищецът не докаже тези факти, той няма интерес да отрече правото на ответника, което прави производството недопустимо и обуславя неговото прекратяване. Това положение е важимо, ако ищецът извежда правния си интерес от притежание на различно вещно право от отричаното у ответника, позовава се на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника. Ако ищецът поддържа, че притежава същото право, което отрича на ответника, въпросът за титулярството на правото на собственост е въпрос по същество на спора, а не на процесуална допустимост (така Определение № 427/ 12.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 3593/13 г. на II Г.О. на ВКС /по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/;  Решение № 121/01.04.2015 г. по гр.д. № 1723/2013 г. на II Г.О. на ВКС; Решение № 9/10.02.2017 г. по гр.д. № 6320/2015 г. на II Г.О. на ВКС; Решение № 176/27.02.2017 г. по гр.д. № 1733/2016 г. на II Г.О. на ВКС; Решение № 13/12.03.2016 г. по гр.д.№ 3637/15 г. на II Г.О. на ВКС).

Когато се касае за имот, актуван като държавен или общински, какъвто е процесния случай, правният интерес на ищеца би могъл да произтича само от възможност за придобиване на процесния имот на оригинерно основание при отричане правата на ответника върху него, предвид установения с § 1 ЗИД ЗС /обн.ДВ, бр.46 от 06.06.2006 г./ мораториум върху придобивната давност за държавни и общински имоти, продължен до 31.12.2022 г. До отричане със сила на пресъдено нещо на държавния или общинския характер на имота, владелецът не би могъл да се позове на изтекла придобивна давност, което обуславя правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу държавата или общината. Това и е единственият път на защита за такъв владелец, тъй като същият няма на разположение положителен установителен или ревандикационен иск за собственост предвид императивно установената от закона забрана за придобиване на собствеността на държавата или общината по давност. В този случай в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, а именно продължило в срока по чл.79 ЗС владение като фактическо състояние при прилагане на презумпцията на чл.69 ЗС. При недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо, а при проведено успешно доказване, ответникът ще дължи доказване на собственото си право (така Решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на II Г.О. на ВКС). Понеже в разглежданата хипотеза, въпросът за конкретния правен интерес се покрива с въпроса дали търсещия защита ищец е надлежната страна (дали ищецът е материално-правно легитимиран по иска като упражняващ фактическо състояние, което предполага бъдещото възникване на защитимо субективно материално право), съдът няма възможност да се произнесе по процесуалната допустимост на иска преди преценка на събраните за тези факти доказателства (приетото в Решение № 135/03.02.2020 г. по гр. д. № 980/2019 г. на II Г.О. на ВКС).

С оглед твърденията в исковата молба, ищецът основава правния си интерес именно на такова владение като фактическо състояние, осъществявано първоначално от праводателя Е.П., а след смъртта й – от ищцата и сестра й. Макар и да се сочи, че искът се предявява от ищцата, в качеството й на собственик /съсобственик/ на имота, съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба сочи, че единственото основание, от което се черпи извод за правото на собственост на наследодателя (и оттам и на ищцата и сестра й), е упражняваното непрекъснато владение върху целия имот и осъществяване на предпоставките за придобиване на имота по давност още приживе на Е.П.. Въпреки, че се твърди неуточнено по вид частно правоприемство на деривативно основание от Б.К.(продажба или прехвърляне на част от имота за уравняване на дял), ищцата се позовава на него, само доколкото то съставлява основание Е.П. да започне да владее целия имот. Така ищцата следва да установи, че са налице посочените факти, съставляващи в съвкупност фактическото състояние, на което се позовава за да търси съдебно отричане на правото на собственост на ответната община.

Показанията на двамата разпитани свидетели без противоречия помежду си установяват, че през 60-те години на миналия век в процесното дворното място била разположена къща, в която като дете живяла ищцата с родителите си. Свид.К. уточнява, че в имота имало варница, като къщата на семейството на ищцата била разположена по цялата дължина на западната страна и вътре се влизало от стая в стая, а в другата част от двора също имало къща. Свидетелите разказват, че когато са посещавали имота, майката на ищцата винаги е била там, както и че тя се е грижила за двора.

От заключението по приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че по кадастралния и регулационен план на града, одобрен през 1957 г. за процесния имот е отреден урегулиран поземлен имот *** по плана на града. По дължина на западната граница на този парцел е отразена паянтова сграда, отговаряща по конфигурация на описанието, дадено от свид.К.. От разписните листи към този план се установява, че първоначално имотът бил записан на А.А.К., а след това – ½ идеална част на Б.К. (съгласно нотариален акт от 1957 г.) и в последствие същата идеална част – на Е.П. (съгласно нотариален акт от 1964 г.), а другата ½ идеална част – на А.Й., М.А. и К.А. (съгласно нотариален акт от 1968 г.).

