№
гр. София, 26.07.2019 г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение,
ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание на десети май през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия
Илчева в. гр. д. № 13091 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение
№ 435821 от 22.06.2018 г., постановено по гр. д. № 79224/2017 г. на СРС, 42
състав, са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр.
чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД против М.П.Т. и Л.П.Т. за
признаване за установено, че същите дължат парична сума, както следва: 2279,72
лева главница за топлинна енергия за периода 05.2013 г. – 04.2016 г. и по общи
фактури от 31.07.2014 г., 31.08.2015 г., 31.07.2016 г. и лихва за забава в
размер на 432,17 лева за периода 15.08.2014 г. – 02.08.2017 г.
Недоволен
от постановеното решение е останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, който в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, което счита
за неправилно, неоснователно, незаконосъобразно и постановено при нарушение на
материалния закон. Сочи, че ответниците са титуляри на вещно право на ползване
на процесния имот, а лицата, които фактически ползват имота на основание
облигационно отношение притежават качеството държател на имота. Излага, че по
делото не е бил представян документ, от който да е видно, че е учредено право
на ползване по ЗС. Твърди, че няма правно значение обстоятелството кой е
титуляр на партидата, както и че е без значение, дали лицето е обитавало и
консумирало лично топлинна енергия в имота. Претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от М.П.Т. и Л.П.Т.,
които оспорват жалбата като неоснователна и излагат, че не е доказано, че
същите са носители на вещни права на собственост върху имота, за който има
съставен акт за държавна собственост и е актуван като такава. Сочат, че не се
явяват страна по валидно правоотношение с „Т.С.“ ЕАД, доколкото не са
собственици, нито владелци на имота. Претендират разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна в
процеса, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата. Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Не са допуснати и нарушения на
императивни материалноправни норми.
Обжалваното
решение е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивната инстанция препраща
към мотивите на първоинстанционния съд, които намира за пълни и обосновани.
СРС, 42
състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150
ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да
постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че между страните не
съществува договорно правоотношение, тъй като имотът е актуван като държавна
собственост и следователно ответниците не са пасивно легитимирани да отговарят
по предявените искове.
По общите
правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да
установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154,
ал. 1 ГПК). Ищецът е следвало да установи при условията на пълно и главно
доказване следните правопораждащи факти: 1) по иска за главницата - че спорното
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със
съществуването на договорни отношения между страните за доставка на
топлоенергия, както и качеството на ответниците на потребители на топлоенергия,
обема на реално доставената топлоенергия за процесния период, както и че
нейната стойност възлиза именно на претендираната сума; 2) по иска за
обезщетение за забава в размер на законната лихва - че главното парично
задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че
размерът на обезщетението възлиза именно на спорната сума.
Настоящият
състав намира, че най-напред следва да се обсъди основната материалноправна
предпоставка за основателността на предявения иск, а именно наличието на право
на собственост у ответниците по отношение на процесния имот.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "потребители
на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно легалната дефиниция, дадена в §1,
т. 41б, б. „а“, вр. т. 27г от ДР на ЗЕ "потребител на енергийни услуги"
е краен клиент, който купува електрическа енергия или природен газ за собствено
ползване.
Следователно по изричното разпореждане на
закона, по договора за доставка на топлинна енергия за конкретен имот,
потребител на топлинна енергия е неговият собственик или физическото лице, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Първоинстанционният
съд е приел, че не се е доказало по делото, че ответниците са собственици,
респ. титуляри на вещно право на ползване на процесното жилище, въпреки че на
ищеца е указано, че носи доказателствената тежест за установяване на това
обстоятелство.
Въззивният съд намира, че по делото не са
ангажирани доказателства от страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест,
ответниците да са собственици на имота т. е., че са пасивно материалноправно
легитимирани да отговарят за задълженията за топлоенергия, отдадена в имота
през процесния период. По делото е представена справка от Агенция по
вписванията от партидата на процесния имот, от която е видно, че на 01.03.2018
г. е извършено прехвърляне и за собственик е вписан Областен управител, като е
отбелязан акт за държавна собственост. Представен е и акт за частна държавна
собственост, съставен на 22.02.2018 г., според който имотът е актуван като
държавна собственост, като в акта е посочено, че няма собственици. Други
документи, обосноваващи право на собственост на ответниците, не са налични до
делото. От изложеното следва извода, че не се установява процесният имот да е
бил собственост на ответниците към процесния период, поради което и правилно е
било прието от районния съд, че ответниците не са материалноправно легитимирани
да отговарят по предявените искове.
В
резултат на изложеното може да се направи заключение, че установителните искове
за дължимост на цената на доставена топлинна енергия не са доказани по
основание, тъй като не се е осъществила първата материалноправна предпоставка
за това и не е доказано качеството на ответниците на потребители на
топлоенергия, поради което правилно са били отхвърлени от районния съд.
Доколкото исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД са акцесорни спрямо главните искове, които са приети за
неоснователни, такива се явяват и исковете за установяване дължимост на
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главното задължение.
Доколкото решаващите изводи на настоящия
състав съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд, решението на СРС
следва да бъде потвърдено.
При този
изход на правния спор, предмет на въззивното производство, разноски биха се
дължали на въззиваемите, но същите не са представили доказателства да са
сторили такива във въззивното производство, поради което и разноски не следва
да им бъдат присъждани.
С оглед
цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи
на касационно обжалване.
Воден от горното, Софийски градски съд, ІІ-Г
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 435821 от
22.06.2018 г., постановено по гр. д. № 79224/2017 г. на СРС, 42 състав.
Решението
е постановено при участието на третото лице – помагач на страната на ищеца – „М.Е.“
ООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.