Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260788
09.10.2020
година град Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, ІI граждански състав, в публично заседание на двадесет и трети юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 7118 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Делта Кредит“ АДСИЦ
/с предишно наименование „Алфа кредит“ АДСИЦ/, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Христофор Колумб“ № 43, представлявано от
изп. д. Г. А. Г. против Й.А.К., ЕГН **********, с адрес: ***, с която е
предявен установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че съгласно заявление от
25.01.2006 г. и договор за издаване и използване на кредитна карта “*******“ от
03.02.2006 г. на ответницата била издадена кредитна карта и отпусната
определена парична сума, която същата се задължила да върне заедно с
начислените договорни лихви разсрочено, на месечни вноски с установен минимален
размер. Ответницата не извършила плащания на минималните месечни вноски по две
последователни месечни извлечения, поради което на основание Общите условия към
сключения договор, вземането за възстановяване на цялата сума по кредита
станало незабавно изискуемо и дължимо. С договор за прехвърляне на вземания от
15.11.2007 г. „Юробанк И Еф Джи България“ АД, ЕИК ********* прехвърлило на
„Делта Кредит“ АДСИЦ /с предишно наименование „Алфа кредит“ АДСИЦ/, ЕИК
********* вземанията по договори за кредит, изброени в Приложение 1 към
договора, с всички обезпечения, привилегии и други принадлежности към тях,
включително с начислената до датата на прехвърлянето лихва, срещу посочената в
договора цена, която цесионерът е заплатил в цялост на цедента. Твърди се, че в
срока на действие на договора ответницата не е изпълнявала коректно
задължението си за заплащане на дължимите вноски, поради което към 15.11.2007
г. – датата на прехвърлянето на вземането, дължимата от К. сума възлизала на
857,04 лева. Твърди се, че в съответствие с чл. 99, ал. 3 ЗЗД ответницата била
уведомена за извършената цесия, като със споразумение от 10.01.2014 г. сключено
с ищцовото дружество, същата признала съществуването на дълга, като страните се
съгласили задължението да бъде редуцирано с 50%, в случай че остатъкът в размер
на 428,52 лева бъде изплатен от нея на 1 вноска, еднократно в срок до
10.02.2014 г. Ответницата не е заплатила дължимата сума в срок, поради което в
съответствие с т. 6 от споразумението, уговорената редукция е станала невалидна
и същата е останала задължена за цялата неизплатена сума в размер на 857,04
лева. За погасяване на това задължение ответницата заплатила по сметка на
ищцовото дружество сумата от общо 428,52 лева, като извършила следните преводи:
на 10.02.2014 г. – 200 лева; на 10.03.2014 г. – 128,52 лева и на 10.04.2014 г.
– 100 лева. Твърди, че до настоящия момент не са извършвани плащания за
погасяване на остатъка от сумата в размер на 428,52 лева, поради което ищецът
подал заявление по чл. 410 ГПК срещу ответника, по което било образувано ч. гр.
д. № 2370/2019 г. по описа на ПдРС, Х гр. с. Длъжникът бил уведомен за
заповедта по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и на основание чл. 422 ГПК
се предявили настоящите установителни искове за съществуване на вземането.
С оглед гореизложеното моли съда да постанови решение,
с което да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 428,52
лева –главница, представляваща непогасено задължение по споразумение за
признаване и разсрочване на задължение по договор за издаване и използване на
кредитна карта “*******“ от 03.02.2006 г., сключен с Българска пощенска банка
АД /с ново наименование „Юробанк България“ АД/, цедирано на ищеца с Договор за
прехвърляне на вземания от **** г. и Приложение 1 към него, признато от
ответницата със споразумение от ***** г., сключено с ищцовото дружество, ведно
със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
08.02.2019 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 130,60 лева –
мораторна лихва върху главницата за периода 08.02.2016 г. – 08.02.2019 г.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначения му
особен представител е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва
предявения иск по основание и размер. Твърди, че заявлението за издаване на
кредитна карта с дата 25.01.2006 г. не представлява Договор по смисъла на чл. 8
и сл. от Закона за задълженията и договорите и по смисъла на чл. 9 и сл. от
Закона за потребителския кредит. Заявлението не съдържало информацията, която е
задължително изискуема по чл. 11 от ЗПК. В Заявлението нямало две насрещни
волеизявления, липсвало предмет на договора, не било налице отправено
предложение и извършено приемане на предложението и въобще липсвали всички
необходими елементи, за да има валидно сключен договор. В Общите условия
липсвали подписи и дата. Не било установено какво е основанието на претенцията
от 559,12 лева и как точно е формирана тази сума. В споразумението с дата
10.01.2014 г. за страни били посочени ищцовото дружество и Й. А. Б., което лице
не е със същите имена като Й.А.К., която е ответник по настоящото дело.
Прави възражение за изтекла погасителна давност, като
задължението от 857,04 лева била дължима от 15.11.2007 г. – момента на
извършването на цесията, с която ищцовото дружество придобило вземането. До
момента на изтичане на общата 5-годишна погасителна давност, по чл. 110 ЗЗД към
15.11.2012 г. не е имало никаква активност от страна на ищеца или някакво друго
действие, с което да бъде прекъсната давността. Впоследствие било сключено
споразумение от 10.01.2014 г., подписано от Т. И. и Й. Б.. Твърди се, че Т. И. не
е страна по споразумението, като страни по същото са ищцовото дружество и Й. Б..
Очевидна била разликата в имената на ответницата Й.А.К. с тези на подписалата
се Й.А. Б., както и подписите им, поради което и на основание чл. 193 ГПК
оспорва истинността на споразумение от 10.01.2014 г. Оспорва на основание чл.
193 ГПК извлечение за изчисляване на законна лихва и приложение към него, като
на единия документ има подпис върху „изготвил“ без никакви други съществени
индивидуализиращи данни, а върху следващия документ, представляващ таблица с
описани суми липсва какъвто и да е подпис, изявление или идентификация на
съставителя и изобщо данни. Моли за отхвърляне на иска. Релевира възражение за
прекомерност на юрисконсултското възнаграждение в заповедното и в исковото
производство.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на
страните, намира следното:
Видно от приложеното ч.гр.д.
№ 2370/2019 г. по описа на ПдРС, Х гр. с., в полза на ищеца е издадена заповед
№ 1388 от 11.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
следните суми: 428,52 лв. /четиристотин двадесет и осем лева и 52 ст./ главница;
130,60 лв./ сто и тридесет лева и 60 ст./ мораторна лихва за периода 08.02.2016
г. – 08.02.2019 г., ведно със законна лихва, считано от 08.02.2019 г. до
окончателното й заплащане, както и
разноски по делото, от които 25 лв. /двадесет и пет лева / –държавна такса и 50
лв. /петдесет лева/– юрисконсултско възнаграждение. В заповедта е посочено, че
вземането произтича от следните обстоятелства: Непогасено задължение
по споразумение за признаване и разсрочване на договор за издаване и използване
на кредитна карта ****** от 03.02.2006 г., сключен между длъжника и Българска
пощенска банка АД, което е прехвърлено с договор за прехвърляне на вземания от
15.11.2007 г. и приложение към него на „Алфа кредит“. Вземането е признато от Й.К.
със споразумение от 10.01.2014 г. сключено с цесионера. Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника по
реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което и на ищеца било указано да предяви
настоящия иск за установяване на вземането, което той направил в предвидения
срок, поради което се явява допустим и подлежи на разглеждане по същество.
По делото са приети като писмени доказателства: Заявление
за издаване на кредитна карта от 25.01.2006 г.; договор за прехвърляне на
вземания /цесия/ от 15.11.2007 г., сключено между „Юробанк и Еф Джи България“
АД, „Бългериън ритейл сървисиз“ АД и „Алфа Кредит“ АДСИЦ; Приложение № 1 –
списък на длъжниците и вземанията, видно от което под № **** е отбелязано
вземането срещу ответницата; уведомление за прехвърляне на вземания, адресирано
до ответницата; дневни извлечения от 21.11.2007 г., 31.01.2008 г., 30.06.2008
г.; извлечение от сметка № ***** за ЕГН ********** – кредитополучател по
договор за кредитна карта от **** г., в което е отразено, че към 15.11.2007 г.
задълженията на кредитополучателя по договора за кредитна карта, възлиза на
сумата от 857,04 лв., в т. ч. – главница 807,99 лв. и 49,05 лв. – лихва;
Споразумение № ****** от 10.01.2014 г., сключено между „Делта Кредит“ АДСИЦ и
ответницата.
След оспорване авторството на положения за Й. Б. подпис
в Споразумение № ****** от 10.01.2014 г., съставляващо по своята същност частен
диспозитивен документ, бе открито производство по извършване проверка на
истинността му, във връзка с което по искане на особения представител на
ответника бе допуснато извършване на съдебно – почеркова експертиза, от
заключението на която се установява, че подписът, положен за „За длъжника“ е
изпълнен от ответницата Й. Б..
По делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, по която в. л. е установило, че непогасеното задължение на
ответницата по договор за кредитна карта **** № ***********, е в общ размер 857,04 лв. В. л. е
посочило, че към 30.09.2013 г. кредиторът не е получил плащания по цедираното
вземане, като остатъкът на задължението по договора за кредитна карта към
10.01.2014 г. – дата на споразумението, е в размер на 857,04 лв. До 07.02.2019
г. от ответницата са платени на „Делта кредит“ АДСИЦ общо 428,52 лв., както
следва: на 10.02.2014 г. – 200 лв., на 10.03.2014 г. – 128,52 лв. и на
10.04.2014 г. – 100 лв. В резултат на посочените плащания, размерът на дълга по
кредитната карта към 07.02.2019 г., възлиза на сумата от 428,52 лв. Размерът на
мораторната лихва върху главницата от 428,52 лв. за периода 08.02.2016 г. –
09.02.2019 г. /включително и до 08.02.2019 г./ е 130,60 лв.
Съдът кредитира заключенията на съдебно – почеркова и съдебно-счетоводната
експертизи като обективни, компетентно изготвени, а и неоспорени от страните.
При така установената фактическа обстановка, от
правна страна съдът намира следното:
Доколкото заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2370/2019 г. по описа на ПдРС, Х гр.
с. е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, то и установителния иск
по реда на чл. 422 ГПК е допустим, тъй като е предявен в срока по чл. 415, ал.
1 ГПК и има за предмет същите вземания – главница в размер на сумата от 428,52
лв. и мораторна лихва в размер на 130,60 лв. за периода 08.02.2016 г. –
08.02.2019 г.
Ищецът основава вземането
си на Споразумение от 10.01.2014 г., подписано между „Делта Кредит“ АДСИЦ и
ответницата.
Следва да се посочи, че
възражението на особения представител на ответника, че споразумението е
подписано от Й. А. Б., което лице не е със същите имена като тези на Й. А. К. –
ответник по настоящото производство, е неоснователно. Видно от служебно
изготвена справка за предоставяне на данни по реда на Наредба № 14/18.11.2009
г. Й. А. Б., с ЕГН **********, е със старо име Й.А.К., като промяната във
фамилното име на ответницата се дължи на развод, за което е представен документ
от 20.04.2005 г. Ето защо съдът намира, че искът е коректно насочен срещу
ответницата, независимо от промяната във фамилното й име.
Видно от представеното по
делото споразумение от 10.01.2014 г., страните са постигнали съгласие, че
„Делта Кредит“ АДСИЦ в качеството си на цесионер по договор за продажба на
вземания от 15.11.2007 г., сключен с „Юробанк и Еф Джи България“ АД /с предишно
наименование „Българска пощенка банка“ АД/ е придобил вземанията на последното
срещу ответника по договор от 03.02.2006 г. за кредитна карта ** *******,
сключен между ответника и „Юробанк и Еф Джи България“ АД. В споразумението,
изрично е посочено, че към датата на сключване на договора за продажба на
вземания, размерът на цедираното вземане срещу длъжника е 857,04 лв., като към
30.09.2013 г. кредиторът е получил плащания по вземането, в размер на нула лева
и остатъкът на задължението е в размер на 857,04 лв. В т. 4 от споразумението,
страните постигнали съгласие, че при заплащане на 50% от дължимата сума в
размер на 428,52 лева на една вноска до 10.02.2014 г., кредиторът се отказва
/опрощава/ останалата половина част от дълга и същия се счита погасен изцяло
занапред. Но при неплащане на посочената сума до падежа, цялото вземане в
размер на 857,04 лева става изискуемо, ведно с мораторна лихва.
С оглед изложеното, съдът
намира, че с подписване на процесното споразумение, ответникът е признал, че
има задължение в размер на сумата от 857,04 лв., което произтича от договор от
03.02.2006 г. за кредитна карта ** **********, сключен с „Юробанк и Еф Джи
България“ АД, което вземане е прехвърлено чрез договор за цесия от 15.11.2007
г. на ищеца „Делта Кредит“ АДСИЦ /с предишно наименование „Алфа кредит“ АДСИЦ/,
като съдът намира представените по делото доказателства в тази насока за
достатъчни за установяване прехвърлянето на вземането в полза на ищеца.
Следва да се посочи, че по
своята правна същност споразумението представлява спогодба по смисъла на чл.
365 ЗЗД, който като всеки друг договор има силата на закон за страните, които
са го сключили, съгласно чл. 20а ЗЗД. Касае се
за отделен, самостоятелен вид договор за разрешаване на един съществуващ или
възможен спор чрез взаимни отстъпки, като той се характеризира с
правноустановително /декларативно/ действие, изразяващо се във взаимното
съгласие на двете страни, че правното положение между тях е такова, каквото го
провъзгласява спогодбата; преобразуващо /конститутивно/ действие, когато с нея
те приемат изменения от действителното правно положение; и правнорегулиращо
действие с оглед задължението им да се въздържат от нейното оспорване занапред,
като всяка една от тях може да иска изпълнението на признатите или поети от
другата страна задължения. Ето защо основателността на така предявения от ищеца
установителен иск, зависи от това дали ответницата е изпълнила уговорките по
споразумението и от валидността на последното.
Съдът
приема, че между страните е постигнато валидно споразумение. Същото не
противоречи на закона, като с него ответникът е признал задължението си и е
уговорен падеж за плащане на същото, като споразумението е породило уговорените
между страните правни последици.
Що се отнася до направеното от
особения представител на ответника възражение, досежно заявлението за издаване
на кредитна карта с дата 25.01.2006 г., че същото не представлява договор по
смисъла на чл. 8 и сл. от ЗЗД и по смисъла на чл. 9 и сл. от ЗПК, като не
съдържало информацията, която е задължително изискуема по чл. 11 ЗПК, нямало
две насрещни волеизявления, липсвало предмет на договора, не било налице
отправено предложение и извършено приемане на предложението и въобще липсвали
всички необходими елементи, за да има валидно сключен договор, като в общите
условия липсвали подписи и дата, както и направените в представената по делото
писмена защита възражения, че ОУ и заявлението за издаване на кредитна карта не
изпълняват изискванията на чл. 35 и 36 от приложимия Закон за защита на
потребителите и за правилата за търговия, поради което се иска прогласяване
нищожността на договорното правоотношение, следва да се посочи, че
доколкото претенцията е основана на постигнатото между страните споразумение,
признание на дълга и съгласие, че кредиторът е нов – ищец по настоящото дело,
то абсолютно ирелевантни са предшестващите отношения между ответницата и
предходния кредитор. Това споразумение има материалноправно значение за
отношенията между страните, като ги установява занапред, съгласно постигнатите
уговорки. Ето защо и съдът не дължи произнасяне по направените възражения за
нищожност на договор от 03.02.2006 г. за кредитна карта ** ******, сключен между
ответницата и „Юробанк и Еф Джи България“ АД. Следва да се посочи и, че направеното
възражение за нищожност на договора, се явява неоснователно, доколкото
ответникът се позовава на разпоредбите на ЗПК, които в случая не биха могли да
бъдат приложени, тъй като се касае не за договор за потребителски кредит, а за
задължение произтичащо от споразумение /в т. см. Решение от 01.11.2019 г.,
постановено по в. гр.д. № 1683/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, VІІІ
състав/.
От събраните по
делото доказателства, включително и от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза не се установи ответницата да е платила сумата от 428,52 лв. в срок
до 10.02.2014 г., поради което е влязла в сила уговорката между страните по т.
6 от споразумението, а именно цялата сума от 857,04 лв. по кредита е станала
изискуема, считано от 11.02.2014 г., ведно със законната лихва по чл. 86 ЗЗД. И
доколкото ответницата е извършила плащания по споразумението, както е посочило
вещото лице по ССЕ: на дата 10.02.2014 г. – 200 лв., на 10.03.2014 г. – 128,52
лв. и на 10.04.2014 г. – 100 лв., то и основателна се явява исковата претенция
на ищеца за заплащане на останалата незаплатена от ответницата сума в размер на
428,52 лв., поради което и следва да бъде уважена.
Съдът намира
стореното от особения представител на ответника възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на претендираната главница за неоснователно,
по следните съображения:
Досежно
вземането за главница погасителната давност е петгодишна, съгласно разпоредбата
на чл. 110 ЗЗД, която е започнала да тече на 11.02.2014 г., като до датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.02.2019 г., този срок не е изтекъл.
Следва да се посочи, че с подписването на споразумението от 10.01.2014 г.,
ответницата изрично е признала основанието, размера и кредитора на
задължението, като същото има за последица прекъсване на изтеклата дотогава
погасителна давност и преместване на началния й момент към деня, в който
вземането по споразумението става изискуемо, съгласно разпоредбата на чл. 116,
б. „а“ ЗЗД, а именно от 11.02.2014 г.
Предвид
основателността на исковата претенция за главница, следва да се уважи и
искането за присъждане на законна лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда до
окончателното изплащане.
Доколкото по
делото се установи дължимостта на главно вземане в размер на сумата от 428,52
лв., за което ответницата е изпаднала в забава от 11.02.2014 г., то на ищеца се
дължи и мораторна лихва. В. л. по съдебно-счетоводната експертиза е установило,
че мораторната лихва върху посочената главница за периода 08.02.2016 г. –
08.02.2019 г., възлиза на сумата от 130,60 лв., в какъвто размер се претендира
и от ищеца. С оглед пълнота на изложението, следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 111 б. ”б” ЗЗД вземанията
за обезщетения за неизпълнение се погасяват с тригодишна давност от датата на
изискуемостта /в този смисъл е и константната задължителна практика на ВКС по
чл. 290 ГПК - Решение №167/08.12.2013 по т.д. №657/12 г. на І ТО на ВКС,
Решение №93/06.07.2010 г. по т.д. № 808/09 г./. Действително ответницата е
изпаднала в забава от 11.02.2014 г., но доколкото мораторната лихва се
претендира за периода от 08.02.2016 г. до 08.02.2019 г. /датата на депозиране
на заявлението по чл. 410 ГПК в съда/, то и погасителна давност за
претендираната мораторна лихва не е изтекла, поради което и претенцията за
сумата от 130,60 лв. – мораторна лихва се явява основателна и следва да бъде
уважена изцяло.
С оглед гореизложеното, съдът приема, че предявения установителен иск е
основателен и следва да се уважи изцяло.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане,
разноски следва да се присъдят в полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е съответно искане, представени са доказателства за сторени
такива в размер на: 75 лв. в заповедното производство – от които 25 лв. –
държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение и сумата от 625 лева –
разноски по настоящото производство, от които сумата от 75 лева – държавна
такса, 300 лева – депозит за особен представител, 100 лева – депозит за вещо
лице по ССЕ и сумата от 150 лева – юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в
посочения размер съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК /в сила от 28.01.2017 г./, във вр.
с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП.
По делото са направени разноски за депозит за
поисканата от особения представител съдебно – почеркова експертиза в размер на 80
лева, които по аргумент от чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК, са платени от бюджета на
съда. С оглед изхода на спора, ответникът ще бъде осъден да заплати в полза на
съда сумата от 80 лева /в т.см. т. 7 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Й.А.К. /Б./, ЕГН **********, с адрес: *** ДЪЛЖИ на „Делта Кредит“ АДСИЦ /с
предишно наименование „Алфа кредит“ АДСИЦ/, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Христофор Колумб“ № 43, представлявано от изп. д.
Г. А. Г., СУМАТА от 428,52 лева /четиристотин двадесет и
осем лева и петдесет и две стотинки/, представляваща непогасено задължение по
споразумение за признаване и разсрочване на задължение по договор за издаване и
използване на кредитна карта “*******“ от 03.02.2006 г., сключен с Българска
пощенска банка АД /с ново наименование „Юробанк България“ АД/, цедирано на
ищеца с Договор за прехвърляне на вземания от **** г. и Приложение * към него,
признато от ответницата със споразумение
от 10.01.2014 г., сключено с ищцовото дружество, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 08.02.2019 г. до
окончателното й изплащане, както и СУМАТА от 130,60 лева /сто и тридесет лева и шестдесет стотинки/ – мораторна
лихва за периода 08.02.2016 г. – 08.02.2019 г., за която сума в полза на ищеца „Делта
Кредит“ АДСИЦ /с предишно наименование „Алфа кредит“ АДСИЦ/, ЕИК *********, е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1388
от 11.02.2019 г. по ч. гр. д. № 2370/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
Х гр. с.
ОСЪЖДА Й.А.К., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Делта Кредит“ АДСИЦ /с
предишно наименование „Алфа кредит“ АДСИЦ/, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Христофор Колумб“ № 43, представлявано от изп. д.
Г. А. Г., СУМАТА от общо 75 лева /седемдесет
и пет лева/ – разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 2370/2019 г.
по описа на Районен съд – Пловдив, Х гр. състав, както и СУМАТА от общо 625 лева /шестстотин двадесет и пет
лева/ – разноски за производството по гр. д. № 7118/2019 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, ІІ гр. с.
ОСЪЖДА Й.А.К., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ в полза на Държавата, по бюджета на съдебната
власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, СУМАТА от 80 лева /осемдесет лева/ – съдебни разноски за платено от бюджета
на съда възнаграждение по приетата по делото съдебно – почеркова експертиза.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
Д. К.