 Видно от решение № 140, т.16 от Протокол № 10 от 25.09.1969 г. от заседание на Изпълнителния комитет на Градски общински народен съвет – гр.Горна Оряховица и заключението по съдебно-техническата експертиза, на основание чл.1 от Правилник за приложение на Указа за подпомагане и поощряване на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство, е отстъпено възмездно право на строеж върху *** по плана на града на М.А., К.А., А.А. и Е.П., които да застроят западната проектирана четворка в парцела, като четиримата, като съсобственици на отчуждения имот с планоснимачен номер 2602 за жилищно строителство, да ползват заем за строеж и да бъдат обезщетени с апартаменти по техен избор, определен след изготвяне на архитектурния проект. При изслушването си, вещото лице уточнява, че сградата е изградена на източната регулационна граница, но е посочена като „западна четворка“, защото било предвидено застрояване на калкан в съседния УПИ IV, спрямо който сградата се явява западна.

С Нотариален акт за собственост на жилище, построено по стопански начин върху държавна земя № ****, Е. и М. П. са признати за собственици на апартамент на втори етаж в жилищната сграда в ***, построена въз основа на отстъпено с горепосоченото решение право на строеж върху **** по плана на града и постигнатото съгласие с останалите съсобственици при доброволна делба на сградата. При изслушването си вещото лице уточнява, че този нотариален акт касае процесния имот, но разликата в административния адрес се дължи на липса на строителство към в УПИ I през 1972 г.  

В кадастрален, застроителен и регулационен план на града, одобрен през 1988 г., процесният имот е отразен като поземлен имот № *** и за него е отреден парцел ***. В имота са отразени четириетажната жилищна сграда на източната регулационна граница и три гаража на южната регулационна граница, построени съгласно строително разрешение № 4/22.02.1978 г. В разписния лист към плана, в графата за собственик е вписан административният адрес на имота – „****“.

В последващия и сега действащ подробен устройствен план на Централна градска част на града, одобрен през 1998 г., процесният имот е отразен по идентичен начин – имот № ***, за който е отреден парцел ****. В него са отразени четириетажната жилищна сграда на източната регулационна граница, трите гаража на южната регулационна граница и едноетажна масивна сграда на допълващото застрояване на западната регулационна граница. Вещото лице изяснява, че тази (последната) сграда не е съществувала по предходните планове и е с различна конфигурация спрямо сградата на западната регулационна граница, отразена в плана от 1957 г. При изслушването се уточнява още, че няма промени в регулационните граници на имота при трите плана.

От декларация по чл.14, чл.27 и § 2 ПЗР на ЗМДТ вх. № 20001345/20.03.1998 г. на Община Горна Оряховица се установява, че Е.П. декларирала собствеността върху апартамента на втори етаж в жилищната сграда въз основа на посочения по горе констативен нотариален акт. В т.5.1. от декларацията, касаеща правото на собственост върху земята, върху която е построена сградата, е отбелязано, че деклараторът е собственик, чрез поставяне на знак в полето „да“, като видно от представеното копие на декларацията е извършена неустановена по авторство корекция в полето за опция „не“. Независимо от това, страните не спорят, че Е.П. е декларирала пред данъчната служба собствеността именно върху процесното дворно място, поради което съдът следва да приеме, че корекцията отразява действителната воля на декларатора.

Видно от удостоверение за наследници изх.№ 1959/25.07.2019 г. на Община Горна Оряховица Е.П. е починала на 29.12.2013 г. като вдовица и нейни наследници по закон са ищцата М.М.Н. и нейната сестра Д.М.П..

Двамата разпитани свидетели заявяват, че не знаят кога е построен блокът, който към момента се намира в имота, не знаят кой го е строил, нито дали описаната от тях къща на семейството на ищцата все още съществува.

Въз основа на установеното от фактическа страна не може да бъде прието, че праводателят на ищцата, а след това – самата ищца и сестра й, са осъществявали владение като фактическо състояние върху имота. Такова фактическо състояние по делото е установено само във времето, в което свидетелите са посещавали имота, като периодът на тези посещения не е повече от 10 години (свидетелят И. сочи, че е посещавал имота в рамките на 4 – 5 години, преди да замине от града, а свид.К. – откакто е била четвърти или пети клас докато е завършила училище). Дори да се приеме, че майката на ищцата е притежавала ½ идеална част, придобита от Б.К., с отчуждаването на имота, това право е изгубено. Независимо от всички възражения на ищцата по действителността и правното действие на отчуждителната процедура, подавайки молба за снабдяване с нотариален акт за право на собственост през 1972 г., Е.П. е признала, че мястото, върху което е построена сградата, е държавна собственост. Това признание не само принципно е от естество да прекъсне теченето на придобивна давност (чл.84 ЗС, вр. чл.116, б.“а“ ЗЗД), но в случая, с оглед титуляря на правото на собственост, е пречка нов давностен срок изобщо да тече. Декларирането на имота през 1998 г., дори и заплащането на дължимите данъци и такси, не обосноват извод за реално упражняване на фактическа власт с намерение за своене на имота. Тези действия са свързани изключително с изпълнение на публичното задължение за подаване на декларация за всеки притежаван имот до 31.05.1998 г. (§ 2, ал.1 ПЗР ЗМДТ /обн. ДВ, бр.117/1997 г./). Цитираното от ищцата Решение № 52/16.02.2011 г. по гр.д. № 1458/2009 г. на II Г.О. на ВКС не дава различно разрешение, защото то е постановено по друг въпрос, а заплащането на данъци е обсъдено казуално и само като индиция за упражняване на фактическа власт с намерение за своене, заедно с други установени по делото обстоятелства. В случая тази постановка не намира приложение, защото дори и през периода след деклариране на имота /от 1998 г./ до момента, данъците и таксите да са заплащани редовно от Е.П., съответно от ищцата и сестра й, по делото няма установени други обстоятелства, относими към същия период, които да касаят упражняването на фактическата власт или отношението на тези лица към имота. По тази причина няма основание и фактите, въз основа на които ищцата твърди да има интерес от отричане на правото на ответника, да се счетат установени по силата на презумпцията на чл.83 ЗС, защото освен осъществената преди отчуждаването фактическа власт, по делото не се установи друг последващ момент, в който Е.П. ищцата или сестра й да са упражнявали такава.

Понеже твърдяното фактическо състояние, от което ищцата извежда интереса си да отрича правото на собственост на ответника, остана недоказано, предявеният иск се явява процесуално недопустим и съгласно приетото във вече цитираното тълкувателно решение, производството по делото следва да бъде прекратено без да се разглежда дали е осъществено придобивното основание, на което ответникът се позовава.

 

По присъждане на направените разноски:

Предвид изхода на спора и правилото на чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на присъждане на направените от разноски, като от негова страна е направено такова искане. Ответната община е представлявана от служител с юридическо образование. Независимо, че той не е юрисконсулт, осъщественото процесуално представителство налага заплащане на възнаграждение по правилото на чл.78, ал.8 ГПК, защото статута и осъществяваната защита са идентични (така Определение № 163/05.03.2014 г. по търг.д. № 2638/2013 г. на I Т.О. на ВКС; Определение № 510/26.10.2017 г. по ч.гр.д. № 2346/2017 г. на IV Г.О. на ВКС; Решение № 163/24.06.2020 г. по гр.д. № 924/2019 г. на на IV Г.О. на ВКС). Съгласно чл.78, ал.8 ГПК възнаграждението се присъжда в размер, определен от съда, но ограничен от максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 ЗПрП. Предвид характера и предмета на спора, вида и цената на иска и извършените от служителя с юридическо образование процесуални действия – изготвяне на отговор на искова молба, явяване в едно открито съдебно заседание и изразяване на становище чрез молба и писмени бележки, съдът определя размера на възнаграждението, съответен на осъщественото процесуално представителство в конкретното производство, в размер, близък до минималния според чл.25, ал.1 НЗПП – 150 лв., която сума ищцата ще следва да бъде осъдена да заплати на ответната община.

На основание чл.258, ал.1 ГПК решението подлежи на обжалване.

Мотивиран така, съдът

Р     Е     Ш     И   :

 

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 211/2020 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица.

 

ОСЪЖДА М.М.Н., ЕГН **********,*** да заплати на ОБЩИНА ГОРНА ОРЯХОВИЦА, Булстат *********, с адрес гр.Горна Оряховица, пл.“Георги Измирлиев“ № 5, представлявана от Кмета Д.С.Д. сумата от 150 лв. /сто и петдесет лева/, представляваща възнаграждение за процесуално представителство от служител с юридическо образование в първоинстанционното производство.

 

                                                                                                                                              РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд – Велико Търново в едноседмичен срок от връчване на преписи на страните.

Препис от решението да се връчи на страните.

 

 

                                  РАЙОНЕН СЪДИЯ: