Определение по дело №626/2023 на Административен съд - Хасково

Делото е образувано по жалба с характер на искова молба по чл.256, ал.1 от АПК, на П.Т.З. ***, чрез адв. Б.Б. ***, с която се претендира да бъде постановено съдебно решение, с което съдът да осъди Министерски съвет на Република България да обнародва в Държавен вестник Всеобща декларация за правата на човека, приета и провъзгласена с резолюция 217 А (III) на Общото събрание на ООН от 10.12.1948г.

В жалбата се сочи, че се обжалва бездействие на Министерския съвет, което се изразявало в неизпълнение на разписаното с нормата на § 3 от Закона за международните договори на Република България задължение да обнародва в държавен вестник Всеобщата декларация за правата на човека. Счита се, че за да е част от вътрешното право международният договор, какъвто безспорно бил ВДПЧ, следвало да съществуват три независими една от друга предпоставки, а именно ратификация, обнародване и влизане в сила. В случая първите две не били налице. Сочи се, че България се присъединила към ООН през 1955г. и така ВДПЧ влязла в сила за НРБ, която приела да спазва Устава на ООН и станала член на Комитета към организацията по правата на човека, съответно поела ангажимент да осигури разписаните във ВДПЧ права, но това не се било случило поради тоталитарния режим в страната. Едва през 2008г. от Народното събрание била приета декларация, с която държавният орган декларирал стриктно придържане към принципите и правата по ВДПЧ. В тази връзка МС бездействал по задължението си по §3 от ЗМДРБ, като все още не обнародвал в Държавен вестник ВДПЧ и по този начин изолирал действието ѝ.

Жалбоподателят обосновава правния си интерес от оспорване с желание да се ползва от нормите на ВДПЧ както в страната, така и извън нея. Например, понякога ходил в *, Република Турция, в която не важала Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, тъй като тази държава не била челен на Европейския съюз. Поради това за него било от значение България да въведе ВДПЧ във вътрешното си право. На нея той можел да се позове при проблем при посещенията си в Турция.

Счита и че съгласно правата по чл.120 от Конституцията на Република България и чл.147 от Административнопроцесуалния кодекс, съдът в случая не можел да откаже правосъдие, защото нямало закон, който да изключи обжалването на процесното бездействие. В този смисъл, по аналогични спорове вече било налице произнасяне на съдилища (АССГ и ВАС). Претендира осъждане на Министерски съвет за извършване на действие по § 3 от ДР на ЗМДРБ и присъждане на разноски по делото.

В нарочна молба се иска отвод на съдията-докладчик по делото.

Насрещната страна – Министерски съвет на Република България, чрез процесуален представител, в писмена форма излага доводи за недопустимост и неоснователност на оспорването.

Преди да изложи съображенията си по допустимостта на направеното оспорване, съдът дължи произнасяне по депозираната от П.З. молба за отвод на съдията-докладчик.

Съдът намира молбата за отвода му за неоснователна, тъй като не е подкрепена с релевантни доводи. Цитирането в молбата на текст от съдебен акт – в случая на ВАС, не може да се счита за достатъчен аргумент в подкрепа на тази молба. Дори и да се приеме, че при предходното произнасяне по делото съдът е извършил преценка по същество, това не означава, че преценката на същия съдебен състав за допустимост на оспорването няма да бъде подчинена на закона, да е обективна и съобразена с твърденията в жалбата, данните и доказателствата по случая и с конкретните относими нормативни разпоредби. Не е налице нито едно от обстоятелствата по чл.22, ал.1, т.1 – т.5 от ГПК, нито са налице други обстоятелства по смисъла на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК, въз основа на които да се приеме, че съдията-докладчик е предубеден по отношение на жалбоподателя, поради което искането за отвода му следва да се отхвърли.

Настоящият съдебен състав, като взе предвид, указаното с Определение № 8798/25.09.2023г., постановено по адм. дело № 8421/2023г. по описа на Трето отделение на ВАС, а именно „ По предявения иск съдът следва да извърши преди всичко преценка за правния интерес на ищеца“ и се запозна с изложеното в жалбата и със становището на насрещната страна, анализира характера на искането и извърши проверка за наличие на предпоставки за допустимост на оспорването, формира извод за оставяне на същото без разглеждане и за прекратяване на производството. Съображенията за това са следните:

Съгласно чл.256, ал.1 от АПК, бездействието на административния орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, може да се оспори безсрочно, като се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове.

