Определение по дело №140/2014 на Окръжен съд - Благоевград

Номер на акта: 2132
Дата: 20 май 2014 г.
Съдия: Магдалена Жбантова
Дело: 20141200100140
Тип на делото: Частно гражданско дело
Дата на образуване: 20 май 2014 г.

Съдържание на акта Свали акта

Публикувай

Решение № 59

Номер

59

Година

26.2.2015 г.

Град

Велико Търново

Окръжен съд - Велико Търново

На

01.26

Година

2015

В публично заседание в следния състав:

Председател:

Секретар:

Прокурор:

като разгледа докладваното от

Елза Йовкова

дело

номер

20144100501210

по описа за

2014

година

за да се произнесе взе предвид:

Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК във вр. с чл.317 от ГПК.

С Решение №204 от 13.11.2014 година, постановено по ГР.Д.№506 по описа за 2014 година на Павликенски районен съд, е отменена Заповед №27 от 21.07.2014 година на Директора на И. музей, гр. П., със седалище и адрес на управление гр. П., ул.„Б. К.” №1, представляван от Директора Н. Ц. А., с която на Е. Н. Ч. – Х., ЕГН-*, с адрес гр. П., ул.„Б.” №., е наложено дисциплинарно наказание „ЗАБЕЛЕЖКА”, като НЕЗАКОСЪОБРАЗНА; присъдени са в полза на ищцата разноски; осъден е ответника да заплати ДТ.

Постъпила е в законоустановения сроквъззивна жалба, подадена от „И. музей – П.”. Обжалва се решението в неговата цялост. Изложени са твърдения в какво се счита, че се състои неправилността на обжалваното решение. Изложени са съображения във връзка с тези твърдения. Направено е искане да бъде отменено обжалваното решение и да бъде постановено друго, с което да се остави исковата молба без уважение. Претендират се разноски за двете инстанции. Няма доказателствени искания. Връчен е препис от въззивната жалба на насрещната страна.

Постъпил е в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, подаден от ищцата. Заето е становище, че депозираната въззивна жалба е процесуално допустима, подадена от надлежната страна в преклузивния срок срещу съдебен акт, подлежащ на контрол, а по същество неоснователна. Изложени са съображения във връзка с неоснователността на въззивната жалба. Направено е искане съдът да разгледа спора по същество и да постанови решение, с което да потвърди обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за двете инстанции. Няма доказателствени искания.

Съдъткато взе предвид оплакванията в жалбата, доводите и съображенията, изложени от страните, и като разгледа и прецени събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на въззивното производство, въведен с въззивната жалба, е искова претенцияза отмяна назаповед за налагане на дисциплинарно наказание „Забележка”, като незаконосъобразна.

Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение първо от ГПК, въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо.

Относно валидността. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.

Относно допустимостта. Решението отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното право така, както е въведено с исковата молба.

Предявеният иск е процесуално допустим. Спазен е преклузивния срок, визиран с разпоредбата на чл.358, ал.1, т.1 от КТ във вр. с ал.2,т.1, предложение първо на чл.358 от КТ.

Преценявайки решението по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения трето от ГПК, и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК, въззивният съд счита решението за правилно. Крайният извод и на двете инстанции е един и същ – атакуваната заповед е незаконосъобразна и следва да бъде отвенена. За този извод съдът е мотивиран от следното:

Районният съд е обсъдил събраните по делото писмени доказателства. Направил е правилни изводи какви обстоятелства от фактическа страна се установяват чрез тях, с изключение на съдържанието на „Заповедта”, с която е наложено дисциплинарното наказание, приложена на л.5 от първоинстанционното дело. Въззивният съд, преценявайки събраните в първоинстанционното производство доказателства, които районният съд е обсъдил, с посоченото изключение, приема за установени от фактическа страна същите обстоятелства, приети за установени от районния съд. Поради което счита, че не е необходимо отново да излага /възпроизвежда/ какви обстоятелства от фактическа страна приема за установени от събраните в първоинстанционното производство доказателства, обсъдени от районния съд, без посоченото изключение.

От съдържанието на процесната „Заповед”, с която е наложено дисциплинарното наказание „Забележка”, настоящият състав констатира, че същата съдържа всичкизадължителни реквизити, визирани с разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ - нарушителя, нарушението и кога е извършено, наказанието и законния текст, въз основа на който се налага. Това е така, защото:

Конкретизирани сабездействията – „неявяване на работа в продължение на четири последователни дни - съответно дните 7-10 юли 2014 г., както и неуведомяване на работодателя относно причините за отсъствие от работа” – т. е.посочени са конкретните обстоятелства, които са мотивирали работодателя да наложи дисциплинарното наказание. Посочено е кога са извършени. Посочен е и законов текст, въз основа на който са наложени.

Дали въз основа на посочения законов текст може да се наложи вписаното в заповедта наказание, дали са осъществени в обективната действителност вписаните бездействия и дали същите са нарушение на трудовата дисциплина са въпроси по съществото на спора, не въпроси, свързани със спазване изискванията на чл.195, ал.1 от КТ относно съдържанието на заповедта, с който се налага дисциплинарно наказание.

Във въззивното производство не са събирани доказателства.

От приетите за установени от фактическа страна обстоятелства от районния съд, които въззивната инстанция след преценката на обсъдените от районния съд доказателства, също приема за установени, с посоченото изключение, и от приетите за установени оßстоятелства, изложени по-горе, въззивният съд прави следните правни изводи:

Заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание „Забележка”, е незаконосъобразна. До този обобщен извод съдът стига по следните съображения:

При спор за законността на наложено дисциплинарно наказаниеи на законосъобразността на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание, в тежест на работодателя е да докаже, че са спазени разпоредбите на чл.193, ал.1 от КТ, чл.194, ал.1 от КТ и чл.195, ал.1 от КТ.

Разпоредбите на чл.193, ал.1 от КТ, чл.194, ал.1 от КТ и чл.195, ал.1 от КТ са императивни. Неспазването им е абсолютно основание за отмяна на дисциплинарното наказание „уволнение” и на заповедта, с която е наложено. Не е необходимо като основание за признаване незаконността на дисциплинарното наказание уволнение и неговата отмяна в исковата молба да е посочено неспазването на посочените разпоредби. Съдът следи служебно за тяхното прилагане.

Аргумент за изложеното по отношение на чл.193, ал.1 от КТ е разпоредбата на ал.2 на чл.193 от КТ, която гласи: ”Когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество”.

Аргумент за изложеното по отношение на чл.194, ал.1 от КТ е факта, чесроковете са преклузивни. Това е така, защото тяхното неспазване води до погасяване дисциплинарната отговорност на работника или служителя, респективно до погасяване правото на работодателя да наложи дисциплинарно наказание. За спазването на преклузивните срокове съдът следи служебно.

Аргумент за изложеното по отношение на чл.195, ал.1 от КТ е, че съдът е длъжен да осъществява съдебния контрол само в рамкитена посочените в заповедта конкретни обстоятелства, характеризиращи действието или бездействието, като нарушение на трудовата дисциплина със съществените му признаци от обективна и субективна страна.

В настоящия казус при издаване на атакуваната заповед са спазени императивните изисквания, визирани с разпоредбите на чл.194, ал.1 от КТ и чл.195, ал.1 от КТ, но не са спазени императивните изискванията, визирани с разпоредбите на чл.193, ал.1 и ал.2 от КТ. За първия извод съдът е мотивиран от следното:

Процесната заповед е издадена преди изтичане на визираните с разпоредбата на чл.194, ал.1 от КТ двумесечен преклузивен срок от откриване на нарушението и едногодишен преклузивен срок от извършването му. Това е така, защото:

Твърдените нарушения на трудовата дисциплина са извършени от 07.07.2014 година до 10.07.2014 година. “Откриване на нарушението” по смисъла на чл.194, ал.1 от КТ е моментът, от който работодателят е узнал за извършеното нарушение, времето и мястото на извършване му, както и е узнал за конкретния извършител. В настоящия казус това е 09.07.2014 година. Обстоятелства, установени чрез съдържанието на процесната „Заповед”, с която е наложено дисциплинарното наказание, и процесната „Покана”, с която са поискани обяснения от ищцата, приложени на л.5 и на л.19 от първоинстанционото дело. Дисциплинарното наказание, съгласно чл.195, ал.3 от КТ, е наложено с връчване на ищцата на заповедта на 28.07.2014 година.Обстоятелство, установено чрез съдържанието на процесната заповед - л.8 от първоинстанционното дело.

В процесната заповедса посочени задължителните реквизити от съдържанието й, визирани с разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ - нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Съображения за този извод съдът изложи при обсъждане на събраните по делото доказателства.

Изводът, че не са спазени императивните изискванията, визирани с разпоредбите на чл.193, ал.1 и ал.2 от КТ, е обоснован от следното:

Дисциплинарното производство е строго формално и визираните в КТ изисквания за неговото провеждане трябва да бъдат спазвани стриктно и точно, за да бъде гарантирано правото на защита на работника и служителя.

За да е законосъобразно проведено дисциплинарното производствос оглед изискванията, визирани с разпоредбите на чл.193, ал.1 и ал.2 от КТ, трябва да бъде изискано обяснение преди налагане на дисциплинарното наказание и изисканото обяснение трябва да е по отношение на действието или бездействието, което е мотивирало работодателя на наложи дисциплинарното наказание, с всичките му индивидуализиращи признаци от обективна и субективна страна така, както са описани в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание.

В настоящия казус за да бъде спазенопосоченото формално изискване е следвалоработодателят след като констатира, че ищцата не се е явила на работа четири дни, а не само два, за което вече е поискал обяснение, и щом като е решил да наложи дисциплинарно наказание за отсъствие от работа за срок от четири дни, е бил длъжен преди да наложи дисциплинарното наказание отново да поиска обяснение, но вече за отсъствието от четири дена и неуведомяването на работодателя за причините.

Фактът, че ищцата е дала обяснение за бездействията, които са мотивирали работодателя да наложи дисциплинарното наказание, с всичките им индивидуализиращи признаци от обективна и субективна страна така, както са описани в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, не може да заличи правните последициот неизпълнениеот работодателя на строго формалното му задължение, посочено по-горе.

Това е така, защотоот съществено значение за квалифицирането на всяко едно действие или бездействие като нарушение на трудовата дисциплина и определяне тежестта на извършеното, което обусловя и вида на дисциплинарното наказание, е периодът на осъществяване на действието или бездействието и причините за действието или бездействието и то през целия период на осъществяването му.

Изложеното обосновава извод, че критерийдали е спазено строго формалното дисциплинарно производство и осигурено правото на защита на работника или служителя е не какво е съдържанието на обясненията на работника или служителя, а критерий е изисканите от работодателя обяснения дали са по отношение на действието или бездействието, което е мотивирало работодателя на наложи дисциплинарното наказание с всичките му индивидуализиращи признаци от обективна и субективна страна така, както са описани в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание.

На основание разпоредбата на чл.193, ал.2 от КТ когато не са спазени императивните изискванията, визирани с разпоредбите на чл.193, ал.1 и ал.2 от КТ, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество.

Настоящият състав като има предвид, че съществува и друго тълкуване на разпоредбите на чл.193, ал.1 и ал.2 от КТ относно периметрите на задълженията на работодателя при изискване на обяснения и тяхното съдържание, намира, че следва да разгледа спора и по същество.

При спор за законността на наложено дисциплинарно наказание и на законосъобразността на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание, в тежест на работодателя е не само да докаже, че са спазени изискванията, визирани с императивните разпоредби на чл.193, ал.1 и ал.2 от КТ, чл.194, ал.1 от КТ и чл.195, ал.1 от КТ, а и да докаже, че

са се осъществили в обективната действителност конкретните действия или бездействия помясто и време така, както са описани в заповедта, както и че те представляват нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.186 от КТ - виновно неизпълнение на трудовите задължения от вида нарушения, визирани в чл.187, ал.1, от т.1 до т.10, включително от КТ.

Описаните в заповедта бездействия - неявяване на работа в течение на четири последователни дни, при наличие на издадени болнични за същия период, и неуведомяване на работодателя за причините за неявяването, не са нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл.186 от КТ - виновно неизпълнение на трудовите задължения, и не са от вида нарушения на трудовата дисциплина, визирани в чл.187, ал.1, от т.1 до т.10 от КТ, при наличието на които работодателят е в правото си да наложи дисциплинарно наказание. Това е така, защото:

По смисъла на чл.186 КТ зада е осъществено нарушение на трудовата дисциплина е необходимо от обективна страна действието или бездействието, които са мотивирали работодателя да наложи дисциплинарното наказание, да са или неизпълнение на трудови задължения, визирани в правна норма,или да са действия, свързани с трудовата дейност, забранени с правна норма. Аргумент за този извод са разпоредбите на чл.187, ал.1 от КТ.

В чл.187, ал.1 от т.1 до т.9, включително, са изброени кои действия или бездействия, които са неизпълнение на трудовите задължения, са нарушения на трудовата дисциплина, като изброяването е примерно.

С т.10 от ал.1 на чл.187 от КТ законодателят е посочил основният задължителен признак на действията или бездействията, които представляват нарушение на трудовата дисциплина. Трябва да са предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение.

Освен, че трябва действието или бездействието да е неизпълнение на трудови задължения, визирани с правна норма, или извършване на действия, забранени с права норма, това неизпълнение трябва да е виновнотова е субективната страна на понятието „дисциплинарно нарушение”.

В настоящи казуспо отношение на бездействието, описано в атакуваната заповед - неявяване на работа четири последователни дни, не е налице субективната страна на понятието „дисциплинарно нарушение”.

Неявявайки се на работа ищцата е упражнила правото си, визирано в чл.162, ал.1 от КТ - ползване на отпуск при временна нетрудоспособност.Спазено е изискването, визирано с разпоредбата на ал.2 на чл.162 от КТ, този отпуск да е разрешен от здравен орган и да е издаден болничен лист.

При наличие на издадения болничен лист, най-малкото е несериозно да се твърди, че неявяване на ищцата на работа в продължение на четири работни дни представлява нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.186 от КТ и е едно от изброените нарушения на трудовата дисциплина, визирани с разпоредбата на чл.187, ал.1, т.1, предложение трето от КТ.

Аргумент за горните изводи е и разпоредбата на чл.113, ал.3 от Закон за здравето във вр. с разпоредбите на чл.112 от Закон за здравето.

С разпоредбите на чл.112 от Закон за здравето са регламентирани процедурата за обжалване на издадени болнични листи, като най-дългия срок, в който могат да бъдат атакувани издадените болнични листи, е три месечен от издаването, а срокът за обжалване на издаден болничен лист от ЛКК, какъвто е настоящия казус, е четиринадесетдневен от издаването. Очевидно в настоящия казус този срок е изтекъл.

С разпоредбата на чл.113, ал.3 от Закон за здравето е прогласена задължителната обвързваща доказателствена сила на решенията на органите на медицинската експертиза – т.е. на издадените болнични листи.

Посочената разпоредба, която гласи, че „Решенията на органите на медицинската експертиза, които не са обжалвани или редът за обжалването им е изчерпан, са задължителни за всички лица, органи и организации в страната”,е достатъчно ясна и като императивна правна норма задължава съда, пред който е представен издаден болничен лист, да зачете неговата доказателствена сила и да приеме, че отразените в него обстоятелства са верни и че при издаването му не са допуснати, нарушения, които да го опорочават.

Изложеното обосновава извод, че е недопустимо в производството по оспорване законосъобразността на издадена заповед за налагане на дисциплинарно наказание, да се обсъждат въпроси относно това дали са нарушени изискванията или реда при издаване на болничния лист или дали отразените в него обстоятелства са верни.

Достатъчен е фактът, че здравните органи са издали болничен лист, който съществува, не е отменен, към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, и към същия момент сроковете за обжалването му са изтекли, за да се направи извод:

Като не се е явила на работа в продължение на четири работни дни, поради разрешен от здравните органи отпуск за временна нетрудоспособност, ищцата не е нарушила виновно едно от основаните си трудови задължения, което от своя страна обосновава извод, че ищцата не е нарушила трудовата дисциплина по смисъла на чл.186 от КТ и не е налице виновно неизпълнение на трудовите задължения от вида нарушения, визирани в чл.187, ал.1, предложение трето от КТ.

По отношение на другото вписано в процесната заповед бездействие, което е мотивирало работодателя на наложи дисциплинарно наказание – неуведомяване на работодателя за причините, поради които ищцата не се е явила на работа в продължение на четири последователни дни, не е налице обективната страна на понятието „дисциплинарно нарушение”. Посоченото бездействие не е неизпълнение на трудово задължение, визирано с правна норма. Това е така, защото:

Задължение за работника и служителя да уведоми работодателя при ползване на отпуск за временна нетрудоспособност е регламентирано с разпоредбата на чл.9, ал.2 от Наредбата за медицинска експертиза, която гласи: „Осигуренияте длъжен да представи болничния лист или да уведоми работодателя/осигурителя до два работни дни от издаването му.”

Ищцата е изпълнила това свое задължение дори предсрочно – болничният лист е представен на работодателя в деня, в който е издаден. Факт, който не се оспорва от ответника и е доказан чрез приетото като писмено доказателство в първоинстанционното производство извлечение от „Дневник за представени болнични листи”, приложен от л.29 до л.30 от делото.

Няма друга правна норма, която да задължава работника или служителя, в конкретния случай и ищцата, да уведоми работодателя преди издаване на болничния лист.

Коректното поведение изисква работникът и служителят да уведоми устно работодателя дори не лично, а чрез други служители, че няма да се явява на работа, поради здравословни причини, и че ще му бъде издаден болничен лист за времето, през което няма да е на работа от надлежния здравен орган, като след издаването му, болничния лист ще бъде представен на работодателя. Но,некоректното поведение и несъобразяването с морални и етични норми не е и не може да бъде нарушение на трудовата дисциплина и то виновно, по изложените по-горе съображения за съдържанието на понятията „неизпълнение на трудовите задължения” и „нарушение на трудовата дисциплина”, с които понятия всеки работодател е длъжен да се съобразява и да спазва, за да не постановява незаконосъобразни заповеди на налагане на дисциплинарно наказание, които подлежат на отмяна по съдебен ред.

Изложеното обосновава Þзвод, че чрез вписано в процесната заповед бездействие, което е мотивирало работодателя да наложи дисциплинарно наказание – неуведомяване на работодателя за причините, поради които ищцата не се е явила на работа в продължение на четири последователни дни, ищцата не е нарушила трудовата дисциплина по смисъла на чл.186 от КТ и не е налице виновно неизпълнение на трудовите задължения от вида нарушения, визирани в чл.187, ал.1, от т.1 до т.10, включително от КТ.

Факта, че и двете, вписани в атакуваната заповед бездействия, които са мотивирали работодателя да наложи дисциплинарното наказание, не са нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл.186 от КТ,обосновава извод, че за работодателят не е възникнало законно право да наложи дисциплинарно наказание; извод за незаконност на наложеното дисциплинарно наказание и незаконосъобразност на заповедта, с която е наложено, и извод за доказаност на исковата претенция за отмяна на процесната заповед, с която на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „Забележа”.

Чрез изложеното по-горе въззивният съд отговори на всички повдигнати с въззивната жалба спорни въпроси, като подчертава, че РЕШАВАЩ МОТИВ, който обосновава крайния извод на въззивния съд, са следните обстоятелствата:

Вписаните в атакуваната заповед бездействия, които са мотивирали работодателя да наложи дисциплинарното наказание, не са нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл.186 от КТ и не е налице виновно неизпълнение на трудовите задължения от вида нарушения, визирани в чл.187, ал.1, от т.1 до т.10, включително от КТ.

С оглед фактическите и правни изводи на въззивния съд, изложени по-горе, решението на районния съд евалидно, допустимо и правилно. Жалбата е неоснователна и решението на районния съд следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответник-жалба направените разноски във въззивното производство в размер на 200 лв.

Водим от горното и по реда на чл.271 от ГПК Великотърновският окръжен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ №204 от 13.11.2014 година, постановено по ГР.Д.№506 по описа за 2014 година на П.районен съд.

ОСЪЖДА И. М., гр. П., със седалище и адрес на управление гр. П., ул.„Б. К.” №1, представляван от Директора Н. Ц. А., да заплати на Е. Н. Ч. – Х., ЕГН-*, с адрес гр. П., ул.„Б.” №., направените разноски във въззивното производство в размер на 200 лв. /двеста лева/.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалванепред В. К.СЪД в едномесечен срок от връчването му на страната.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:______________ЧЛЕНОВЕ: 1. _______________

2. ________________

Решение

2

6263C400C6298744C2257DF60041896A