№ 16121
гр. София, 26.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20231110157445 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са от „..“ ЕООД срещу Ц. Т. П. обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 422
ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР за признаване
за установено по отношение на ответницата, че същата дължи на ищеца
сумите, както следва: 208,34 лв. – погасителни вноски за главница по кредита
с падежи 05.11.2022 г. и 05.12.2022 г., ведно със законната лихва за забава от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.04.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и 30,89 лв. – договорна лихва,
начислена върху стойността на главницата за периода 06.10.2022 г. -
05.12.2022 г., за които е издадена заповед за изпълнение №12810/05.05.2023г.
по ч.гр.д. № 17954/2023 г. на СРС. Основателността на заявените искови
претенции обуславя с оглед наличието на сключен с ответница договор за
предоставяне на кредит от разстояние № .. г., във формата на електронен
документ, чрез регистрация в уебсайт с електронен адрес: www....bg.
Претендира разноски.
Ищецът твърди, че сключил с ответницата договор за предоставяне на
кредит от разстояние № .. г., във формата на електронен документ, чрез
1
регистрация в уебсайт с електронен адрес: www....bg, като ответницата, в
качеството й на кредитополучател, потвърдила желанието си за сключване на
договора чрез въвеждане в платформата на кредитодателя на персонален
четирицифрен код и последващ телефонен разговор. В тази връзка, в полза на
кредитополучателя била предоставена в заем сума в размер на 2500 лв., която
последният се задължил да върне с изплащането на 24 на брой ежемесечни
погасителни вноски, от които 23, в размер на 104,17 лв., и последна 24-та
вноска на стойност 104,09 лв., дължими в периода 14.04.2021 г. – 05.03.2023 г.
В договора било предвидено и задължение за заплащане на договорна лихва
при фиксиран лихвен процент от 40,15 %. Сочи, че ответницата не е
изпълнила задълженията си по договора, като не е заплатила главница в
размер на 208,34 лв., представляваща погасителни вноски с падежи 05.11.2022
г. и 05.12.2022 г. Твърди, че ответницата дължи заплащането и на уговорената
възнаградителна лихва за периода 06.10.2022 г. - 05.12.2022 г., в размер на
30,89 лв. Сочи, че за процесните вземания разполагал с издадена в негова
полза заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17954/2023 г. по
описа на Софийски районен съд, 169 състав, срещу която ответницата
възразила. Ето защо моли съда да признае за установено, че ответницата му
дължи сумата от 208,34 лв. – погасителни вноски за главница по кредита с
падежи 05.11.2022 г. и 05.12.2022 г., ведно със законната лихва за забава от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.04.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и 30,89 лв. – договорна лихва,
начислена върху стойността на главницата за периода 06.10.2022 г. -
05.12.2022 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез адв. М., е подала отговор на
исковата молба. Взема становище за неоснователност на предявените искове.
Навежда доводи за нищожност на процесния договор поради липсата на
уточнение относно разходите, които формират отразения в договора ГПР в
размер на 48,30 %, което противоречало на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Сочи, че в договора не е отразен действителният размер на уговорения
лихвен процент. Излага доводи, че предвидената в договора неустойка не е
отразена при формиране на посочените параметри на заема, доколкото
стойността й представлявала сигурна печалба за кредитора. Твърди, че
клаузата относно дължимата възнаградителна лихва по договора противоречи
на добрите нрави, за което излага съображения. Счита, че предвид
2
недействителността на процесния договора е задължена единствено за
заплащането на главницата по заема. Моли съда да отхвърли предявените
искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема
за установено следното:
От приложеното по настоящето дело ч.гр.д. № 17954/2023 г. по описа на
СРС, 169 с-в, се установява, че в полза на „..“ ЕООД е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за следните суми:
сумата от 208,34 лв. – погасителни вноски за главница по кредита с падежи
05.11.2022 г. и 05.12.2022 г., ведно със законната лихва за забава от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.04.2023 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и 30,89 лв. – договорна лихва, начислена върху
стойността на главницата за периода 06.10.2022 г. - 05.12.2022 г.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, като в
законоустановения срок същият е подал възражение, че не дължи сумите по
заповедта, поради което на заявителя е указано, че може да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата
държавна такса. Настоящите искове са предявени в указания срок.
Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между
страните е било отделено обстоятелството относно наличието на сключен
помежду им договор за предоставяне на кредит от разстояние № .. г., по
силата на който в полза на ответницата е била предоставена в заем сума в
размер на 2500 лв., което се установява и от представените по делото
доказателства: договор за предоставяне на кредит №..г. и общи условия към
него, платежно нареждане за сумата от 2500 лева, която е била преведена от
„..“ ООД на Ц. Т. П. на 15.03.2021г.; кореспонденция по електронна поща във
връзка със сключването, потвърждаването и изпълнението на сключения
договор за заем, приложена на лист 18-53 по делото. По силата на сключения
договор, длъжникът се задължил да изплати предоставения кредит за срок от
720 дни на 24 равни месечни вноски, съобразно приложения към договора
погасителен план, при уговорен годишен лихвен процент по заема 40,15%, и
ГПР в размер на 48,3 %. Получаването на сумата се установява от приетото по
делото платежно нареждане от 15.03.2021г., което не се и оспорва от
3
ответника. В договора за кредит е уговорена неустойка за непредоставяне на
обезпечение, посочено в чл.3, ал.1 от договора в размер на 1088 лева, която
съобразно чл.3, ал.2 от договора се заплаща на определен с погасителния план
брой месечни вноски.
От приложената по делото кореспонденция по електронна поща между
страните се установява, че към 19.05.2021г. сумата за предсрочно погасяване
на всички задължения по кредита е била 2707,64 лева, а към дата 04.02.2023г.
ищецът е посочил, че задължението на ответника е в размер на 1775,03 лева.
Други относими и допустими доказателства по делото не са
представени.
При така установените факти от значение за спора съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание по чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и
ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР за установяване дължимостта на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 17954/2023 г. по описа на СРС, 169 с-в.
Установява се от събраните по делото доказателства, че на ответника е
предоставена сумата в размер на 2500 лева по сключен с „..“ ЕООД договор за
предоставяне на кредит от разстояние № .. г., във формата на електронен
документ, чрез регистрация в уебсайт с електронен адрес: www....bg,
удостоверено от представено платежно нареждане от 15.03.2021г.
По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за
потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен
договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените
в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на
ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и
др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва
да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.
3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
4
ВКС.
Спорно е между страните дали е валидно възникнало
правоотношението по процесния договор.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно че, когато договорът за е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият
лихвен процент и условията за прилагането му. Видно от договора за заем, е
посочен лихвеният процент по кредита, който е 40,15 % фиксиран годишен
лихвен процент по заема. Действително в договора няма отделно записване на
общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на
договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за
потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 или в друга разпоредба, към
която да препраща Глава шеста „Недействителност на договора за
потребителски кредит“ от ЗПК и Глава шеста „Неравноправни клаузи в
потребителски договори“ от ЗЗП. Освен това от договора става ясно какъв е
общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а
именно 1030,87 лв. (разликата между предоставения кредит в размер на 2500
лв. и общо дължима сума по договора 3530,87 лв. при предоставяне на
обезпечение по чл.3, ал.1 от договора и изплащане на вноските в срок), който
размер е фиксиран за целия период на договора.
Доколкото лихвата е фиксирана за целия период на договора и същата
не се променя, не зависи от някакви фактори, предвидени в договора, не е
необходимо да се посочват условията по прилагането й, доколкото такива
условия няма, не са предвидени в договора – лихвата е фиксиран размер за
целия срок на договора.
По доводите за недействителност на договора за заем, поради
5
нарушение на разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която в
договора за потребителски кредит следва да е посочен годишния процент на
разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
В процесния договор е посочен годишния процент на разходите в
размер на 48,3 %, както и общият размер на всички плащания по договора в
размер на 3530,87 лева при предоставяне на обезпечение по чл.3, ал.1 от
договора и 4619,09 лева при непредоставянето на такова обезпечение. Според
чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения заем, ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на
това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът
на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина,
бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и
разбираем за начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и
които са пряко свързани с правоотношението. Нарушение е налице, т. к. в
договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна
стойност на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият от 48,3 %).
