№ 136
гр. София, 02.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница ГлаД.
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20211001000440 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника в
производството „ЕМЕЛДА“ ЕООД срещу първоинстанционно решение №
1283 от 02. 09. 2020 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско
отделение, VI-5 състав по т.д. № 2027 по описа на съда за 2019 г., поправено с
решение № 260372 от 05. 03. 2021 г. по същото дело за поправка на допусната
в първоначалното решение очевидна фактическа грешка, и с което е осъден
жалбоподателя да заплати на ищеца в производството „ИНДУСТРИАЛНА
ЗОНА – ВИДИН“ ЕАД, понастоящем заличен търговец, прекратен без
ликвидация, поради вливането му при условията на универсално
правоприемство в „НАЦИОНАЛНА КОМПАНИЯ ИНДУСТРИАЛНИ ЗОНИ“
ЕАД, ЕИК: *********, сумата 13000 евро вреди от неизпълнен договор между
страните за наем на недвижим имот № 254 от 23. 08. 2016 г., със законните
последици по отношение на лихвите и разноските, съответно – е отхвърлен
предявен от жалбоподателя като насрещен иск такъв с правно основание чл.
307 от ТЗ за прекратяване на същия договор за наем на недвижим имот № 254
1
от 23. 08. 2016 г., поради стопанска непоносимост.
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на
обжалваното първоинстанционно решение, иска се отмяната му и
постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявеният
срещу жалбоподателя иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните
последици, съответно – предявеният от него насрещен такъв – уважен,
претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата не взема становище по същата.
Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Обжалваното първоинстанционно решение, като постановено от законен
съдебен състав, в изискващата се от закона писмена форма, в рамките на
дискреционните правораздавателни правомощия на съда, е валидно.
Преди проверката относно правилността на решението въззивният състав
дължи служебна такава и относно допустимостта му в обжалваната му част /в
случая решението е обжалвано изцяло/ - срв. чл. 269 от ГПК и в резултат на
осъществяването на тази проверка въззивният състав намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е недопустимо в частта му, с която е отхвърлен
насрещният иск с правно основание чл. 307 от ТЗ по същество.
Така предявеният иск е конститутивен, съответно – с предявяването му
се цели при уважаването му от съда с влязло в сила решение, да бъде
предизвикана правна промяна. Последната настъпва по силата на самото
съдебно решение и има сила занапред – след влизането на решението в сила.
2
В конкретния случай целената от ищеца по този иск /ответник в
производството и жалбоподател във въззивното такова/, да бъде предизвикана
с предявяването, респ. – евентуалното му уважаване правна промяна, е
прекратяването, както се посочи – занапред, и поради претендираната от
ищеца по този иск стопанска непоносимост, все на процесния договор за наем
между страните № 254 от 23. 08. 2016 г. В първоинстанционното
производство и в изпълнение на иначе правилни указания на
първоинстанционния съд ищецът по този иск – настоящ жалбоподател е
заявил, че го намира допустим, доколкото към датата на предявяването му с
отговора на исковата молба през м. февруари /26. 02./ 2019 г., срокът на
процесния договор за наем не бил изтекъл /вж. уточнителна молба от 25. 02.
2020 г. – л. 24 от делото в СГС/.
В същото време обаче, по делото в нито един момент не е било спорно,
че действието на същия процесен договор за наем между страните, е
прекратено, считано от 01. 10. 2018 г. Това е видно както от съдържанието на
събраните и неоспорени по делото писмени доказателства –
кореспонденцията на страните през м. септември – октомври, съответно – и
приемателно-предавателния протокол от м. ноември 2018 г., с който
държането на имота – предмет на процесния договор е върнат от наемателя на
наемодателя – ищец по главния иск, така и от всички изявления на страните
по делото, като от самия ищец по този иск – жалбоподателя, това безспорно
между страните обстоятелство, е отново ясно и изрично заявено и във
въззивната му жалба, с която настоящата инстанция е сезирана – последните
два абзаца на л. 3 от жалбата, л. 7 от въззивното дело – долу. Отново същото
обстоятелство е нарочно и ясно възприето като безспорно и от
първоинстанционния съд в мотивите му към обжалваното решение – л. 2 от
решението, последен абзац, долу.
При изложеното видно е, че така предявен искът по чл. 307 от ТЗ, още
към момента на предявяването му през м. февруари 2019 г., въобще не е бил
годно правно средство за съдебна защита на заявеното за такава защита
субективно гражданско материално право на ищеца по този иск /в случай, че
би било прието в производството, че същото е възникнало и съществува/.
Както се посочи, единствената цел на предявяването на такъв конститутивен
иск, съответно – и на търсената с него по необходимост от съда защита на
правото на ищеца, ако и доколкото би се приело, че такова право съществува,
3
се заключават, но и се изчерпват, с предизвикването на правна промяна. В
случая тази правна промяна би се заключавала, но и би се изчерпвала, само с
постановяването от съда в случай на уважаването на така предявения
конститутивен иск, на прекратяването и то - занапред, след влизане в сила на
решението на съда, на процесния договор за наем между страните № 254 от
23. 08. 2016 г., действието на който договор, както се посочи е вече
прекратено още на 01. 10. 2018 г. - много преди, както произнасянето на съда
с решението му по делото така и преди предявяването на иска по чл. 307 от
ТЗ през м. февруари 2019 г., и това е безспорно по делото.
При изложеното въззивният състав намира така предявеният и отхвърлен,
като неоснователен по същество /при това – със същите решаващи мотиви/ от
първоинстанционния съд, насрещен иск с правно основание чл. 307 от ТЗ, не
за неоснователен, а за недопустим още към момента на предявяването му от
ищеца по него с отговора му на исковата молба по главния иск, съответно –
недопустимо е и обжалваното решение в частта му по него, поради което и
същото в тази му част следва да бъде обезсилено, а производството в същата
част – прекратено. В случаите, като процесния, в които обжалваното решение
е недопустимо изцяло или частично, а не неправилно, забраната на чл. 271,
ал. 1, изр. 2 от ГПК, която систематично се намира в законов текст, относим
само към неправилните, но не и към недопустимите решения, не важи и не е
пречка за обезсилване на недопустимото решение, обжалвано само от едната
страна, стига същото да не е влязло в сила.
По-натам, първоинстанционното решение в останалата му част, като
съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно
обстоятелствата, на които се основава иска, и с търсената с предявения
осъдителен иск защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), освен валидно, е и
допустимо.
Преценено, съобразно изложените във въззивната жалба оплаквания,
обжалваното първоинстанционно решение се явява и правилно по същество,
поради следното:
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, базирано на
твърденията на ищеца за невъзможност за изпълнение от негова страна на
процесния договор, поради непреодолима сила, наличието на която би го
освободила от задълженията му по договора, без ангажиране на
4
имуществената му отговорност към насрещната страна – ищеца.
Претендираната от ответника да сочи наличието в случая на
непреодолима сила нормативна /законова/ промяна в условията на
осъществяваната от ответника стопанска дейност, вследствие на която
промяна ответникът се бил оказал в невъзможност да изпълни нормативните
изисквания към извършваната от него дотогава дейност, съответно – и да
изпълнява задълженията си по процесния договор за наем, не е нито
непредвидимо, нито непредотвратимо за търговеца събитие от извънреден
характер по смисъла на чл. 306 от ТЗ /не се спори, че сделката е търговска,
квалифицирана като такава по критериите на чл. 286 от ТЗ/, макар и да е
осъществена след сключването на договора. Измененията на
законоустановената от обективния правов ред в държавата нормативна рамка
за осъществяването на определен вид търговска дейност са за търговеца и
предвидими, и предотвратими, а липсата на парични средства за
продължаване осъществяването на дейността въпреки измененията, на
каквато липса ответникът в крайна сметка се позовава по делото в конкретния
случай, не са от естество да го освободят от изпълнението на задълженията
му, особено пък в търговските му отношения с ищеца, доколкото такава
невъзможност е ясно и категорично установена и от гражданския закон за
гражданскоправните такива /срв. чл. 81,ал. 2 ЗЗД/. При така изложеното
ирелевантно е и конкретното имуществено състояние на предприятието на
ответника, поради което и исканото от жалбоподателя събиране на
доказателства в тази насока е отхвърлено, и в която им само част по
отношение уважения осъдителен иск, въззивният състав не споделя мотивите
на първоинстанционния такъв в решението му, като необосновани.
Неоснователно е оплакването в жалбата, базирано на недоказаност на
претенцията на ищеца за вреди от неизпълнението на процесния договор по
размер – цената на ползването на отдадения под наем имот и за срока, за
който договорът е сключен, е ясно определена от страните при условията на
свободното договаряне между тях, предхождащото предсрочно прекратяване
на договора, и това е съизмеримата вреда, понасяна от ищеца от
неизпълнението на задълженията на ответника по договора до края на срока
му, като паричната цена за ползването на имота, която ищецът е получавал по
договора по време на действието му, и със сигурност би получавал и за в
бъдеще до края на уговорения срок в случай, че ответникът би изпълнявал
5
задълженията си по него до края на този срок.
В случая претенцията на ищеца не е за неустойка, а за обезщетяване на
вреди по общия ред на чл. 79/82 от ЗЗД, поради което и това последно
оплакване в жалбата, базирано на необсъждане от съда на релевирано от
жалбоподателя възражение за нищожност на неустоечна клауза, е
неоснователно.
Всичко изложено дотук сочи на неоснователност на въззивната жалба
срещу първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен
предявеният осъдителен иск, поради което и същото в тази му част, като
валидно, допустимо и правилно по същество, следва да бъде потвърдено, със
законните последици.
При този изход на делото жалбоподателят няма право на разноски в
производството, а ответникът по жалбата има право на такива в установеният
по делото да са действително заплатени размер, но не претендира и не
установява такива.
С оглед изхода на производството в настоящата въззивна инстанция и на
основание чл. 272 от ГПК, въззивният състав препраща и към мотивите на
обжалваното първоинстанционно решение в относимите им части.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 1283 от 02. 09. 2020 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-5 състав по т.д. № 2027 по
описа на съда за 2019 г., поправено с решение № 260372 от 05. 03. 2021 г. по
същото дело за поправка на допусната в първоначалното решение очевидна
фактическа грешка в частта му, с която е отхвърлен предявеният от
„ЕМЕЛДА“ ЕООД срещу „ИНДУСТРИАЛНА ЗОНА – ВИДИН“ ЕАД
насрещен иск с правно основание чл. 307 ТЗ, за прекратяване на
сключения между тях договор за наем на недвижим имот № 254 от 23. 08.
2016 г., и прекратява производството по делото в частта му по този иск.
ПОТВЪРЖДАВА същото решение в частта му, с която е осъдено
„ЕМЕЛДА“ ЕООД да заплати на „ИНДУСТРИАЛНА ЗОНА – ВИДИН“ ЕАД,
6
на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 82 ЗЗД, сумата от 13000 ЕВРО –
главница за обезщетение за пропуснати ползи вследствие неизпълнение на
договор за наем № 254 от 23. 08. 2016 г. на недвижим имот с площ от 4000
кв.м., представляващ обособена част от поземлен имот с идентификатор
10971.512.141 по КККР на гр. Видин, одобрени със заповед РД-18-5/28. 01.
2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, представляващ Обект
„Пристанище за обществен транспорт с регионално значение Безмитна зона –
Видин, включващ сграда – помпено помещение със застроена площ от 31
кв.м., оборудване, машини и съоръжения, подробно описани в Приложение
№1, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21. 01. 2019
г. до окончателното изплащане на сумата, и в частта за разноските.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК, в едномесечен
срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7