Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.05.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО,
VІ-18, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
СЪДИЯ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
При участието на секретаря СТЕФАНИ
КАЛОФЕРОВА и като разгледа докладваното от съдията т. д. № 2059 по описа за 2018г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал.1 от ЗЗД и чл. 266 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Е.“ ЕООД твърди, че с
ответника е сключил договор от 23.08.2012г. с предмет извършване на СМР в
описаните обекти – ЦДГ в гр. Козлодуй и села на територията на общината по част
„Отопление“, чиято общо уговорена стойност възлиза на 51 362,20 лв. Сочи,
че СМР по договора са извършени и са подписани описаните протоколи под № 14 до
№ 22, с дати от 22.11.2012г. до 03.12.2012г., като за изпълнените СМР са
издадени фактури № 193/29.04.2013г. на стойност 31 200 лв., №
205/09.01.2015г. на стойност 13 718,32 лв. и № 207/09.01.2015г. на
стойност 4 940,72 лв., която е за окончателно плащане. Твърди, че след
многократни напомняния, на 09.03.2015г. ответникът изпратил справка, с която
признава задълженията в общ размер на сумата от 49 859,04 лв. Твърди, че
за сумите по фактура № 205 и 207 ответникът вече е осъден, като с настоящия иск
претендира осъждане на ответника да му заплати сумата от 31 200 лв.,
представляваща дължимо възнаграждение по процесния
договор по фактура № 192/29.04.2013г., ведно със законната лихва върху
вземането от 23.04.2018г. до окончателното й изплащане, както и лихва за
периода от 29.03.2013г. до датата на подаване на заявлението – 20.04.2018г. в
размер на 6 904,36 лв. Претендира и разноски по настоящото дело, както и
разноските, сторени по образуваното гр.д.№25697/2018г. В постъпилата
допълнителна искова молба от 13.12.2018г. твърди, че възраженията на ответника
са неоснователни, тъй като за извършените СМР са подписани без възражения приемо-предавателни протоколи. Оспорва и възражението за
погасителна дваност, тъй като счита, че падежът за
плащане е 19.07.2013г. и искът му следвало да се счита предявен на
20.04.2018г., когато било подадено заявление за издаване на заповед. Твърди, че
възражението за некачествено изпълнени работи и несвоевременно е неоснователно,
тъй като с подписването на протоколите ответникът признавал, че СМР са
изпълнени точно - по обем и качество. Оспорва всички приложени от ответника
документи, като твърди, че те са неотносими към
спора, тъй като касаели други договори и конкретно за платежното от
13.11.2012г., че било за друг обект в Сандански. Оспорва истинността на
платежното от 21.05.2014г. С молба, подадена на 15.02.2019г. в изпълнение на
указанията на съда при оставяне на делото без движение, излага теоретични постановки
относно иск по чл. 422 от ГПК, които съдът намира за изцяло неотносими,
тъй като процесният не е такъв, доколкото не е установителен, а именно за вземане, за което да има
издадена заповед за изпълнение, а обикновен осъдителен иск. Счита, че след като
бил подал заявление, независимо, че за процесната
фактура то било отхвърлено, според него подаването на заявлението прекъсвало
давността и затова претендира законна лихва от 20.04.2018г. и разноски.
Приложил е справка по чл. 366 от ГПК за вземането си. В хода на производството
поддържа исковата си претенция чрез процесуалния си представител адв. Ф., като претендира уважаване на исковете и присъждане
на разноски. Излага доводи и в писмени бележки.
Ответникът „А.К.“ ЕООД е подал
писмен отговор от 02.11.2018г., в който сочи, че според него исковата молба е
нередовна, тъй като не ставало ясно дали фактурата, по която се търси плащане
била издадена по представените с исковата молба протоколи или по други. Твърди,
че по договора има направени плащания. Оспорва и твърдението на ищеца, че има
признание на задълженията по справка от 09.03.2015г. Твърди, че по ч.гр.д.№
25697/2018г. на СРС, 33 състав имало издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, но същата е със спряно изпълнение поради
възражение и счита, че следва да се спре производството до приключване на
делото пред СРС. Сочи, че по образуваното изпълнително дело по заповедта
частния съдебен изпълнител му бил събрал сумата от 244 099,82 лв.Прави
възражение за погасяване по давност на главница и лихви. Освен това поддържа,
че извършената работа е направена със забава и некачествено. В допълнителния
отговор от 08.03.2019г. оспорва твърдението, че е признал
неизплатени задължения. В хода на производството поддържа оспорването чрез
процесуалния си представител адв. Б. по подробно
изложените доводи.
Съдът като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
С исковата молба е представен
договор от 23.08.2012г., сключен между ответника „А.К.“ ЕООД в качеството му на
инвеститор и ищеца като изпълнител, по силата на който ответникът е възложил на
ищеца изпълнението на СМР в описаните обекти, а именно две ЦДГ, две училища в
гр. Козлодуй, кметствата на с.Бутан, с.Крива бара, ЦДГ „Първи юни“ – с.Бутан и
ОУ „Васил Априлов“ – с.Хърлец, по част отопление,
като е посочено, че условията са описани подробно в посочените КСС и оферти с
номера. Съгласно чл. 2.1 стойността на договорените СМР са 51 362,20 лв.
без ДДС, като в чл.2.2 е уговорено, че допълнително възникнали работи ще бъдат
договаряни с допълнително споразумение между страните. Уговорено е, че
отчитането на изпълнените СМР ще се извършва с протокол, а плащанията съгласно
чл. 2.4 са, аванс от 4166,67 лв. без ДДС, междинно плащане в размер на
2 500 лв. срещу представена фактура и подписан протокол за СМР в срок от
14 работни дни от датата на приемателния протокол за обекта. Съгласно ал.3 на
чл.2.4 окончателното плащане в размер на 44 695,53 лв. без ДДС е дължимо в
срок от 60 работни дни от датата на приемателния протокол за обекта, когато е
подписан без забележки и издаване на фактура. В чл. 3.2 е уговорено, че
длъжностното лице, упражняващо контрол и заверяващо количествата в протоколите
от страна на инвеститора е С.П.П., като с анекс № 1
към договора, сключен на 02.10.2012г. е уговорено, че поради напускането на П.,
длъжностното лице да се чете инж.О.Б..
С исковата молба е представена процесната фактура под №**********/29.04.2013, която е с
основание – плащане по договор от 23.08.2012г. и е на стойност 26 000 лв.
без ДДС или с начислен ДДС 5200 лв., общата сума по фактурата е 31 200 лв.
Друго не е упоменато във фактурата. Тя не е подписана от получател. Освен тази
фактура е представена и фактура № 205/09.01.2015г., която е за плащане по
протокол №18/22.11.2012г. на стойност 11431,93 лв., а с включен ДДС –
13 718,32 лв. С исковата молба са представени няколко протокола, съответно
№ 14/22.11.2012г. за ЦДГ „Звънче“ гр. Козлодуй на стойност 5418,07 лв. с ДДС, №
15/22.11.2012г. за СОУ „Св.Кирил и Методий“, гр. Козлодуй, на стойност 782,48
лв., протокол № 16 от същата дата за ЦДГ „Слънчице“ на стойност 3 117,34
лв.; протокол №17/22.11.2012г. за СОУ „Христо Ботев“ – основна сграда на
стойност 8259,50лв., като сборът от сумите по тези протоколи, всички от 22.11.2012г.
възлиза на 17577,39лв., и те са двустранно подписани, включително от
представителя на възложителя, който в титулната част е посочен като О.Б., а при
подписването инж.О.А.. Представен е и протокол за допълнителни работи под
№18/22.11.2012г., който е за сумата от 13 718,32 лв. с включен ДДС, но за
същия е издадена и отделна фактура, в която изрично е посочена сумата.
Представени са също двустранно подписаните протоколи както следва:
№19/03.12.2012г. за обект кметство с.Бутан на стойност 6 915,11 лв. с ДДС,
№ 20/03.12.2012г. за обект ЦДГ „Първи юни“ –с. Бутан на стонйост
4652,10 лв., протокол №21/03.12.2012г. за обект кметство с.Крива бара на
стойност 6055,48лв. и протокол № 22/03.12.2012г. за обект ОУ „Васил Априлов“ с.Хърлец на стойност 940,64 лв. Общата стойност на
СМР по протоколите от 03.12.2012г. възлиза на сумата от 18563,33 лв. Следователно
общата стойност на актуваните СМР по процесните
протоколи, без този под №18, за който е издадена отделна фактура, която не е
предмет на настоящия спор, възлиза на сумата от 36 140,72 лв. с включен
ДДС и тази сума не съответства на издадената фактура №192/29.04.2013г., която е
за сумата от 31200лв. с ДДС.
С писмо от 28.03.2019г. е
постъпило от СРС заповедното производство в препис и от документите по същото е
видно, че със заявление, подадено с вх.№3034165/23.04.2018г. ищецът е искал
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу ответника общо за
сумата от 49 859,04 лв. и посочените лихви, като главницата е посочено, че
се формира от сбора от следните три фактури: процесната
№192/29.04.2013г. на стойност 31200 лв., фактура №205/09.01.2015г. на стойност
13 718,32 лв. и фактура № 207/09.01.2015г. на стойност 4 940,72 лв.
За последните две фактури е издадена заповед за изпълнение от 11.05.2018г.,
върху която е поставен печат, че е влязла в сила на 07.06.2018г., като е налице
разпореждане от 26.06.2018г. за издаване на изпълнителен лист по заповедта.
Макар да не е представено, се сочи в молба, че по ч.гр.д.№12691 на СГС, без да
е посочена година, е уважено възражение на „А.К.“ ЕООД срещу влизането в сила
на заповедта ,като е представено възражение по чл. 414 от ГПК и с разпореждане
от 22.10.2018г. СГС е дал указания за предявяване на иск за вземането и такъв е
предявен с искова молба от 23.11.2018г. По същото заповедно дело с разпореждане
от 26.06.2018г. СРС като е констатирал,
че е отхвърлено частично заявлението, е дал указания на заявителя да предяви
иск за вземането си за главница в размер на 31 200 лв., лихва в размер на
6904,36 лв. за периода от 29.04.2013г. до 20.04.2018г. в едномесечен срок от
съобщението. Изпратеното съобщение от 06.07.2018г., на която дата адв. Н. се е подписала, че е уведомена на гърба на същото,
е връчено на 09.07.2018г., като именно в изпълнение на тези указания е
предявена първоначално пред СРС, преди изпращането по подсъдност на делото,
исковата молба с вх.№ 2021967/02.08.2018г. Сборът между сумата по фактура № 192
и фактура №207, която е за 4940,72 лв., възлиза общо на 36 140,72 лв.,
която сума е сборът от всички актувани СМР по представените протоколи, без
протокол № 18, който е за допълнителни работи и е предмет на фактура
№205/09.01.2015г.
С отговора си ответникът е
представил справка за направени плащания, която обаче изхожда само от него и
дори не е подписана от счетоводител или друго лице. Приложил е разменена по ел.
път кореспонденция, а именно заявки, като са представени две количествени
сметки, само с описание на обектите и въпросните СМР и количество, без
остойностяване. С отговора ответникът е представил платежно нареждане от
07.12.2012г., заверено от „Токуда банк“,
видно от което на „Екзакт газ“ ЕООД са платени 1000
лв. с основание – по фактура. Номер на фактурата и договор не са уточнени.
Представено е платежно нареждане за кредитен превод чрез ОББ от 14.09.2012г., с
което е платена сумата от 1000 лв. с основание – аванс по договор, а с второ
нареждане от 19.09.2012г. са платени още 800 лв. като аванс по договор. С
платежно нареждане от 03.09.2012г. е посочено, че се заплащат 3000 лв. с
основание – аванс проф.№*********. За съда остава неизяснен въпроса тази проформа фактура по процесния
договор ли е или по друг и дали горепосочените аванси са платени именно по този
договор, доколкото е видно от данните по делото, че страните са имали и други
правоотношения, напр. за обект в Сандански.
Представени са от ответника
преводни нареждания от интернет банкиране на ОББ, с които са заплащани суми на
ищеца, както следва: от 23.08.2012г. за сумата от 2000 лв. – с основание част
по фактура №174; от 08.08.2012г. също с основание –
част по фактура №174 за сумата от 8000лв., от 25.09.2012г. с основание допл. фактура №174 за сумата от 1688,37 лв. или от същите е
видно, че по фактура №174 са платени общо 11688,34 лв. Въпросната фактура №174
не е представена от нито една от страните, нито се твърди да е издадена във
връзка с процесния договор, нито горното се
установява по някакъв начин от представените доказателства. Представено е
платежно от Токуда Банк от
13.11.2012г. за сумата от 5000 лв., което представлява плащане по договор обект
Сандански по фактура № 186/02.11.2012г. и също не е относимо
нито към договора, нито към процесните фактури. Представено
е платежно от 25.10.2012г., с което по фактура №181/04.10.2012г. е платена
сумата от 2000 лв., като тази фактура също не е от процесните
три, които са били предмет на заповедното производство и не се представя или
установява да е относима към договора. Горното важи и
за преводните нареждания от 22.10.2012г. за сумата от 1000 лв., която е
посочено, че е по фактури №176 и 179.
На стр.25 и 26 от делото са
представени две платежни нареждания за изходящ превод в лева от интернет
банкиране на ОББ, с които са наредени превод на суми на ищеца както следва:
2000лв. на 01.11.2012г. с основание – по договор и от 07.11.2012г. за сумата от
2500 лв. – с основание – плащане по договор.
На стр.31 от делото е представено
платежно нареждане за 1200 лв. с основание по фактура, но същото е без дата и
печат и не е ясно според съда дали и кога е преведена сумата.
На стр.29, 30 и 33 към отговора
ответникът е представил три броя разходни касови ордери, с които е посочено да
се брои на „Екзакт газ“ с основание по фактура сумите
3000 лв. по ордер №6388/28.06.2013г., 3000лв. по ордер №6537/29.07.2013г. и
500лв. по ордер №7165/21.12.2013г. И трите представени ордери нямат нито един
подпис, нито на счетоводител, нито на съставител или броил сумата и категорично
на мястото за получил сумата. Ордерите са неподписани изобщо, липсва посочено
конкретно лице, на което се твърди да е броена и получена сумата и съдът
намира, че същите не установяват надлежно плащане, още повече относимо към процесната фактура и
договор.
Ответникът е представил покана за
доброволно изпълнение по изп.дело №2018839074000189
на ЧСИ М.-К.с изх.№1760/2018г., в което се сочи, че е образувано срещу него по молба на взискателя „Екзакт газ“ ЕООД и
въз основа на изпълнителен лист от 04.01.2018г., издаден от СРС, 66 състав по
решение по гр.д.№51850/2016г. за сумата от 12934,85 лв., главница, ведно с
лихви, както и разноски, като общата дължима сума е посочено, че е 23082,51 лв.
и е представено нареждане за превод на сумата по сметка на ЧСИ от 14.03.2018г.
на сумата от 23140лв. По делото не е
представено нито решението, нито изпълнителния лист, но не се установява връзка
с процесната фактура № 192, за която е безспорно, че
няма издадена заповед по чл. 410 от ГПК, нито изпълнителен лист. От
отбелязаното с дописване на ръка върху приложената към исковата молба справка
/стр.14/ може да се направи извод, че тази сума, посочена като главница –
12 934,85 лв. съответства на описана като дължима по фактура №
206/09.01.2015г., като е посочено, че е
за обект читалище с.Гложене, което е извън предмета на процесния договор.
С второ съобщение от ЧСИ Р.М.по
изпълнително дело № 20187900401020 с изх.№20282/16.07.2018г. от ответника е претендирано заплащането в полза на ищеца на описаните
суми, от които две главници в размер на 13 718,32 лв. и 4 940,72 лв.,
ведно с описаните лихви и разноски, които са по заповедта за изпълнение по
гр.д.№25697/2018г., а именно касаеща другите две
фактури по същия процесен договор, като общия размер
на посоченото задължение е 24 292,59 лв. и е представено преводно
нареждане до ЧСИ от 23.08.2018г. за превод на сумата от 24 499,82 лв.
С допълнителния отговор
ответникът е представил повторно платежно нареждане от 21.05.2014г., с което е
нареден превод на сумата от 4000 лв. по фактура №192/29.04.2013г., като е
представено и извлечение от сметка от „И.А.Б.“ АД, от което е видно, че е
осчетоводен този междубанков превод на дата 21.05.2014г. Това нареждане е оспорено
от ищеца, без да е уточнено в какво се изразява оспорването, като се твърди, че
се оспорва вписаното основание на плащането, а именно, че е по процесната фактура. Съдът намира, че оспорването е
неоснователно. Платежният документ отговаря на изискванията на закона, с
допълнителния отговор е представено и извлечение от сметка, с което се
потвърждава превода и вписаното основание, което също е видно от извлечението и
то е именно процесната фактура. Дали ищецът е
осчетоводил това плащане като погасяване именно по процесната
фактура не се установява от ангажираните по делото доказателства, тъй като
въпреки указаната им доказателствена тежест нито една
от страните не е поискала, респ. изразила готовност да внесе депозит за
съдебно-счетоводна експертиза.
При така
установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Съдът
намира, че по делото се установи след постъпване на заповедното производство,
че сумите по настоящия иск съставляват вземане по фактура № 192/29.04.2013г. и
лихва върху същата в размер на 6904,36 лв., търсена за периода от датата на издаване
на фактура до 20.04.2018г., за която сума ищецът „Екзакт
Газ“ ЕООД е подал заявление по чл. 410 от ГПК от 23.04.2018г., по което е
търсил сумата и по още две фактури с лихви, но с разпореждане от 11.05.2018г.
предвид факта, че се иска заповед за суми над 25 000 лв., СРС е отхвърлил
искането за издаване на заповед и е дал указания на заявителя с отделно
разпореждане от 26.06.2018г. да предяви иск за вземането си, за което му е
отказано в хипотезата на чл. 415, ал. 1 т.3 от ГПК. Именно с този иск, предявен
в срок от съобщаване на указанията, което е извършено на 06.07.2018г., е
сезиран настоящия съд. В останалата част на вземанията по другите две фактури,
които са били предмет на заповедното производство и за които първоначално е бил
издаден изпълнителен лист, видно от данните по делото, след уважаване на
възражение по чл. 423 от ГПК от „А.к.“ ЕООД е образувано друго дело по чл.422
от ГПК, с положителен установителен иск за двете
вземания, които са различни от процесното.
Безспорно
е между страните, че те са сключили приложения към исковата молба договор за
изпълнение на СМР, имащ характер на договор за изработка, по силата на който
ответникът е възложител, а ищецът изпълнител на СМР по част „Отопление“ за
описаните обекти, всички на територията на гр. Козлодуй, с.Бутан, с.Крива бара
и с.Хърлец. По договора е уговорено плащане на аванс в размер на 4166,67 лв.
без ДДС, като тази сума с ДДС възлиза на 5000 лв., като плащането е уговорено в
7-дневен срок от подписване на договора. По заплащане на авансовата сума не се
спори и горното се установява от трите платежни нареждания, представени от
ответника съответно от 03.09.2012г., 14.09.2012г. и 19.09.2012г. Следователно
от общо уговорената по договора стойност на СМР в размер на 51362,20 лв., без
ДДС, която с включен ДДС възлиза на 61 634,64 лв. са заплатени авансово
5000 лв.
От
представените с исковата молба и приети като неоспорени двустранно подписани
протоколи съответно с номера от 14/22.11.2012г. до 22/03.12.2012г. страните по
договора са актували СМР, за които представителя на ответника инж. О.Б. / А./
се е подписал, че са изпълнени и на съответната стойност. Стойността на тези
СМР, с изключение на СМР по протокол № 18/22.11.2012г., който е на стойност
13 718,32 лв. и е за допълнителни работи и предмет на отделна фактура,
която не е процесната, възлиза общо на сумата от
36 140,72 лв. с включен ДДС. На тази обща стойност възлиза сбора на сумите
по две фактури – процесната № 192/29.04.2013г. за
сумата от 31 200 лв., и фактура № 207/09.01.2015г. на стойност
4 940,72 лв., която е предмет на издадената заповед за изпълнение и не е
предмет на настоящото дело. Предвид горното съдът намира, че макар да не е
изрично упоменато във фактурата чрез изброяване, с оглед данните по делото и
представените доказателства процесната фактура е за
изпълнени СМР по договора от 23.08.2012г., без допълнителните такива, които СМР
са двустранно актувани и надлежно приети с протоколи от 22.11.2012г. и
03.12.2012г., които са представени и приети като доказателства по делото. Спорен
момент е изискуемостта на това вземане, като ответникът твърди, че ищецът
неправомерно и по-късно е издал фактура за същото, което от своя страна е
довело до погасяване по давност на претенцията. Безспорно е, че в чл. 2.4, ал.3
от договора страните са уговорили, че плащането следва да се извърши срещу
представена фактура и подписан протокол за извършените СМР в срок от 60 работни
дни от датата на приемателния протокол за обекта, когато е подписан без
забележки от инвеститора и издаване на фактурата. Следователно по волята на
страните е уговорен срок за извършване на плащането и той е 60 работни дни. В
тази разпоредба не е уговорен срок, в който изпълнителят се задължава след
подписването на протокола за приемане на СМР да издаде фактура, а е уговорен
срок за плащане, но той е в зависимост от настъпване на две кумулативни събития
– подписване на приемния протокол без забележки и издаване на фактура. Видно е,
че протоколите са подписани на 22.11.2012г. и на 03.12.2012г., а процесната фактура, с която са начислени за плащане
актуваните СМР е издадена на 29.04.2013г., но уговореният в горепосочената
договорна клауза срок от 60 работни дни не е за издаване на фактурата, а за
заплащане на сумата по нея. Следователно падежът на издадената на 29.04.2013г.
фактура е настъпил 60 работни дни след издаването й, което означава, че е
настъпил на 19.07.2013г. От тази дата ответникът е изпаднал в забава и дължи
обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху
неизплатената главница. Не могат да бъдат споделени доводите на ответника, че
задължението за плащане е изискуемо с изтичането на 60 дневния срок по
горепосочената клауза от подписване на приемателния протокол, тъй като друго е
уговорено между страните. Именно с оглед изрично уговорения срок за плащане не
може да се възприемат и доводите на ответника за приложение на общите правила
на чл. 69 от ЗЗД и практиката, че при договор за изработка задължението за
плащане на възнаграждение е дължимо незабавно при приемане на работата. Действително
в случая ищецът е можел да издаде фактурата след подписване на протоколите в
по-ранен срок, но в самия сключен договор няма уговорен срок между страните, в
който изпълнителят да се задължава да издаде фактурата. В българското
законодателство съгласно
разпоредбата на чл.25,ал.2 ЗДДС, данъчното събитие възниква на датата, на която
собствеността върху стоката е прехвърлена или услугата е извършена. Според чл.25,
ал.1 ЗДДС данъчно събитие е доставката на стоки и услуги, а според чл. 8 от ЗДДС, услуга по смисъла на закона е всичко, което има стойност и е различно
от стока, от парите в обръщение и от чуждестранната валута, използвани като
платежно средство. В конкретния случай, предмет на процесните
фактури са извършени строително - монтажни работи, т.е. издадени са за
осъществени услуги, поради което
издаването на фактура, като данъчен и счетоводен документ е елемент от
друг тип правоотношения, чието осъществяване според разпоредбите на чл. 113 от ЗДДС вр. с чл. 25 от ЗДДС е вменено в задължение на
всеки доставчик (изпълнител на услуга) и е обвързано с настъпване на дадено
данъчно събитие - извършване на услугата или авансово плащане по същата.
Услугата от своя страна се счита за извършена с момента на приемането й. Самото
задължение според чл. 113, ал. 4 от ЗДДС следва да се изпълни не по- късно от 5
дни от настъпване на данъчното събитие –приемане на работата с акт обр. 19. Ищецът не е издал фактурата в горепосочения срок,
но това съставлява единствено административноправно
нарушение, което може да доведе до съответната санкция на доставчика от
компетентните органи, но при положение, че страните са уговорили в договора, че
плащането ще е дължимо след получаването на фактурата и не са уговорили срок, в
който същата да бъде издадена и изпратена, не може да се приеме, че със
закъснялото издаване на фактурата, а именно четири месеца след подписване на
протоколите за приемане на СМР, е налице погасяване на задължението за плащане
по същата, при положение, че в договора изрично е уговорен срок за плащане и
той тече не само и единствено от подписването на протоколите, но и от друг, кумалативен факт, който е издаване на фактурата. Ето защо
не може да се приеме, че поради издаването на фактурата на 29.04.2013г., а не
60 работни дни след подписването на приемателния протокол от 03.12.2012г.,
който срок предвид факта, че се касае за работни, а не за календарни дни изтича
в началото на март 2013г., а именно на 05.03.2013г., вземането е погасено по
давност. Вземането не е погасено по давност, тъй като искът, макар и
осъдителен, е такъв по чл. 415, ал.1, т.3 от ГПК, а именно след подадено
заявление по заповедно производство и предявен в срока по чл. 415, ал.4 от ГПК,
поради което съгласно чл. 422, ал.1 от ГПК искът се смята висящ от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповедта, макар и да е отхвърлено и
тази дата е 23.04.2018г. Към тази дата все още не е погасено по давност
вземането по фактура № 192/29.04.2013г., спрямо което е приложим общия
петгодишен давностен срок, който би изтекъл на
19.07.2018г., предвид факта, че падежът на задължението по фактурата е 60 работни
дни и е на 19.07.2013г. Неоснователни са и доводите на процесуалния
представител на ответника, заявени при даване ход на устните състезания, че
предявеният иск, който не е установителен, а
осъдителен, не може да се ползва от прекъсване на давността с подаване на
заявлението, тъй като законодателят е предвидил изрично противното в
разпоредбата на чл. 422, ал.1 от ГПК, която важи за всички случаи и искове,
предявявани при условията на указания по чл. 415 от ГПК и в срока по чл. 415,
ал.4 от ГПК, а не само за установителните такива. Процесният иск не е обикновен осъдителен иск за вземането,
макар първоначално от данните по делото поради липсата на приложени документи и
препис от заповедното производство, съдът да е възприел погрешно горното, а
както изрично е постановил при доклада на делото с протоколно определение в
съдебно заседание искът е по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 415, ал.1, т.3 от ГПК, а именно осъдителен иск за вземане, за което е отказано издаването на
заповед по чл. 410 от ГПК, но предявен съобразно указанията и в срока, даден от
заповедния съд, поради което и с оглед приетите писмени доказателства от
заповедното производство – ч.гр.д.№25697/2018г. на СРС, 33 състав, приложено с
писмо с вх.№42269/28.03.2019г. Фактът, че по заповедното дело са дадени два
пъти указания за предявяване на два иска по чл. 422 от ГПК, първият осъдителен
за процесната фактура, и вторият – след възражението
по чл. 414 от ГПК, не променя извода, че следва да се приложи разпоредбата на
чл. 422, ал.1 от ГПК и да се приеме, че спорът е висящ от момента на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК, което е от дата 23.04.2018г. Именно поради
това не е изтекла и погасителната давност, тъй като до тази дата не е изминал петгодшния давностен срок за
задължението по процесната фактура № 192/29.04.2013г.
Само за пълнота следва да се отбележи, че е неоснователен довода на ищеца, че е
налице признание на задълженията от страна на ответника с изпратена по
електронна поща справка от 09.03.2015г. Процесната
справка изхожда от ищеца видно от съдържанието на представения имейл от 01.04.2015г.
/стр.45 и сл./ от делото, а не съставлява изходящ от ответника документ, който
да удостоверява негово твърдение, че дължи сумите. Следователно не е налице
признаване на задълженията от ответника, за да се приеме, че през 2015г. е
прекъсната давността.
Съдът намира, че от платежните
нареждания по процесната фактура безспорно са платени
4000 лв., което е изрично упоменато и с оглед посоченото от длъжника погасява
задължението по същата за главница. Всички останали плащания касаят или аванс
по договора или са за други фактури и обекти, различни от процесната
и са неотносими, както са неотносими
и плащанията по изпълнителните дела, тъй като за процесното
вземане не е издавана заповед и няма издаван изпълнителен лист, съответно не би
могло да бъде погасено чрез плащане на ЧСИ. Не може да се приемат за
погасителни плащанията и тези, които са само с основание по договор и по
фактура, тъй като платежните нареждания за тях са от 01.11.2012г. и
07.11.2012г., които дати са преди актуване на процесните
СМР с протоколите от 22.11.2012г. и процесната
фактура и не е посочено да са авансови именно по процесния
договор. Следва да се има предвид, че между страните безспорно има и други
правоотношения по други договори и за други обекти, напр. гр. Сандански, поради
което тези плащания не се установява да касаят процесния
договор. Ответникът е този, който следва да установи надлежно възражението си,
че вземането е погасено чрез плащане, а той не е сторил това. Следва да се има
предвид, че при плащанията по банков път, плащане се счита извършено съгласно
чл. 75 от ЗЗД и чл. 305 от ТЗ със заверяване на сметката на получателя, а
ответникът не е ангажирал доказателства за това, освен за сумата от 4000 лв., с
която на 21.05.2014г. е погасил частично задължението именно по процесната фактура № 192. Всички други платежни нареждания
не са придружени от документ за заверяване на сметката, нито са поискани от
ответника чрез използване на специални знания на вещо лице, ангажиране на други
доказателства, от които да се установи постъпване на плащането при ищеца.
Горните аргументи важат и за представените разходни касови ордери, които нямат
никакви подписи и съдът не възприема за надлежни разписки за плащане. От тях не
се установява надлежно плащане и то именно на процесното
задължение, тъй като липсват данни за получаване на сумите. Наред с горното и
за тях важи гореизложеното, че не се установява нито по коя фактура, нито по
кой договор са сумите, дори и да бе установено, че са платени. Ето защо съдът
намира, че основателно е само възражението за погасяване чрез плащане на сумата
от 4000 лв., платена именно по процесната фактура с
платежното нареждане от 21.05.2014г., за което е представен и документ от
банката – извлечение, с което се потвърждава както извършването на превода,
така и основанието за същото, а именно по процесната
фактура №192. Както е посочил по-горе съдът, при положение, че ответникът
изрично е заявил за какво е плащането, осчетоводяването на тази сума от ищеца
за погасяване на други задължения е ирелевантно, дори
и да се установяваше от ангажираните по делото доказателства. Оспорването от
ответника на процесното платежно, което съставлява
частен документ, е неоснователно и е недопустимо да се оспорва само
съдържанието на същия, а именно вписаното основание за плащане. Предвид горното
съдът намира, че на 21.05.2014г. видно от платежното и банковото извлечение,
приложено към допълнителния отговор, се установява частично плащане на 4000 лв.
по процесната фактура №192, с което сумата за
главница по същата е погасена.
С оглед гореизложените доводи съдът
намира, че искът за главница се явява основателен за сумата от 27200 лв.,
представляваща непогасена част от задължението по фактура № 192/29.04.2013г.,
като се съобрази направеното плащане на 4000 лв. на дата 21.05.2014г.
Възражението за погасяване по давност на вземането за главницата се явява
неоснователно с оглед характера на иска, по чл. 422, ал.1 от ГПК във връзка с
чл. 415, ал.1 т.3 от ГПК, който се счита висящ от 23.04.2018г., но предвид
факта, че вземането за лихви се погасява в краткия тригодишен срок, то е
основателно възражението за погасяване на вземанията за лихва за периода до
22.04.2015г. включително, като дължима е лихвата след тази дата, а именно за
периода от 23.04.2015г. до 20.04.2018г., която е върху главница от 27 200
лв. и при служебна справка от съда по реда на чл. 162 от ГПК, тъй като страните
не са поискали експертиза за установяването й, следва да възлиза приблизително
на сумата от 5000лв. Следователно същата надхвърля по размер исковата претенция
за лихви, поради което и съобразно диспозитивното
начало искът за лихви следва да бъде уважен за пълния предявен размер, макар и
да е само за периода от 23.04.2015г. до 20.04.2018г.Предвид горното искът за
лихва следва да бъде уважен за сумата от 5000 лв. и за периода от 23.04.2015г.
до 20.04.2018г., като за останалия период и за разликата до пълния предявен
размер от 6 904,36 лв. претенцията бъде отхвърлена като погасена по
давност, тъй като спрямо лихвите е приложим краткия тригодишен давностен срок.
С оглед изхода на спора следва да бъдат разпределени и
направените от страните разноски, като от ответника не се претендират такива, а
от ищеца са сторени разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение. По
сметка на СГС, който е компетентния съд е внесена сумата от 761,17 лв. като
държавна такса по настоящото дело, която е довнесена и следва да се съобразят
при произнасянето и разноските по заповедното, т.е. същата внесена държавна
такса, или общо държавната такса възлиза на 1522,34 лв. От ищеца се претендира
и адвокатско възнаграждение, като по списъка е посочено тА.а
в размер на 2100 лв. По делото, обаче, е представен с исковата молба на лист 29
от делото, договор за правна защита и съдействие, по който е договорено
адвокатско възнаграждение в размер на 830 лв., за което е отразено, че е
платено в брой и представлява разписка. Друг документ за заплатено адвокатско
възнаграждение не е представен по делото, включително не се съдържа такъв и в
преписа от заповедното производство, постъпил в съда от СРС. Следователно на
ищеца като разноски се следва адвокатско възнаграждение в размер на само на платените
суми, които са 830 лв., още повече, че е налице и възражение за прекомерност,
т.е. дори и да бе установил плащане на адвокатско възнаграждение в размер на
2100 лв., за която сума няма представени доказателства, то не би му се следвала
такава сума предвид цената на исковете. Сумата от 830 лв., която съставлява
доказаното заплатено адвокатско възнаграждение не е прекомерно, както се
поддържа от ответника, тъй като минималното дължимо по Наредба №1/2004г.
съобразно цената на исковете. Предвид горното на ищеца разноските, които се
приемат като установени и доказани от съда възлизат общо на 1522,34 лв. –
държавна такса и 830 лв. – адвокатско възнаграждение или общо 2352,34 лв. От
тях на ищеца се следват разноски съобразно изхода на спора, а именно уважаване
на претенциите за общ размер от 32 200 лв. /27 200лв. + 5000 лв. – лихви/,
като се отхвърлят претенциите до общия предявен размер от 38104,36 лв., или уважават
за 84,5%, поради което се следват разноски в съответното процентно съотношение
или сумата от 1987,73лв. Разноски за заповедното производство не следва да се
присъждат отделно, тъй като в случая, въпреки че искът е по чл. 422 от ГПК във
връзка с чл. 415, ал.1 т.3 от ГПК, то заявлението за заповед е неоснователно
поради несъобразяване с императивните разпоредби на ГПК относно размера на
вземането и не следва да се присъждат разноски на ищеца/заявител за производство,
което не е завършило с акт в негова полза, още повече, че не се установяват и
други направени разноски, освен държавната такса, която съдът присъжда в пълен
размер.
Воден от горното
съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „А.К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес ***, да
заплати на „Е.-Г.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
сумата от 27 200 лв. / двадесет и седем хиляди и двеста лева/,
представляваща неизплатена част от вземане по фактура №
**********/29.04.2013г., представляща възнаграждение
за СМР по договор от 23.08.2012г., ведно със законната лихва върху вземането от
23.04.2018г. – датата на която за същото вземане е подадено заявление по чл.
410 от ГПК, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата до пълния предявен размер от 31 200 лв. като неоснователен.
ОСЪЖДА „А.К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес ***, да
заплати на „Е.-Г.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 5000 лв. / пет хиляди лева/,
представляващи лихва за забава върху вземането по горепосочената фактура за
периода от 23.04.2015г. до 20.04.2018г. като ОТХВЪРЛЯ иска за останалия период / от 29.04.2013г. до 22.04.2015г.
включително/ и за разликата до пълния предявен размер от 6 904,36 лв. като
погасена по давност.
ОСЪЖДА
„А.К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес ***, да заплати на „Е.-Г.“ ЕООД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78 от ГПК
сумата от 1987,73лв. – съдебно-деловодни разноски за производството.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните. Да се връчат преписи от
решението на страните.
СЪДИЯ: