Р Е Ш Е Н И Е
№1241
гр.Перник,
19.11.2018г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЕРНИШКИ РАЙОНЕН СЪД, ГК, 5 с-в в публично съдебно
заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и осемнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: ГЕРГАНА КРАТУНКОВА-ДИМИТРОВА
при секретаря Антоанета Василева, разгледа гражданско
дело № 394 по описа за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.415,ал.1 ГПК.
Производството
е по предявен по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК от „Профи Кредит България” ЕООД
иск за установяване, че С.Б.Г. дължи на ищеца
сумата от 2192,94 лв., представляваща главница по Договор
за потребителски кредит № ***от
15.09.2014 г., сумата от 908,01
лв. неустойка, ведно със законната лихва върху главница от 2192,94 лв., считано от датата на
постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.09.2017 г.
до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена ЗИПЗ по
чл.410 ГПК по ч.гр.д. ***. по описа на ПРС.
Ищецът твърди, че на 10.09.2014 г. сключил с ответника договор за
потребителски кредит № *** както и Пакет от допълнителни услуги, по силата на
които предоставил на последния заем в размер 3000 лева, с договорно
възнаграждение за закупения Пакет от допълнителни услуги в размер на 2250 лева
за срок от 24 месеца с месечна погасителна вноска в размер на 279,21 лева, с
падежна датата всяко 15-то число на месеца. В договора бил уговорен годишен
процент на разходите 49,90 %, като общото задължение по договора, включващо и
задължението по Пакета от допълнителни услуги възлизало на сумата от 6701лева.
Неразделна част от договора били общи условия, приети от ответника без
забележки. Твърди се, че ищецът е изпълнил точно и в срок задълженията си по
договора Заявява се, че длъжникът е преустановил плащанията по договороа,
поради което кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 31.04.2015г., за което
на 22.04.2015г. на ответницата е изпратено уведомление. Твърди се, че общият
размер на неплатеното от длъжника по договор за кредит е в размер на от 2192,94
лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № ***от 15.09.2014 г., сумата от 908,01 лв. неустойка, ведно
със законната лихва върху главница
от 2192,94 лв. Тъй като ответникът не е изплатил изцяло задълженията си по
договора за кредит, то ищецът подал заявление по чл. 410 от ГПК срещу
ответника, по което било образувано ч.гр.д. № ***. по описа на ПРС, но тъй като
длъжникът подал възражение срещу издадената заповед, се предявявал настоящият
установителен иск за съществуване на вземането. Моли същият да бъде уважен.
Претендират се и разноски.
Ответницата
Г., в срока по чл.131 ГПК заявява,че на 12.02014г. действително е сключила
договор с ищцовото дружество за сумата от 3000лв. с размер на месечна вноска от
185,46лв., който обслужвала редовно и изплащала своевременно. Твръди, че се
оказало, че в договора било включено споразумение за предоставяне на пакет
допълнителни услуги, от които тя не се възползвала. Цената на пакета услуги,
наречен „Бонус +“ възлиза на 2250 лв. Сумата следвало да бъде разпределена към
месечните вноски като към тях се добавя сумата от 93,75лв. и общата вноска
става 279,21лв. Сочи, че не желае и не се е възползвала от въпросния пакет. Излага
твърдения, че е подала жалба в КЗП, като след извършена проверка е установено,
че се касае за нелоялна търговска практика, като се излагат подробни
съображения в подкрепа на това твърдение.
Съдът, след като обсъди събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията
на страните, намира следното:
По делото е прието ч.гр.д. № ***г. по описа на ПРС , от
което се установява, че на 15.09.2017 г. ищецът е депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение против ответника за процесните суми.
Заявлението е уважено, като е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за сумите по заявлението. Против заповедта е
постъпило в срок възражение по чл. 414 ГПК от ответника - длъжник в заповедното
производство, поради и което е указано на ищеца - заявител да предяви иск по
чл. 422 ГПК в едномесечен срок, поради и което в срока са предявени исковете,
въз основа на които е образувано настоящото исково производство за установяване
на дължимост на сумите за главница и лихва.
С оглед допустимостта на производството следва да се
обсъдят представените и приети по делото доказателства с оглед преценка на
основателността на предявените искове.
Не се оспорва между страните, че помежду им на
10.09.2014г.е сключен договор за потребителски кредит за сумата от 3000 лв.,
със срок на издължаване 24 месечни вонси, с месечна погасителна вноска от 185,46лв.
Според е въпросът касаещ избора на пакет от допълнителни услуги - Бонус, за
което се дължи от ответника възнаграждение в размер на 2225лвлв., платимо на
вноски от по 93,75лв., която сума по твърдения на ищеца се включва в
погасителната месечна вноска.
Отразено е, че общият размер на сумата, която ответникът
следва да върне на ищеца по сключения договор за потребителски кредит и
споразумение е 6701,04 лв, платима на вноски за срок от 24 месеца, като
размерът на месечната погасителна вноска е 279,21 лв., а падежът й е до 20-тия
ден от месеца.
Ответникът е декларирал, че е запознат и приема приложимите
към настоящия договор общи условия. Декларира, че са му предоставени информация
във формата на стандартен европейски формуляр, разяснения, даващи възможност за
преценка доколко предлагания договор за кредит съответства на възможностите на
ответника и финансовото му състояние, както разяснения на преддоговорна
информация и допълнителен пакет услуги. На същата дата е сключено и
споразумение за допълнителен пакет услуги с приложими към него общи условия.
Към договора за кредит и споразумение за допълнителен пакет услуги е приложен и
подписан от страните погасителен план.
Приета е като доказателство справка за начислени лихви за
забава по процесния договор за потребителски кредит.
Приети са платежни нареждания от ответницата, видно от
които тя е заплащала в погашение суми по договора за кредит в размер на 185,46лв.,
като не е внасяла суми във връзка с пакет Допълнителни услуги.
Установява се от приетата и неоспорена от страните
съдебно-икономическа експертиза, че ответницата е платила сума в размер на
4548,04лв. – 24 вноски от 185,46лв. и една вноска от 97лв. Вещото лице в
допълнителното заключение посочва, че от страна на ищцовото дружество не са му
представени погасителни планове към сключения договор за кредит, като само в
договора са разписани параметрите на погасителните вноски. Вещото лице посочва,
че извършените погашения по договора за кредит са в следните размери: 3000лв. –
главница, 1451,04лв. – договорна лихва и 97лв- надвнесена сума.
При така установената по делото фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
За да се уважат предявените искове ищецът следва да докаже
фактите, които сочи да обуславят исковата му претенция в т.ч. наличието на
сключен договор за заем, изпълнение на договорните си задължения за
предоставяне на заемната сума, при което за ответника е възникналото задължение
за нейното връщане. Също така ищецът следва да докаже и вземанията си и по
размер. Ответникът следва да проведе насрещно доказване по тези факти.
Ответникът следва да докаже всички факти, които сочи да изключват, унищожават
или погасяват процесните вземания в т.ч. и възражението си за наличие на
законови предпоставки за обявяване на договора за недействителен или за
недействителност на отделни клаузи.
С оглед заявените от ответника в първото съдебно заседания
възражения за недействителност на договора за кредит, следва да се посочи, че
потребителят може да релевира възражение за неравноправност на клауза в
договора за потребителски кредит в исково производство, вкл. и в съдебен
процес, образуван въз основа на предявен положителен установителен иск по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК. Тъй като правните норми, които уреждат действителността
на правните сделки, са от императивен, повелителен порядък, то възражението на
потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с
изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, като може да
бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на
чл. 266 ГПК не се прилагат.
Между ответника и ищеца са възникнали правоотношения по договор
за потребителски кредит по чл.9 и сл. ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договора. Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от
договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора.
От събраните по делото доказателства се установява, че по - голяма част от
императивно определеното съдържание на договора е налице.
Договорът за потребителски кредит обаче, е недействителен
поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема
и годишното оскъпяване на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,89 % /. В този
порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, Годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Тоест, в посочената величина / бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита / следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор
за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Посочен е лихвен
процент по заема / който е фиксиран /, както и годишно оскъпяване по заема, но
не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо / в материалноправен смисъл /. Тези
съставни елементи обаче, както бе посочено и по- горе остават неизвестни и на
практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки
цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в погасителната вноска е включено и
изплащане на задължения по споразумение за допълнителни услуги. От така
изложеното не може да се направи еднозначен извод, че тези разходи са включени
при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Още повече, че впоследствие
годишния процент на разходите се намалява, като не става ясно по какъв начин
това се отразява на дължимите по договора суми с оглед липсата на методика, по
която същият е изчислен при сключване на договора. В този порядък неясни са
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.
Съобразно гореизложеното, кредитното правоотношение между
страните се явява недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка
правни последици. Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на
договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност
на предоставения финансов ресурс. В този случай с оглед недействителност на
договора за кредит, то недействителна се явява и уговорката за заплащане на
такса за допълнителен пакет услуги.
По отношение на клаузите, касаещи възнаградителната лихва и
заплащане на допълнителен пакет услуги, то са налице и други основания за
недействителността им. В договора е уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна
лихва по договора в размер на 41.17%, както и лихвен процент на ден в размер на
0.11%. Възраженията на ответника, че така уговорения размер на
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави и в този смисъл клаузата
на т.VI, се явява нищожна е основателно. Действително към датата на уговарянето
на размера на възнаградителната лихва по кредита няма императивни разпоредби
(императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено размера на ГПР), които да
определят максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава,
че свободата на волята на страните по никакъв начин не е ограничена и то при
положение, чс се касае за потребителски договор, при който едната
страна-потребитслят е по-слабата икономически страна; поради което и се ползва
със засилсна защита от ЗЗП и ЗПК. Ограничителят на свободата на волята на
страните са именно добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се правила,
непосредствено свързани със справедливостта,добросъвестността и нормалното
развитие на обществените отношения. В правната доктрина и съдебна практика се
приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то
от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.
Такъв основен прин цип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предот врати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Налице е трайноустановена практика на
Върховен касационен съд на Република България,която посочва добросъвестния и
съответстващия на добрите нрави /ка то ограничение на свободата на волята/
предел на волята на страните за зап лащане на възнаградителна лихва, а именно:
три пъти размера на законната лихва. В този смисъл е практика на
ВКС/Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по
гр.д.№5093/2007г.,определение№877 по т.д.№662/ 2012г. и др./ според която
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната лихва. След справка в електронната
страница на БНБ съдът установи, че към датата на сключване на договора за
потребителски кредит основният лихвен процент е 0,02 %, от което следва, че
размерът на законната лихва е бил 10,02 % т.е. уговорения в договора за кредит
годишен лихвен процент надвишава повече от четири път законната лихва.
В настоящият случай договорената между страните лихва в
размер на 41,17% годишно надхвърля с над 4 пъти законната, което представлява
нарушение на добрите нрави/ кри терии за норми на поведение,установени в
обществото/, тъй като надхвърлят драстично трикратния размер на законната лихва.
Ето защо клаузите на т. VI от договора,с които е уговорен ГЛП в размер иа
41.17% и лихвен процент на ден в размер на 0.11% накърняват договорното
равноправие между страните, противоречат на добрите нрави и са в разрез с
принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явяват нищожни
на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД като противоречащи на добрите
нрави.
В т. VI от договора е уговорено и заплащането на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2225 лв.
Възнаграждението, което се е задължил да заплати потребителят за предоставения
му пакет от допълнителни услуги също се явява прекомерно и не отговаря на
изискванията на закона. На първо място-предоставените за тази цена услуги не са
изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит каквото е изискването
на императивните разпоредби на закона, а наред с това не е формирана цена за
всяка от услугите по отделно.
В тази връзка в чл.10а, ал.4 от ЗПК е предвидено, че
"Видът, размерът н действието, за което се събират такси н/илн комисиони,
трябва да бъдат ясно н точно определени в договора за потребителски
кредит." В случая в Договора за потребителски крелит не са посочени видът,
размерът и действието, за което се събират съответните такси. В сключеното между
страните Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги са
изброени вида на услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото нито
в самия договор,нито в Споразумението е предвидена клауза, която да приобщава
Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги именно към
процесния договор за потребителски кредит,то не би могло да се приеме, че е
изпълнено изискването на чл.10а. ал.4 ог ЗПК за посочване на всяко конкретно
действие, за което се събират такси или комисионни и размера на съответната
такса или комисионна в процесния договор за потребителски кредит. В
противоречие на императивното правило на чл.10а ал.4 от ЗПК в процесния договор
за различните видове допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за плащане.
Наред с това заплащането на това възнаграждение от потребителя е
предварително,т.е. то е дължимо само за "възможността за
предоставянето" на изброените по-горе услуги ,както е посочено и в самото
Споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по
време на действието на сключения между страните Договор. Принципът на
добросъвестност н справедливост при договарянето изискват потребителят да
заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично
ползване на такава. Следователно налице е неравноправна клауза в договора за
потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да заплати
възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в
размер на 2225 лв. Предвид на изложеното се налага извод, че уговорката за
заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 2225
лв. се явява нищожна като противоречаща на императивни правни норми - раз
поредбите на чл.10, ал.2 предл. второ и чл.10а, ал.З и ал.4 от Закона за потребителският
кредиг/ЗПК/. Ето защо предявеният иск за установяване на дължимост на
претендираните суми за погасяване на задължения по това споразумение следва да
се отхвърли и на това основание.
С оглед изложените съображения, то ответникът дължи връщане
единствено на главницата по сключения договор за потребителски кредит, която е
в размер от 3000 лв. Доколкото към датата на подаване на заявление за издаване
на заповед за изпълнение, ответникът е заплатил на ищеца обща сума в размер от 4548,04
лв., то съдът приема, че главницата е погасена преди предявяване на иска за
признаване на установено, че същата се дължи, поради и което искът за главница
следва да се отхвърли на това основание.
От изложеното по горе може да се направи извод, че въпреки,
че предявеният иск за главница следва да се отхвърли поради погасяване чрез
плащане, доколкото същото е настъпило преди образуване на производството, то не
може да се приеме, че с поведението си ответникът е станал причина за завеждане
на делото.
На основание гореизложеното съдът счита, че предявените
искове следва да се отхвърлят, като неоснователни и недоказани. В полза на
ответника в съответствие с разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се
присъдят направените по делото разноски в размер от 400 лв. - заплатен адвокатски
хонорар.
По изложените мотиви съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр.София, бул."България" №
49, бл.53 Е, вх.В, чрез пълномощника против С.Б.Г., ЕГН: **********, с адрес ***
искове за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: сумата от 2192,94 лв., представляваща главница по Договор
за потребителски кредит № ***от 15.09.2014
г., сумата от 908,01 лв.
неустойка, ведно със законната лихва върху главница от 2192,94 лв., считано от датата на
постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.09.2017 г.
до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена ЗИПЗ по
чл.410 ГПК по ч.гр.д. ***. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр.София, бул."България" №
49, бл.53 Е, вх.В, да заплати на С.Б.Г., ЕГН: **********, с адрес *** сумата от
400 лв.- разноски в настоящото производство за заплатен адвокатски хонорар.
След влизане на решението в сила,
ч.гр.д № ***. по описа на ПРС да се върне на съответния състав, като се приложи
заверен препис от влязлото в сила решение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ОС - Перник в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
СЪДИЯ: