№ 10680
гр. София , 11.08.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ в закрито заседание на
единадесети август, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.
ДРАНЧОВСКА
като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА
Гражданско дело № 20211110138897 по описа за 2021 година
като разгледа гр.д. № 38897/2021 г. по описа на СРС, I г.о., 162 състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на В. М. Т. срещу „С.В.“ АД, с която са
предявени отрицателни установителни искове, както следва: за недължимост на сумата от
603,62 лв., представляваща претендирана от ответника стойност на потребени ВиК услуги за
периода 12.12.2017 г. – 12.04.2018 г., както и частични отрицателни установителни искове за
недължимост на сумата от 27 лв., част от оспорено вземане в общ размер от 1836,41 лв.,
представляващо претендирана от ответника стойност на ВиК услуги през периода
11.05.2018 г. – 10.06.2020 г. (частични отрицателни установителни искове за по 1 лв. от
стойността на претендираните ВиК услуги за всеки месец от посочения период 11.05.2018 г.
– 10.06.2020 г.).
В исковата молба и молби-уточнение от 20.07.2021 г. и от 03.08.2021 г. ищцата излага
твърдения, че на нейно име е открита партида в ответното дружество с абонатен №
********** за имот, находящ се в *****, на която са начислени оспорените суми за
посочените периоди. Счита, че не дължи заплащането им поради липса на облигационно
отношение с ответника, доколкото не е собственик или ползвател на жилището и
следователно нямал качеството потребител по силата на закона. Оспорва доставяните от
ответното дружество услуги да са на претендираната стойност, като поддържа извършването
на нарушения при периодично извършваните отчети на общия и индивидуалните водомери
в сградата, като твърди и че процесният имот не е водоснабден. Навежда възражение за
изтекла тригодишна давност за вземанията, поради което иска да бъде установена
недължимостта на оспорените суми, но за част от процесния период предявява частични
1
искове, което намира за допустимо предвид задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС,
ОСГТК, и доколкото обемът на дължимата защита се определял от ищеца.
С оглед на изложените в исковата молба и уточнителните молби твърдения и представени
писмени доказателства съдът намира, че предявените като частични отрицателни
установителни искове за периода 11.05.2018 г. – 10.06.2020 г. са недопустими поради
следните съображения:
Несъмнено е, че институтът на частичния иск е допустим, като същият действително е
предмет на цитираното от ищцата Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело №
3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК, в което обаче е разгледана възможността единствено за
предявяване на частичен осъдителен иск. В тази връзка, Върховният съд изяснява, че
предмет на всяко гражданско дело е претендираното или отричано от ищеца спорно
субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на
ищеца, съдържащо се в исковата молба и което следва да бъде индивидуализирано от ищеца
чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца
факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т.
е. правопораждащите го юридически факти, като в случаите на предявен частичен иск за
парично вземане ищецът претендира само част от размера на вземането, но основанието на
иска, включително при предявяването му като частичен, е единно и неделимо, поради което
обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по частичния осъдителен
иск ще обхванат основанието на вземането в пълен обем. В този смисъл, в тълкувателното
решение е формулиран извод за недопустимост на последващ иск за непредявената разлика
от вземането, в случай че първоначално предявеният частичен осъдителен иск е бил
отхвърлен (тъй като с това решение е отречено със СПН съществуването на основанието на
вземането в пълен обем); респ. при уважаване на частичния иск СПН на решението обхваща
общите правопораждащи факти на вземането, така че е недопустимо в последващия исков
процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната
му квалификация.
Изложените тълкувателни разяснения несъмнено обуславят наличието на правен интерес от
предявяване на частичен осъдителен иск за парично вземане, по който ищецът би получил
частична защита на претендираното от него вземане до заявения размер, но установяване на
основанието на това вземане в пълен обем, но същите са напълно неприложими в
хипотезата на предявен частичен отрицателен установителен иск. Това е така, тъй като при
отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска
(чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното
право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който
такова право се поражда, като в тежест на ответника е да изчерпи в процеса всички
основания, на които оспореното му право е могло да се породи (в този смисъл –
Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. по описа на ВКС,
2
ОСГТК). Когато е уважен отрицателен установителен иск, това претендирано от ответника
право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед
на всички възможни негови основания, но това отричане не би могло да се разпростре по
отношение на всички основания за пълния обем на вземането. Ето защо, при изначални
твърдения на ищеца, че не дължи цялото вземане, той няма правен интерес да предявява
частичен отрицателен установителен иск – в рамките на решението по този иск той не би
получил СПН по отношение отричането на основанието на цялото вземане и след като
изначално ищецът твърди, че не дължи цялото претендирано от ответника вземане, то
подобна частична защита е лишена от смисъл.
От друга страна, ако се приеме, че уважаването на частичния отрицателен установителен
иск е равнозначно на отхвърлянето на частичен положителен установителен или осъдителен
иск, то силата на пресъдено нещо в тези случаи разпростира действието си и за
непредявената част (доколкото несъществуването на част от цялото вземане поради
неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно
материално право факти е равнозначно на несъществуване и на разликата до неговия пълен
обем – съобразно мотивите на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело №
3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК). В тази хипотеза, последващ частичен отрицателен
установителен иск за разликата би бил недопустим поради формираната вече СПН за целия
размер на вземането, което на практика означава, че с уважаване на частична отрицателна
установителна претенция ищецът би получил защита в пълен обем. Така се оказва, че в
действителност с предявяването на частичен отрицателен установителен иск ищецът цели да
получи защита за цялото оспорено от него вземане, т.е. с тази частична претенция той би
ограничил не собствената си защита в рамките на образуваното производство, а защитата,
която ответникът би могъл да получи при отхвърлянето на частичния иск, тъй като в този
случай ще се формира СПН за съществуване в полза на ответника на вземане само до
частичния размер на иска. Подобен резултат обаче не може да се приеме за съвместим с
диспозитивното начало и чл. 6, ал. 2 ГПК, защото в рамките на този принцип се дава
възможност на ищеца да ограничи пределите на защитата, която той търси в образуваното
производство, а не да ограничава защитата, която ответникът би могъл да получи по това
дело. Изложеното навежда на извода за недопустимост на предявяването на частичен
отрицателен установителен иск, тъй като в този случай ищецът-длъжник по същество търси
защита не по част, а по целия размер на отричаното вземане (когато изначално оспорва
дължимостта на цялото вземане, както е и в настоящия случай), като същевременно това
нарушава и принципа на добросъвестност по чл. 3 ГПК и създава възможности за
злоупотреба с право и заобикаляне на закона – на разпоредбите за родова подсъдност и
размер на дължимата държавна такса за разглеждане на иска, тъй като с предявяване на
частична претенция за много малка част от вземане с ниска цена на иска и нисък размер на
дължимата държавна такса съдът ще е принуден да разглежда съществуването на цялото
вземане в пълния му размер (който може да надхвърля размера на допустимия за
разглеждане от районен съд иск според правилата за родова подсъдност), за да може да
3
извърши преценка дали по-малката част не се дължи.
На следващо място, в процесуалната теория и в съдебната практика е изяснено, че
основното съображение на ищеца да предяви именно частичен иск е свързано с
намаляването на риска от понасянето на съдебните разноски при несигурен изход на делото,
като същите са свързани с размера на предявения иск – платената държавна такса и
адвокатското възнаграждение, включително и това на насрещната страна, за един адвокат
(арг. чл. 78 ГПК). В този смисъл, интересът от предявяването на частичен иск предполага, че
ищецът ще понесе съдебни разноски в по-висок размер, ако предяви иска си за целия размер
на вземането, поради което предявява частична претенция, в рамките на която да провери
основателността на претендираното от него право. Следователно, липсата на държавна такса
или наличието на правна уредба, съгласно която размерът на държавната такса не се
определя в зависимост от размера на предявения иск, сочи, че този елемент от интереса от
предявяването на частичен иск не е налице. В същия смисъл следва да се разсъждава, в
случай че размерът на държавната такса и дължимите на насрещната страна разноски би бил
един и същ или много близък по размер както при предявяване на частична претенция, така
и при предявяване на иск за цялото вземане – когато последното е в малък размер до 1250
лв. или малко повече, така че таксата при всички случаи би била около минималната от 50
лв., респ. дължимото на насрещната страна юрисконсултско или адвокатско възнаграждение
все ще е в минимален размер от 300 или 100 лв. Оттук следва да се приеме, че е
недопустимо предявяването на частичен иск по такива дела, по които или изобщо не се
дължи държавна такса (например, в Определение № 6/10.01.2012 г. по т. д. № 171/2011 г., по
описа на ВКС, I т. о., е прието, че липсва интерес от предявяването на частичен иск, когато
ищецът е освободен от заплащането на държавна такса), или размерът на държавната такса
не зависи от размера на иска, или дължимата такса (както и дължимите на насрещната
страна разноски в случай на неблагоприятен за ищеца изход от спора) би била в същия или
близък размер и при предявяване на иск за цялото вземане, както е и в настоящата хипотеза
(оспорено вземане от 27 лв., част от главница в общ размер от 1836,41 лв. – държавната
такса при предяваване на частичния иск е 50 лв., а ако се предяви отрицателен
установителен иск за цялото вземане същата е в размер на 73,46 лв, т.е. едва с 23,46 лв.
повече, като дължимите на насрещната страна разноски за юрисконсултско възнаграждение
все ще са в минимален размер от 100 лв.; респ. оспорено вземане от 630,62 лв., част от
главница в общ размер от 2440,06 лв. – държавната такса при предяваване на частичния иск
е 50 лв., а ако се предяви отрицателен установителен иск за цялото вземане същата е в
размер на 97,60 лв, т.е. едва с 47,60 лв. повече, като дължимите на насрещната страна
разноски за юрисконсултско възнаграждение все ще са в минимален размер от 100 лв.).
Ето защо, с оглед на всички изложени съображения настоящият съдебен състав намира, че
предявените частични отрицателни установителни искове за недължимост на сумата от 27
лв., част от оспорено вземане в общ размер от 1836,41 лв., представляващо претендирана от
ответника стойност на ВиК услуги през периода 11.05.2018 г. – 10.06.2020 г. (частични
отрицателни установителни искове за по 1 лв. от стойността на претендираните ВиК услуги
4
за всеки месец от посочения период 11.05.2018 г. – 10.06.2020 г.), са недопустими поради
липса на правен интерес, поради което на основание чл. 130 ГПК исковата молба в
посочената част следва да бъде върната.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК искова молба с вх. № 22401/02.07.2021 г., по която е
образувано гр. д. № 38897/2021 г. по описа на Софийски районен съд, I гражданско
отделение, 162 състав, в частта, в която В. М. Т. е предявила срещу „С.В.“ АД частични
отрицателни установителни искове за недължимост на сумата от 27 лв., част от оспорено
вземане в общ размер от 1836,41 лв., представляващо претендирана от ответника стойност
на ВиК услуги през периода 11.05.2018 г. – 10.06.2020 г. (частични отрицателни
установителни искове за по 1 лв. от стойността на претендираните ВиК услуги за всеки
месец от посочения период 11.05.2018 г. – 10.06.2020 г.).
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на ищцата.
След влизане в сила на разпореждането делото да се докладва за продължаване на
съдопроизводствените действия по другия предявен отрицателен установителен иск (за
сумата от 603,62 лв., представляваща претендирана от ответника стойност на потребени
ВиК услуги за периода 12.12.2017 г. – 12.04.2018 г.).
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5