РЕШЕНИЕ
№ 4206
гр. Пловдив, 13.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330117762 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявени от А. А. И. против „Микро
Кредит“ АД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 40, 70 лв., представляваща недължимо платена и
получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза за
възнаградителна лихва по Договор за заем CrediGo № ..... и сумата от 100 лв.,
представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална
липса на правно основание по клауза за застраховка по Договор за заем
CrediGo № ..., ведно със законна лихва върху тези суми от датата на
депозиране на исковата молба – 10.11.2021 г., до окончателното й изплащане.
Размерът на исковите претенции е установен след прието с Определение
от 29.11.2022 г. изменение на исковете по реда на чл. 214 ГПК чрез
увеличение на техния размер.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Микро Кредит“ АД е
сключен CrediGo № ......, по силата на който в полза на ищеца е отпуснат
кредит в размер на сумата от 1 000 лв. В договора било установено, че ищеца
следва да върне сумата в срок от 10 месеца, считано от 17.12.2017 г. до
17.09.2018 г. Сочи, че размерът на дължимата възнаградителна лихва е
установен с посочване на лихвенпроцент – 24, 29 %. В договорът бил
установен годишен процент на разходите от 49, 60 %. Твърди, че общата
дължима сума по кредита е в размер от 1 114, 70 лв., платима на погасителни
вноски – всяка от 111, 47 лв., като чистата сума за получаване по кредита била
1
в размер от 930 лв., от който – еднократна такса по кредита от 70 лв.
Поддържа, че в разпоредбата на т. 3 от Договора е установена допълнителна
услуга – разсрочване и финансиране на застрахователна премия, с размер на
месечната вноска от 50 лв., платима с всяка вноска. Поддържа, че договорът
за заем е недействителнен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди,
че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗЗП,
тъй като възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния, респ.
двукратния размер на законната лихва е недействителна, поради
противоречието й с добрите нрави, в който смисъл тази клауза следва да се
счита несъществуваща и водеща до липса на посочен размер на
възнаградителната лихва в договора за кредит. Счита, че при сключване на
договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
годишният процент на разходите, след включване в последния и на
задължението за заплащане на такса за допълнителни услуги и застраховка, е
установен в разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Релевира възражение
по чл. 10, ал. 1 ЗПК като твърди, че договорът е изготвен с шрифт по-малък
от 12 пункта. Сочи, че кредиторът няма качеството на застраховател по
смисъла на КЗ, поради което счита, че в негова полза се поражда единствено
право да получи застрахователно обезщетение при настъпил застрахователен
риск, но не и да търси изпълнение на задължението за заплащане на
застрахователни вноски. По така изложените съображения счита договорът за
нищожен, тъй като Кодекса на застраховането забранява изрично на
обвързания агент да събира застрахователни премии и да извършва плащания
към потребителите на застрахователни услуги. Счита, че следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, като се дължи единствено връщане
на чистата стойност по кредита. Сочи, че клаузите за допълнителни услуги и
застрахователна премия са нищожни на две групи основания – поради
недействителност на договора и поради недействителност на клаузите, поради
установяването им в противоречие с добрите нрави, материалния закон и
поради заобикаляне на закона. По така изложените съображения се моли за
уважаване на предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът
„Микро Кредит“ АД е депозирал отговор на исковата молба. Счита исковата
претенция за недопустима по отношение на претенцията за връщане на
недължимо платена застрахователна премия, тъй като застрахователната
премия в размер на 500 лв. е дължима от ищеца на ЗК „Уника Живот“ АД по
силата на отделен застрахователен договор, който не е свързан с процесните
договори, и по който ответникът няма качеството на страна, независимо от
обстоятелството, че е заплатил застрахователната премия от името и за
сметка на потребителя. Излага съображения за неоснователност на
предявените искове. Твърди, че договорът за допълнителни услуги е
самостоятелен, няма характер на договор за потребителски кредит, а на такъв
за предоставяне на услуги, поради което по отношение на него следва да
намерят приложение разпоредбите на Закона за задълженията и договорите.
2
Твърди, че при договорите за услуги може да се иска възнаграждение дори
ако уговореният резултат не може да бъде постигнат, тъй като
възнаграждението е функция на извършената уговорена дейност като вид,
характер и продължителност независимо дали целеният краен резултат е
постигнат. Оспорва твърденията на ищеца за недействителност на договора за
кредит. Твърди, че в договора за кредит ясно е посочен годишният лихвен
процент – от 24, 29 %, който е фиксиран. Поддържа, че годишният процент на
разходите е посочен в договора за кредит и последният изразява печалбата на
кредитора, като твърди, че в него не следва да бъде включено
възнаграждението за допълнителните услуги, които са предмет на
самостоятелно правоотношение. Счита, че изискването за яснота на договора,
установено в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е спазено, като в случая
не е засегната способността н а потребителя да прецени обхвата на своето
задължение. Поддържа, че предоставените услуги не са свързани с
усвояването и управлението на кредита и последните не са били
задължителна предпоставка за сключване на договора за паричен заем.
Релевира възражение за изтекла погасителна давност, като счита, че следва да
се приложи кратката – тригодишна погасителна давност, по отношение на
плащанията, осъществени на 25.01.2018 г. и на 13.02.2018 г., доколкото
плащанията по договора за кредит представляват периодични плащания. По
така изложените съображения се моли за прекратяване на производството
като недопустимо, респ. за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран кумулативно обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
От събраните по делото доказателства се установява, като това
обстоятелство е безспорно, че между страните е сключен Договор за заем
CrediGo №.........., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца
сумата от 1 000 лв. срещу насрещното задължение на последния –
кредитополучател, да върне сумата от общо 1 114, 70 лв. на 10 месечни
вноски – всяка в размер от 111, 47 лв. В договор а е посочено, че сумата за
получаване по кредита е от 930 лв., след приспадане на дължима еднократна
такса от 70 лв. Към договора за кредит е приложен погасителен план, в който
е посочен падежът на всяка вноска и нейният размер. Установява се, че
падежът на първата погасителна вноска е на 17.12.2017 г. и падеж на
последната – на 17.09.2018 г. Установен е годишен лихвен процент от 24, 29
% и годишен процент на разходите от 49, 60 %.
В клаузата на чл. 3 от Договора страните са уговорили, че с подписване
на договора кредитополучателят удостоверява, че желае да ползва
допълнителна услуга, представляваща фиксиране и разсрочване на
застрахователна премия при сключен договор за застраховка, който не
3
представлява задължително условие за сключване на договора. Установено е,
че застрахователната премия подлежи на заплащане на 10 месечни
погасителни вноски, всяка в размер от 50 лв. – с дата на плащане на 17-то
число. По делото е приложен график на плащанията на задълженията по
договора за кредит, като е установен общ размер на погасителната вноска от
161, 47 лв., включващ вноска от 111, 47 лв. и вноска за услуги от 50 лв.
По делото е приложена застрахователна полица за застраховка
„Защита“ № ....., сключена между ЗК „Уника Живот“ АД, чрез
застрахователен посредник „Микро Кредит“ АД със застраховано лице А. А.
И. и ползващо се лице - „Микро Кредит“ АД. В застрахователния договор е
установено, че застрахованата сума е в размер от 1 000 лв., при установена
застрахователна премия от 500 лв. при пакет „Стандарт Живот“, който
покрива следните застрахователни рискове – смърт и трайна пълна
неработоспособност над 50 % вследствие на заболяване.
От изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, осъществила
проверка в счетоводството на ответното дружество, се установява, че ищецът
е заплатил в полза на „Микро Кредит“ АД сумата от общо 325 лв., която е
заплатена както следва: на 25.01.2018 г. – сумата от 200 лв. и на 13.02.2018 г. –
сумата от 125 лв. Експертизата е установила, че общо заплатената сума е
разпределена за погасяване на задължението за главница от 184, 30 лв., за
погасяване на задължението за възнаградителна лихва от 40, 70 лв. и за
задължението за застраховка от 100 лв.
По делото е приложен Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.01.2015 г., сключен между ответника „Микро Кредит“ АД и
„Агенция за събиране на вземания“ ООД, с който е установено, че цедента
прехвърля на цесионера вземания, произтичащи от сключени договори за
заем и вземания по договори за допълнителни услуги, включително и за
застраховки, обективирани в Приложение № 1 към Договора. По делото е
представено Приложение № 1 от 18.06.2018 г., в което е посочен процесния
договор за кредит и уведомление за прехвърляне на вземането, за което не са
налице данни да е достигнало до длъжника (приложена е обратна разписка с
отбелязване, че последната се е върнала като „непотърсена“), т.е. последният
да е надлежно уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за прехвърляне на
вземането.
В случая дори да се приеме, че ищецът е уведомен за прехвърляне на
вземането в настоящото производство чрез запознаване с представените от
страна на цедента документи, последното е ирелевантно за изхода на правния
спор, доколкото с прехвърляне на вземането цесионерът става титуляр на
останалия непогасен остатък от задълженията по договора за паричен заем, а
настоящото производство е образувано по предявен иск за връщане на
недължимо заплатени в полза на първоначалния кредитор суми по процесния
договор за паричен заем. В случая от заключението на вещото лице се
установява, че в полза на ответника са заплатени суми в изпълнение на
4
задълженията по договора за кредит, като плащанията са осъществени преди
датата на подписване на Приложение № 1 към Договора за прехвърляне на
вземането и преди уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането, в
който смисъл цедентът – кредитор и бил носител на вземането към момента
на плащането.
По делото е изслушана съдебно-техническа експертиза, установила
размера на използвания шрифт при съставяне на договора за кредит. Вещото
лице, при работата си с представените в производството по делото писмени
документи в препис, е установило, че договор за заем, приложен на л. 18 по
делото, е написан със серифен шрифт - serif font, подобен на семейство
шрифтове Microsoft Sans Serif, с големина 10 пункта. Вещото лице е
изследвало и шрифта на преписа на договора за кредит, представен по реда на
чл. 192 ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ООД, като е установило,
че шрифта на последния е от 10, 5 пункта. Вещото лице специалист е
изготвило и собствено копие от договора за кредит с шрифт от 12 пункта, за
да обективира, че в зависимост от резолюцията на преписа договорът може да
бъде с различен размер на шрифта. Вещото лице е установило, че
застрахователната полица е съставена със серифен шрифт - serif font, подобен
на семейство шрифтове Microsoft Sans Serif, с големина 7, 5 пункта.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит
представлява формален (изискуемата форма за действителност е писмена –
арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали
той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или
с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг.
чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от
обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на
паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови
уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на
договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят
връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи
по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
С разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е установено, че договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
5
В случая договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на
хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на
кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен
процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора,
условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът
на дължимата погасителна вноска.
От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа
експертиза, изследвала договора за заем, представен в два преписа по делото,
се установява, че последният е написан със серифен шрифт - serif font,
подобен на семейство шрифтове Microsoft Sans Serif, с големина 10 пункта и
10, 5 пункта.
Съдът цени заключението на вещото лице като безпристрастно и
компетентно дадено, поради което възприема фактическите (доказателствени)
изводи, до които вещото лице е достигнало. Вещото лице е изследвало всички
приложени по делото договори като е установило размера на шрифта, на
който последните са съставени и е установило, че и двата преписа са
изготвени с размер на шрифта под 12 пункта.
Следователно налице е нарушение на нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, при
установено съществено отклонение в размера на използвания шрифт, което
води до невъзможност за потребителя за запознаване с клаузите на договора
без затруднение. По така изложените съображения и правоотношението по
договора за паричен заем следва да се обяви за недействително на основание
чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Съдът не следва да пристъпва към разглеждане на останалите
възражения за недействителност на заемното правоотношение, доколкото
установи, че са налице предпоставките на чл. 22 във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
От изслушаната в производството по делото съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че ищецът е заплатил в полза на „Микро Кредит“
АД сумата от общо 325 лв., която е заплатена както следва: на 25.01.2018 г. –
сумата от 200 лв. и на 13.02.2018 г. – сумата от 125 лв. Експертизата е
установила, че общо заплатената сума е разпределена за погасяване на
задължението за главница от 184, 30 лв., за погасяване на задължението за
6
възнаградителна лихва от 40, 70 лв. и за задължението за застраховка от 100
лв.
Следователно и доколкото в случая приложение следва да намери
разпоредбата на чл. 23 ЗПК и след като бе установена недействителността на
договора за паричен заем, потребителят дължи заплащане единствено на
чистата стойност по договора за кредит, поради което сумите, заплатени за
погасяване на задълженията извън главницата, а именно сумата от 40, 70 лв.
за погасяване на възнаградителната лихва и сумата от 100 лв. за погасяване на
задължението за застраховка, са заплатени без наличие на валидно правно
основание за това и подлежат на връщане.
Съдът намира, че всички разходи по кредита, които са заплатени от
длъжника над задължението за главница, подлежат на връщане от страна на
кредитора. В този смисъл съдът не възприема възраженията на ответника, че
застраховката не представлява разход по кредита, а произтича от друго
правоотношение и е задължение, което се кредитира от заемодателя, но се
заплаща в полза на трето лице, а именно – застрахователното дружество.
Задължението за заплащане на такса за допълнителна услуга – предоставяне
на застраховка, макар да не представлява задължително условие за
предоставяне на кредита, произтича от договора за кредит, доколкото в
клаузата на чл. 3 от Договора изрично е установено задължение за заплащане
на допълнителна услуга – застрахователна премия, което е платимо на падежа
на вноските по кредита в полза на кредитора „Микро Кредит“ АД.
Задължението за заплащане на застрахователна премия представлява
разход по кредита и формира възнаграждението на кредитора, поради което
подлежи на връщане при установяване на недействителността на договора.
В този смисъл съгласно разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР към ЗПК общ
разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
За разрешаването на този въпрос следва да се приложи определението,
съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.
Според тази норма "общи разходи по кредита за потребителя" означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора
за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
7
разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаГ.те условия.
За да достигне до този извод съдът съобрази константната практика на
Окръжен съд – Пловдив. В този смисъл са Решение № 1318 от 28.10.2022 г.
по в. гр. д. № 1872/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив; Решение № 570 от
18.11.2021 г. по в. гр. д. № 1901/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив и Решение
№ 260357 от 10.03.2021 г. по в. гр. д. № 2975/2020 г. на Окръжен съд –
Пловдив.
По така изложените съображения предявените искове по чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД са основателни в пълния им предявен размер, тъй като
всички суми, заплатени от ищеца, надвишаващи размерът на предоставения
за ползване финансов ресурс са заплатени при начална липса на основание за
престиране.
В преклузивния за това срок по чл. 133 ГПК ответникът е релевирал
възражение за погасяване на задълженията по давност, като поддържа, че
следва да намери приложение кратката – тригодишна погасителна давност,
тъй като с договора за кредит е установено задължение с периодичен
характер.
Съдът намира, че по отношение на вземането, предмет на предявения
иск, следва да намери приложение общата – петгодишна погасителна давност
на основание чл. 110 ЗЗД, тъй като съдът е сезиран с осъдителен иск за
заплащане на суми на извъндоговорно основание, поради престирането им
при начална липса на правно основание за това.
Със задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленум на Върховния съд по гр. д. №
1/1979 г., се приема, че вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната
давност по чл. 110 ЗЗД или на тригодишна давност, когато вземането е срещу
държавата и държавните организации. Прието е, че с оглед на това, че при
първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при
самото извършване на престацията, следва да се приеме, че давностният срок
започва да тече от деня на получаването й.
В този смисъл са и разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
5/21.11.2019 г. по тълк.д. № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че
задължението за връщане на дадено при начална липса на основание, след
като е безсрочно, може да се иска от кредитора веднага и възниква от
момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо.
От изслушаната в производството по делото съдебно-счетоводна
8
експертиза се установява, че ищецът е осъществил две плащания – на
25.01.2018 г. и на 13.02.2018 г. Исковата молба е депозирана на 10.11.2021 г.,
към който момент не е изтекъл предвидения в закона петгодишен давностен
срок.
По така изложените съображения предявените искове следва да бъдат
уважени.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски,
съобразно изхода на правния спор в размер на сумата от 360 лв., от които 100
лв. за заплатена държавна такса и 260 лв. – депозити за вещи лица.
В производството по делото ищецът е бил представляван на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. от Адвокатско дружество „Г.“. Съдът не възприема
доводите на ответната страна, че безплатното процесуално представителство
по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. може да бъде осъществено единствено от
адвокат, а не от адвокатско дружество. Съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1
ЗА страната може упълномощи адвокатско дружество да я представлява пред
съда, което дружество от своя страна има право да преупълномощи един или
няколко съдружници за извършване на процесуално представителство по
конкретното дело. В този случай адвокатското възнаграждение се дължи на
адвокатското дружество, като отношенията между адвокатското дружество и
адвоката, осъществил процесуално представителство на клиента, са без
значение за присъждането на разноските по делото, включително на
адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. Оказването на безплатна
адвокатска помощ и съдействие в някоя от хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗА
може да се извърши, както от конкретен адвокат, упълномощен от клиента,
така и от адвокатско дружество, което е упълномощено от клиента съгласно
чл. 71, ал. 1 ЗА. В зависимост от това кое лице е упълномощено от страната -
адвокат или адвокатско дружество присъждането на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА следва да се извърши съответно на
адвоката или на адвокатското дружество. В този смисъл е практиката на
Върховния касационен съд, обективирана в Определение № 196 от 13.05.2021
г. по ч. т. д. № 1541/2020 г., Т. К., І т. о. на ВКС.
Съдът определи адвокатското възнаграждение в размер на сумата от
400 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията й действаща към момента на определяне на възнаграждението от
съда, тъй като при сключване на договора последното не е определено с оглед
приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Възнаграждението
следва да бъде определено с оглед материалния интерес на правния спор, тъй
като недължимостта на сумите по двете клаузи на договора за паричен заем
се претендира на едно основание,, а именно – чл. 23 ЗПК, поради
недействителност на договора за кредит. Следва да се посочи, че
разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата не следва да се съотнася с
9
определянето на вида и броя на предявените искове, съобразно правилата,
установени в процесуалния закон, а с осъществените действия от страна на
процесуалния представител във връзка с основанието, от което произтича
твърдяното спорно право.
Предоставените от процесуалния представител адвокатски услуги
представляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали
адвокатското възнаграждение е предварително заплатено или е определено от
съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗА ред. Затова при присъждане на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие от
адвокат, регистриран по ЗДДС, или адвокат, преупълномощен по реда на чл.
71, ал. 1 ЗА от регистрирано по ЗДДС адвокатско дружество, дължимото
възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с § 2а от ДР на Наредба
№ 1/2004 г. следва да включва ДДС. Предвид така изложеното следва да се
присъди възнаграждение от 480 лв. с ДДС.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Микро
Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Цариградско шосе“ № 137, ет. 3, да заплати на А. А. И., ЕГН
**********, с адрес ....., сумата от 40, 70 лв., представляваща недължимо
платена и получена от ответника при начална липса на правно основание по
клауза за възнаградителна лихва по Договор за заем CrediGo № .... и сумата от
100 лв., представляваща недължимо платена и получена от ответника при
начална липса на правно основание по клауза за застраховка по Договор за
заем CrediGo № ..., ведно със законна лихва върху тези суми от датата на
депозиране на исковата молба – 10.11.2021 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Микро Кредит“ АД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на А. А. И., ЕГН **********, сумата от 360 лв. –
съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 17762/2021 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Микро Кредит“ АД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
Адвокатско дружество „Г“, БУЛСТАТ *********, с адрес ..., сумата от 480
лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по гр.д. № 17762/2021 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
10
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
11