За да е налице право на оспорване по цитираната хипотеза не е достатъчно само твърдение за съществуващо бездействие на административен орган. Както е видно от текста на чл.256, ал.1 АПК, в това производство се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове. Това означава, че изискванията на чл.159 от АПК намират приложение в производство по чл.256 от АПК. При извършената проверка на тези изисквания, съдът установи, че за П. Т. З. в конкретния случай реално не е налице правен интерес да оспорва посоченото в жалбата бездействие на Министерски съвет. Това е така, тъй като подателят на жалбата обосновава интерес от оспорване с бъдещо несигурно събитие – евентуално посещение на Република Турция, при което можело да се наложи да се позове на ВДПЧ, като изразява и желание да се ползва занапред (в неопределен момент) от ВДПЧ в България. Така изразеното желание и хипотетични очаквания за близко или далечно бъдеще, не могат да обосновават правен интерес на лицето в конкретния случай (в тази насока вж. Определение № 10634 от 20.10.2021г. на ВАС по адм. д. № 9963/2021г., Определение № 4502 от 01.04.2013г. на ВАС по адм. д. № 2152/2013г. и др.).

Без съмнение, за да е допустимо оспорването, за жалбоподателя следва да е налице правен интерес от него, а такъв по аргумент на чл.147, ал.1 от АПК имат гражданите и организациите, чиито права, свободи и законни интереси са нарушени или застрашени от бездействието на административния орган или то поражда задължения за тях. Правният интерес от търсената съдебна защита е предпоставка за допустимост на иска, но интересът е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемото се притезание срещу административния орган, който не е изпълнил задължението си или е налице неблагоприятно засягане на правната сфера на лицето от административен акт, действие или бездействие на административен орган.

За визираните обстоятелства не са налице данни, касателно жалбоподателя, нито се доказва евентуалното им настъпване, като следва да се подчертае, че деклариран интерес по принцип, както е в конкретния случай, не обосновава конкретен правен интерес от търсената съдебна защита. Трябва да е налице реална, а не хипотетична възможност от засягане на права или законни интереси на оспорващия, за да има право съответният субект да оспорва.

Съдът счита, че изложените от подателя на жалбата обстоятелства, в подкрепа на тезата му за съществуващ правен интерес от оспорване, са несъстоятелни и изтъкнати единствено с цел образуване на съдено производство. В този смисъл същите не могат да се считат за релевантни, респ. и възприети в конкретния случай. Не се установява нарушаване или застрашаване права или законни интереси, за да се приеме, че жалбоподателят е засегнат от твърдяното бездействие на Министерски съвет. Не е налице пряк, личен и непосредствен интерес от оспорване по реда на чл.256 от АПК.

Макар и да е въпрос по същество, настоящият състав на съда намира за нужно да отбележи, че дори и се приеме, че ВДПЧ не е обнародвана, жалбоподателят принципно може да се позовава на норми от нея, респ. при необходимост да защити правата си. Независимо че ВДПЧ не създава пряко задължения за страните членки на ООН, тя е широко призната като универсално споразумение за фундаменталните норми за защита на правата на човека. Тя има значителна морална тежест и голямата част от нейните текстове днес са част от обичайното международно право и от съдебната практика. В подкрепа на този извод е фактът, че в множество свои актове Конституционният съд се е позовавал на норми от ВДПЧ, като позоваване на ВДПЧ е налице в актове на органите на съдебната власт, в т.ч. и на съдилищата в България. В този смисъл в случай, че се приеме, че ВДПЧ притежава белезите на международен договор по смисъла на §3 от ДР на ЗМДРБ и същата не е била обнародвана в ДВ, З. не би бил лишен от възможността да се ползва от разпоредбите ѝ.

Предвид изложеното, подадената жалба с характер на искова молба по чл.256 АПК следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото прекратено.

С оглед изхода на спора, разходите за адвокатски хонорар и държавна такса, като направени в следствие на заявен, но несъществуващ правен интерес, не следва да бъдат уважени. Завеждането на делото не се дължи на поведението на Министерски съвет, поради което, предвид разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК, разноски не следва да се присъждат.

Водим от горното и на основание чл.159, т.4 от АПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на П.Т.З. за отвод на съдията-докладчик по адм. д. №626 по описа на Административен съд – Хасково за 2023г.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата с характер на искова молба по чл.256 от АПК, на П.Т.З. ***, против бездействие на Министерски съвет на Република България да обнародва в Държавен вестник Всеобща декларация за правата на човека, приета и провъзгласена с резолюция 217 А (III) на Общото събрание на ООН от 10.12.1948г.

ПРЕКРАТЯВА производството по адм. д. №626/2023г. по описа на Административен съд – Хасково за 2023г.

Определението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд с частна жалба в 7-дневен срок от съобщаването му.

	Съдия: