Р Е Ш Е Н И Е №
51
В ИМЕТО НА НАРОДА
град Шумен, 27.02.2020г.
Шуменски
окръжен съд в открито заседание на тридесети януари две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мирослав Маринов
ЧЛЕНОВЕ:
1. Ралица Хаджииванова
2. мл. с. Соня Стефанова
Като разгледа докладваното от
младши съдия Стефанова в. гр. дело № 505 по описа за 2019 год. на Шуменски
окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 953/ 17.10.2019 год.,
постановено по гр. д. № 1161 по описа за 2019 год. на Шуменски районен съд е
отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск с пр. осн. чл. 439 от ГПК
за признаване за установено, че А.М.А., действащ чрез процесуалния си
представител адв. Д.С., Адвокатска колегия – София не дължи на „Ултима“ ЕООД
сумата от 3000 евро – главница, представляваща задължение, за което е бил издаден
изпълнителен лист от 23.02.2012 год. по ч.гр.д. №599/2012 год. по описа на ШРС.
На осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът е осъден да заплати сторените от ответника
разноски в първоинстанционното производство в размер на 630 лв.
Недоволен от така постановеното
съдебно решение остава ищецът в първоинстанционното производство А.М.А., който го обжалва. Навежда твърдение, че Постановлението за
прекратяване на първото образувано изпълнително дело № 181/ 2012 год. не му е било връчено и същото не е влязло в сила. Счита,
че второто изпълнително дело № 75/2019 год., образувано въз основа на
същия изпълнителен лист, е недопустимо. Излага, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че извършените по второто изпълнително дело изпълнителни
действия са прекъснали давността. Моли решението да бъде отменено и вместо него
да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения от него иск.
Претендира сторените съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание
жалбоподателят редовно призован не се явява и не изпраща представител.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна „Ултима“ ЕООД, действаща чрез
процесуалния си представител адв. С.К.,***, в който излага, че въззивната жалба
е неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и
законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира сторените в
настоящото производство съдебно – деловодни разноски.
В съдебно заседание въззиваемата
страна редовно призована не изпраща представител. За нея се явява адв. С.К.,***, редовно
упълномощена, която поддържа отговора, не сочи нови
доказателства и няма нови доказателствени искания.
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл. 259 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата, т.е. по действащия ГПК въззивният съд действа
като апелация (т. нар. „ограничен въззив”). В този смисъл е и трайната практика
на ВКС – напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г.,
II г. о., ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II
г. о., ГК. След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е
валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
От представения по делото Договор
за потребителски кредит под формата на договор за заем № 5076/ 26.06.2010 год.
се установява, че между ответното дружество в качеството на кредитор и ищеца в
качеството му на поръчител на Н.А.М.. са възникнали облигационни
правоотношения.
По делото е приложен запис на
заповед от 26.06.2010 год., от който е видно, че ищецът, в качеството си на
поръчител се е задължил да заплати на ответното дружество без протест сума в
размер на 3000 евро, с падеж – на предявяване.
Не се спори между страните, а и
се установява от материалите по делото, че е образувано ч.гр.д. № 599/ 2012
год. по описа на Шуменски районен съд, по което в полза на ответното дружество
на 23.02.2012 год. е издаден изпълнителен лист, по силата на който ищецът е
осъден солидарно с лицето Н.А.М.. да им заплати сумата от 3000 евро,
представляваща главница за незаплатено задължение по запис на заповед от
26.06.2010 год., с падеж – на предявяване, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 22.02.2012 год. до изплащане на вземането, както и
сумата от 468 лева – разноски по делото.
Въз основа на издадения
изпълнителен лист по молба на ответното дружество е образувано изпълнително
дело №181/2012 год. по описа на ЧСИ Д.З., с район на действие Шуменски окръжен
съд. Покана за доброволно изпълнение е връчена на длъжника А.М.А. на 27.03.2012
год. По изпълнителното дело са извършвани множество действия – на 26.03.2012
год. е наложена възбрана върху недвижим имот на ищеца. На 07.05.2012 год. е
извършен опис на движими вещи и недвижими имоти, собственост на длъжника. От
страна на длъжника по изпълнителното дело са заплатени сумата от 400 лева на
14.05.2012 год. и 500 лева на 18.05.2012 год. От подадено от страна на
ответното дружество заявление вх. № 29423/ 17.10.2012 год. се установява, че
длъжникът е заплатил сума в размер на 260 лева на ответника. На 07.11.2013 год.
взискателят е депозирал писмена молба с искане за извършване на проверка за
налични трудови договори и притежавани от длъжника МПС-та, както и налагане на
запори, след установяване на налични такива, в резултат на което на 29.01.2014
год. е наложен запор на собствени на ищеца моторни превозни средства като съобщението
за наложения запор е връчено на длъжника на 10.02.2014 год. След тази дата липсват
данни за извършване на други изпълнителни действия по изпълнителното дело. Въз
основа на писмена молба от взискателя и на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК изпълнително
дело №181/2012 год. е прекратено на 16.01.2019 год. с Постановление на ЧСИ Д.З..
Въз основа на същия изпълнителен
лист и по молба на взискателя на 16.01.2019 год. е образувано изпълнително дело
№75/2019 год. по описа на ЧСИ Д.З., с район на действие Шуменски окръжен съд, по
което са извършени множество изпълнителни действия: запор на банкови сметки на
длъжника в „ТБ Д“ АД, в „Банка ДСК“ ЕАД, в „ЦКБ“ АД и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД,
запор на лек автомобил марка Фиат Регата с рег № Н 0223 РН, запор на трудовото
възнаграждение на длъжника от „Строй Комерс Ко“ ЕООД и „Стебо-95“ ЕООД.
Съобщението за наложените запори и насрочения опис е получено от длъжника на
11.03.2019 год. Във връзка с наложения запор от трето задължено лице на
19.03.2019 год. е постъпила сумата от 414.34 лева. На 04.04.2019 год. е
наложена възбрана на съсобствен на длъжника недвижим имот и е насрочен опис на
същия за 27.05.2019 год.
С Определение № 1278/ 24.04.2019
год., постановено по гр. д. № 1161/2019 год. по описа на Шуменски районен съд е
спряно изпълнението по изп. дело №75/2019 год. по описа на ЧСИ Д.З..
При
така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е
отрицателен установителен иск с пр. осн. чл. 124, ал.1, вр. чл. 439 от ГПК. Цитираната норма предвижда възможността
длъжникът да оспори с иск изпълнението срещу него, като претенцията му може да
се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. С оглед на това и предвид въведеният с исковата претенция и поддържан във
въззивната жалба довод за погасяване вземането по давност, следва да се приеме,
че ищецът се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на
изпълнителното основание, което обуславя допустимост на защитата по чл. 439 ГПК.
Не е спорно между страните, че
между тях е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за
потребителски кредит под формата на договор за заем № 5076/ 26.06.2010 год.
Установи се от материалите по делото, че за обезпечение на изпълнението по
договора е издаден запис на заповед от 26.06.2010 год., по силата на който
ищецът се е задължил да заплати на ответното дружество без протест сума в
размер на 3000 евро, с падеж – на предявяване.
Не се спори, че в полза на
ответното дружество на 23.02.2012 год. е издаден изпълнителен лист за сумата от
3000 евро, представляваща главница за незаплатено задължение по запис на
заповед от 26.06.2010 год., с падеж – на предявяване, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 22.02.2012 год. до изплащане на вземането, както и
сумата от 468 лева – разноски по делото.
Не е спорно, че въз основа на
този изпълнителен лист на 14.03.2012 год. е образувано изпълнително дело
№181/2012 год. на ЧСИ Д.З., по което са извършвани изпълнителни действия,
последното от които е наложен запор на собствени на ищеца моторни превозни
средства като съобщението за наложения запор е връчено на длъжника на
10.02.2014 год. Не е спорно и, че понастоящем е образувано изпълнително дело №
75/ 2019 год. при същия ЧСИ.
Основния спорен въпрос между
страните е дали вземането на ответника е погасено по давност.
Въззивният съд напълно споделя
изложеното в мотивите на Шуменския районен съд, както и цитираната там доктрина
и съдебна практика касателно неоснователността на твърдението на ищеца, че
погасителната давност за процесното вземане е 3 години и изтича на 23.02.2015
год. и на осн. чл. 272 ГПК препраща към тях.
Действително, съгласно
разпоредбите на чл. 531, ал. 1 от ТЗ и чл. 537 от ТЗ исковете по менителницата срещу платеца се
погасяват с тригодишна давност, като разпоредбите за менителницата се прилагат
и към записа на заповед, т. е. вземанията, произтичащи от запис на заповед се
погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Правилно, обаче, районният
съд е определил, че след влизане в сила на издадената заповед за незабавно
изпълнение по отношение на процесното
парично задължение следва да бъде приложена общата петгодишна давност, като
съображенията за това са следните:
Видно от
материалите по делото в полза на въззиваемата страна е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК, която е влязла в сила и се е превърнала
в годен изпълнителен титул, въз основа на който може да са допусне принудително
удовлетворяване на предявеното притезание. Влязлата в сила заповед за
изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните
сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение (Определение № 214 от 15.05.2018
г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV
г. о., ГК). Затова длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по
общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно
разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет
години (а не три години, както счита жалбоподателят).
В процесния случай давностният
срок е започнал да тече от деня на падежа на вземането по записа на заповед -
26.06.2010 год., съобразно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, като съгласно
чл. 116, б.
"б" от ЗЗД, давността се прекъсва при
предявяване на иск или възражение, или на искане за започване на помирително
производство, при условие, че те са уважени, както и с предприемане на действия
за принудително изпълнение. Съгласно чл. 117,
ал. 1 от ЗЗД от прекъсването на давността
започва да тече нова давност.
Безспорно до влизане в сила на
заповедта за изпълнение към процесното вземане се е прилагала специалната
тригодишна давност, а след като е влязла в сила, вземането се погасява с
изтичане на общата 5-годишна давност, съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2
от ЗЗД. Липсват данни съобщение за издадената заповед за незабавно изпълнение,
ведно с изпълнителен лист да са били изпращани на ищеца, поради което настоящият
съдебен състав споделя становището на първоинстанционния съд, че заповедта за
незабавно изпълнение е влязла в сила най-късно на 11.04.2012 год. За да достигне до този извод,
съдът е установил, че поканата за доброволно изпълнение по образуваното
изпълнително дело №181/2012 год. на ЧСИ Д.З. е връчена на длъжника А.М.А. на
27.03.2012 год. и е съобразил 2-седмичния срок за възражение, предвиден в чл.
414, ал. 2, вр. ал. 1 от ГПК.
Предвид изложеното, от датата, на
която вземането е станало изискуемо - 26.06.2010 год. до 11.04.2012 год.,
вземането не е било погасено по давност, тъй като не е била изтекла кратката
3-годишна давност.
Както беше посочено по-горе, след
влизане в сила на заповедта за изпълнение на 11.04.2012 год. започва да тече
нова давност, която всякога е 5 години.
Първоинстанционният съд не е
съобразил, че през периода, обхващащ времето, през което е било образувано
първото изпълнително дело №181/2012 год. по описа на ЧСИ Д.З., имащо за предмет
процесното вземане, са съществували два тълкувателни акта на ВС, касаещи
разпоредбите на чл. 110- 116 от ЗЗД, уреждащи режима на давността в българското гражданско право. Първият от
тях е Постановление на Пленума на ВС № 3/18. ХІ. 1980 г. на ВС на РБ, а вторият
–ТР № 2/26. VІ. 2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което в т.
10 прогласява ППВС № 3/1980 г. за загубило сила. Т. е. отмяната на ППВС №
3/1980 г. настъпва на 26. VІ. 2015 г. Законът не е предвидил момент, от който
започват да действат тези тълкувателни актове или откога отпада действието им.
Разрешението на този проблем е дадено с постановените Решение № 170/17.09.2018
г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ГК, ІV Г. О. и Решение № 51/ 21.02.2019
год. по гр. д. №2917/ 2018 год. на ВКС, ІV г.о., които настоящият съдебен
състав възприема изцяло.
В същите е посочено, че когато се
касае за първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР, те имат обратно действие и
даденото от тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в
сила., т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което
впоследствие е посочено в тълкувателните актове. Не така обаче стои въпросът с
т. нар. последващи тълкувателни актове. Такива тълкувателни ППВС и ТР са онези,
с които по налагащи се причини и промени се постановява изоставянето на вече
дадено тълкуване и въприемане на ново такова, по едни и същи непроменени
действащи норми. Тези тълкувателни актове според цитираното решение на ВКС се
състоят от две части. С първата се дава новото тълкуване на правната норма, а с
втората се обявява за загубил сила предшестващ тълкувателен акт и тази втора
част поражда действие от момента на постановяване на новото ТР. "В тези
случаи, ако преди постановяването на новото ТР са се осъществили факти, които
са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са
породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с
оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на
настъпването на последиците". ТР № 2/26. VІ. 2015 г. по тълк. дело №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което в т. 10 прогласява ППВС № 3/1980 г. за
загубило сила, се явява именно такъв последващ тълкувателен акт, поради което
няма обратно действие. Т. е. ППВС № 3/1980 г. е преустановило действието си на
26. VІ. 2015 г. и дадените с него тълкувателни разрешения са задължителни за
времето преди отмяната му, а ТР № 2/26. VІ. 2015 г. на ВКС ще се прилага от
този момент за в бъдеще.
С оглед на гореизложеното, в
разглеждания случай следва да се отчетат разликите между двата тълкувателни
акта и действието им спрямо настъпилито до постановяването, респ. отмяната им
правни последици в процесните правоотношения.
С ППВС № 3 от 18. ХІ. 1980 г. се
приема, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес
относно принудителното осъществяване на вземането, съгласно чл. 115, б.
"ж" от ЗЗД. В процесния случай, през
периода от 11.04.2012 г., когато заповедта за изпълнение е влязла в сила (обстоятелството,
че ИД № №181/2012 год. по описа на ЧСИ Д.З. е образувано преди тази дата е
ирелевантно) до 26. VІ. 2015 г., когато е отменено Постановление № 3 на ВС,
погасителната давност е спряла да тече, като посоченият времеви период не се
зачита за изтекла погасителна давност, поради висящността на изпълнителния
процес, приравнен на съдебния, като няма никакво значение дали взискателят е
бил пасивен или редовно е изисквал извършването на изпълнителни действия от
ЧСИ.
С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г.
на ОСГТК на ВКС е обявено за загубило сила и отменено Постановление № 3 от 18.
ХІ. 1980 г. на Пленума на ВС, според което погасителна давност не тече, докато
трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането,
съгласно чл. 115 б.
"ж" от ЗЗД. С това тълкувателно решение е
прието, че в изпълнителния процес давност тече, но от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие започва да тече нова
погасителна давност.
Следователно от 26. VІ. 2015 г.
когато е отмяната на ПВС № 3/1980 г., давностният срок за процесното вземане е
започнал отново да тече и дори да не беше образувано ново изпълнително дело №
75/16.01.2019 год. по описа на ЧСИ Д.З. с район на действие Шуменски окръжен
съд, към датата на подаване на исковата молба не е бил изтекъл.
Предвид гореизложеното,
безпредметно е да се обсъжда възражението на жалбоподателя, че тъй като не е
получил постановление за прекратяване на първото изпълнително дело, вторият
образуван изпълнителен процес бил недопустим и всички действия по него не
прекъсвали давността.
Само за пълнота следва да се
отбележи, че независимо от гореизложеното възражението на жалбоподателя е
неоснователно. В доктрината и съдебната практика е трайно установено
разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар.
„перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да
прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти. При настъпила перемпция
актът за прекратяване има декларативен характер. Без правно значение е дали съдебният
изпълнител изобщо ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, кога ще направи това и дали ще връчи препис от изготвения акт на
страните, тъй като прекратяването на изпълнителното производство става по
право, като нова давност започва да тече от предприемането на последното по
време валидно изпълнително действие (т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на
ВКС).
Предвид гореизложено, съдът
намира, че предявеният отрицателен установителен иск, с който ищецът претендира
да бъде призната недължимостта на процесното вземане на ответника към него,
поради изтекла погасителна давност, е неоснователен и недоказан. Макар и
основавайки решението си на различни мотиви, изводът до който достигна
настоящият съдебен състав съответства на извода на първоинстанционния съд,
поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Съобразно изхода на спора и на
осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата
страна деловодни разноски пред настоящата инстанция в размер на 630 лева, обективирани в своевременно представен списък за
разноски.
Така мотивиран Шуменски окръжен
съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 953/ 17.10.2019 год.,
постановено по гр. д. № 1161 по описа за 2019 год. на Шуменски районен съд.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК А.М.А., ЕГН: **********,
с адрес: *** да заплати на „Ултима“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Шумен, ул. „...“ № 45, вх. 1, ет. 7, ап. 16 сумата от 630.00
лева, представляващи сторените във въззивното производство съдебно-деловодни
разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.