По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов
продукт.
Налице е и друго нарушение, т. к. посоченият в договора ГПР от 48,3 %
не съответства на действителните. Това е така, тъй като още при самото му
сключване е предвидено уговорената в чл.3, ал.2 от договора неустойка за
непредоставяне на обезпечение да се плаща разсрочено във времето
(предвидена изначално в погасителния план), включена в месечните вноски,
които са описани в погасителния план и са с различен размер всеки месец.
Размерът на неустойката е почти 50% от сумата на предоставения кредит, като
с оглед добавянето на тази сума към уговорената заемна, води до извода, че
същата представлява скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
6
присъщите й функции. Предвидените в чл.3, ал.1 от договора обезпечения:
банкова гаранция за цялата сума, дължима по кредита със срок на валидност
30 дни след крайния срок за изплащане на заема или осигуряване на две
физически лица – поръчители, които отговарят на всички поставени условия:
нетния им осигурителен доход да е над 1000 лева; да работят по трудов
договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг
договор за паричен заем с ищеца; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години и да нямат задължения към други банкови и
финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да подпишат
договор за поръчителство, и срока за предоставяне на едното от тях - пет дни
от подписване на договора, създава значително затруднение за
заемополучателя да изпълни договора. Посочената уговорка влиза в
противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции.
В случая е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след
сключване на договора, като непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на условията по същия. Следва да се има
предвид, че заемодателят е начислил неустойката и е предвидил нейното
заплащане още при сключване на договора, преди изтичане на посочения
петдневен срок, което се установява от представеното от него по делото
съобщение от електронна поща от 15.03.2021г., с което е уведомил
ответницата, че е превел сумата по кредита и е изпратил приложимия към
договора погасителен план. Поради това следва да се приеме, че така
уговорената неустойка, разсрочена съобразно погасителния план към
договора и включена в размера на погасителната вноска, по същество има за
цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този
начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
7
България
Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите от
48,3% не отговаря на действителния такъв, след като стойността на
допълнителните плащания не са включени при изчисляването му. При това
положение действителният ГПР би надхвърли установената в чл. 19, ал. 4 ЗПК
горна граница. Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на
процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.
Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставена от разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази пар. 2 от
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г относно
договорите за потребителските кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане
целите на цитираната Директива 2008/48/ ЕО. Съгласно Съображение 19 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание на фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
8
приложим за кредита и определен по еднакъв начин навсякъде в Общността. В
тази насока и в Съображение 24 от същата Директива е посочено, че е
необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация преди
да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на
кредита участва кредитен посредник, или не. Според Съображение 31 от
Директивата за да се даде възможност на потребителя да познава своите права
и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата
информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата
следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК ще е налице не само, когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и
ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в договора ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднакво нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от
възможността за преценка относно действителния размер на ГПР, което право
Директивата и ЗПК целят да му признаят и гарантират. Както бе посочено по-
горе, в настоящия случай е налице посочване само на цифровата величина на
ГПР (48,3%), която не обезпечава получаването на каквато и да информация
относно вида, размера и компонентите, включени в годишния процент на
разходите. С оглед на това не може да се приеме за основателно становището
на ищеца за липса на противоречие с императивната разпоредба на чл. 22 във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по
смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената
и икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването
на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
9
Следва да бъде отбелязано също така, тъй като съдът следи служебно
за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е
свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл
Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение №
229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/, че
уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 40,15 %
годишно противоречи на добрите нрави. Ограничението на свободата на
волята на страните са именно добрите нрави, които са неписани, но трайно
утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта,
добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.
Основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. В конкретния случай, уговореният лихвен
процент надхвърля 4 пъти законната лихва, която е приета за периода на
действие на договора, което представлява нарушение на добрите нрави.
С оглед всичко изложено по-горе, съдът приема, че не са спазени
посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е
недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23
ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви (вкл. Договорна лихва и лихва за забава) или други разходи. С оглед
всичко изложено, на връщане подлежи само чистата стойност на заема –
сумата от 2500 лв. Предявена е искова претенция за сумата от 208,34 лева,
представляваща вноски за главница с падеж 05.11.2022г. и 05.12.2022г. В
тежест на ответника бе да докаже, че е извършил плащане, с което да погаси
главницата, като преки доказателства по делото за извършени от него
плащания не бяха представени. От ищеца обаче бяха представени съобщения
от електронна поща, с които той е сочил на ответника остатъка от дължимите
суми по кредита за неговото погасяване към различни дати - към 19.05.2021г.
сумата за предсрочно погасяване на всички задължения по кредита е била
10
2707,64 лева, а към дата 04.02.2023г. ищецът е посочил, че задължението на
ответника е в размер на 1775,03 лева. Вземайки предвид цялата сума за
връщане в размер на 4619,09 лева, която е посочена от ищеца в електронно
съобщение от 15.03.2021г., с което го е уведомил и че е превел заемната сума и
за параметрите на договора, за да се формира остатък от 1775,03 лева, то
ответницата трябва да е заплатила сумата от 2844,06 лева. С оглед изложеното
може да се направи извод, че от признатите от ищеца неблагоприятни за него
факти, се установява, че ответницата е заплатила по договора сума в размер
по-висок от дължимата от нея на основание чл.23 ЗПК чиста стойност по
кредита, поради което и такава не следва да му бъде присъждана.
Само за пълнота, настоящият съдебен състав намира, че следва да
отбележи, че с Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС,
IV г.о. се приема, че ако недействителността на договора за потребителски
кредит се установи в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи
с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК. Настоящият
съдебен състав споделя изложеното в Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д.
№ 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о. становище.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски по делото. Доколкото
ответницата е била представлявана по реда на чл.38 ЗАДв. следва да се
11
присъди адв. възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. на процесуалния й
представител адв. Д. В. М.. Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
(осъществил безплатна адвокатска помощ и съдействие) има право на
адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в наредбата
по чл. 36, ал. 2 - НМРАВ. В такива случаи съдът осъжда другата страна да
заплати възнаграждението на съответния адвокат. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5
НМРАВ урежда, че минимално възнаграждение следва да се определя по
отделно за всеки от исковете. В конкретния случай по делото са предявени два
обективно съединени иска, като делото е с ниска фактическа и правна
сложност и с нисък материален интерес. Настоящият състав намира, че
буквалното тълкуване на чл. 2, ал. 5 НМРАВ не следва да намира приложение
при обективно съединени обуславящи и обусловени искове при дела с предмет
ниска фактическа и правна сложност на делото при определяне размера на
възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗАДв., поради което следва да се присъди
адв. възнаграждение в размер на 240. с ДДС (с оглед данните за регистрация
по ДДС). Следва да се съобрази и актуалната практика на СЕС (решение на
Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела
С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български съд относно
адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от
минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация
на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под
приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС),
която е в подкрепа на изложените от съда мотиви при определяне на
възнаграждението на процесуалния представител на ищеца.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. .., искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР срещу Ц. Т. П., ЕГН
**********, с адрес гр. София, ж.к. .., за признаване за установено, че Ц. Т. П.
дължи на „..“ ЕООД следните вземания, за които е издадена заповед за
12
изпълнение №12810/05.05.2023г. по ч.гр.д. № 17954/2023 г. на СРС, 169
състав: сумата 208,34 лв. – погасителни вноски за главница по кредита с
падежи 05.11.2022 г. и 05.12.2022 г., ведно със законната лихва за забава от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.04.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и 30,89 лв. – договорна лихва,
начислена върху стойността на главницата за периода 06.10.2022 г. -
05.12.2022 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК чл.38, ал.2 ЗАдв. „..“ ЕООД,
ЕИК .., ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. В. М., гр..., ул. „..“ № 81, ет.3, ап.Б,
разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС.
След влизане в сила на решението заверен препис от същото да се
приложи по ч.гр.д. № 17954/2023г. по описа на СРС, 169 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13