№ 2626
гр. София, 15.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Б.Р.
при участието на секретаря Д.Т.
като разгледа докладваното от Б.Р. Гражданско дело № 20231110147893 по
описа за 2023 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 240382/28.08.2023г. на СРС,
подадена от М. Д. С. срещу „***********“ АД.
Ищецът М. Д. С. чрез адв. Г. Д. – АК-София, е предявил срещу ответника
„***********“ АД иск с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
му заплати сумата от 119,52 лева, недължимо платена във връзка с Договор за кредит №
235265/12.07.2018г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до
окончателното ù изплащане.
Ищецът твърди, че на 12.07.2018г. сключил с ответника посочения договор за кредит,
по силата на който му били отпуснати в заем 400,00 лева. На С. били изпратени общи
условия, договор, погасителен план и стандартен европейски формуляр. Още на същия ден
дружеството превело чрез Изипей на ищеца и дадените на заем 400,00 лева. Срокът на
кредита бил 10 месеца /до 08.05.2019г./ Заемателят обаче го погасил предсрочно, като на
25.08.2018г. внесъл 100,00 лева, а на 25.09.2018г. – 451,34 лева, т.е. общо 551,34 лева.
Според договора и погасителния план обаче, заемателят следвало да дължи най-много
478,00 лева: 400,00 лева главница и 78,00 лева лихва. Според общите условия при
предсрочно прекратяване се дължала лихва само за периода до предсрочното връщане. По
този начин се дължала възнаградителна лихва само за два месеца или 31,82 лева. Така общо
били дължими 431,82 лева, а ищецът заплатил със 119,52 лева повече без основание. Нито в
договора, нито в общите условия имало клауза, която да задължава ищеца да плати
посочената сума. Допълнително се изтъква, че договорът за кредит не бил подписан от него,
т.е. би недействителен поради липса на съгласие. Дори и да се приемело, че договорът е
валиден, то била нарушена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПКр, тъй като в ГПР явно не били
включени всички разходи по кредита, а ако това било сторено, то ГПР щял да бъде 173,67%.
В насроченото по делото публично съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща
представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се поддържа.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „***********“ АД чрез мл.адв. В. Б.-К. –
АК-София, е депозирал Отговор на исковата молба, вх. № 323171/13.11.2023г. на СРС, с
1
който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че договорът е сключен от
разстояние съобразно нормите на ЗПФУР, като съгласието на ищеца с клаузите му е
обективирано чрез потвърждение с пин код, предоставен на ищеца по посочения от него при
кандидатстването за кредит телефонен номер. В тази връзка се излагат съображения, че
договорът е надлежно сключен и породил действие между страните. Оспорват се
оплакванията, че не е спазен чл. 19, ал. 4 ЗПКр, тъй като в ГПР не се включвали разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си. Признава, че
действително във връзка с договора от страна на ищеца е направено плащане в размер на
551,34 лева, от което са покрити 400,00 лева главница, 78,90 лева лихва и 72,44 лева за
неустойка за непредоставяне на обезпечение. Излагат се съображения за надлежно
възникнало задължение за заплащане на неустойката, като същата била индивидуално
уговорена между страните. За насроченото по делото публично съдебно заседание не
изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се
оспорва.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ù,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество. Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено
решение или решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно
основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на пълно и
главно доказване да установи наличието на описаното в исковата молба плащане, както и че
не съществува основание за плащане или същото е недействително. В тежест на ответника е
да докаже, че при сключването на договора за кредит са изпълнени задълженията за
предоставяне на информация на потребителя, че са спазени сроковете по чл. 12, ал. 1 и ал. 2
ЗПФУР, че е получено съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се
откаже от сключения договор. Ответникът следва да установи, че за него е налице основание
да задържи внесената сума. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите
и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. За
нищожни/неравноправни клаузи в договор съдът следи служебно, включително без довод от
страните в случаите, когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по
делото доказателства /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/.
Съдът намира по делото да е доказано сключването между страните и съобразно
ЗПФУР на Договор за кредит № 235265/12.07.2018г., сключен при общи условия. Този
извод следва от изявленията на ищеца в исковата молба, включително, че е получил
отпуснатата му в заем сума, както и че е изпълнявал свои задължения по него – да
връща/плаща пари. Оттук са несъстоятелни заявените доводи, че договорът е
недействителен поради липса на положен подпис от страна на ищеца-заемател.
Видно от представената разпечатка на договора, ответникът-заемодател е отпуснал на
ищеца-заемополучател в заем сумата от 400,00 лева, която е следвало да се върне за срок от
10 месеца за периода 11.08.2018г.-08.05.2019г. на вноски, включващи главница и
възнаградителна лихва. Същата е определена като 41,00% годишно или общо 78,90 лева за
кредита. ГПР е вписан като 49,62%. Според т.1.7-1-9 от Договора, най-късно на следващия
ден след сключване на договора заемополучателят следва да предостави на заемателя
обезпечение – банкова гаранция или поръчителство от поне две физически лица, отговарящи
на многобройни и високи изисквания. При неизпълнение кредитополучателят следва да
2
заплати неустойка в размер от 318,10 лева.
Между страните не се спори, а и се установява от разписката на л. 23 от делото, че
ищецът е получил отпусната му в заем сума от 400,00 лева. Между страните не се спори, а и
от разписките на л. 24-25 от делото се установява, че ищецът е върнал/платил на ответника
общо 551,34 лева, от които 100,00 лева на 25.08.2018г. и 451,34 лева на 25.09.2018г.
По действащото българско право максималният размер на договорната лихва,
независимо дали възнаградителна или компенсаторна, е ограничен единствено от добрите
нрави (арг. от чл. 9 ЗЗД), като страните са свободни да уговорят размер на
възнаградителната лихва по свое усмотрение. Тази тяхна свобода обаче се простира до
пределите, определени с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който допуска размерът на лихвите да може да се
уговаря до размер, предвиден от Министерския съвет, а ако уговореният е по-голям, то той
да се намалява по право до този размер. Тъй като към настоящия момент Министерският
съвет не е определил такъв размер, критерият за извършването на съответната преценка
следва да намери своята опора в размера на законната лихва (по аналогия с чл. 19, ал. 4
ЗПКр), но без непременно да е необходимо да се равнява по нея. С оглед изискването на
закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се
приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение,
които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване
на друг. Съдебната практика приема, че противоречи на добрите нрави възнаградителна
лихва, която е в размер на повече от два до три пъти размера на установената законна лихва
за забава. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – р.378/08.05.2006г.-
гр.д.315/2005г.-ІІг.о., р.1270/09.01.2009г.-гр.д.5093/2007г.-ІІг.о., опр. 901/10.07.2015г.-
гр.д.6295/2014г.-ІVг.о., както е и налице практика на Софийския градски съд -
опр.260283/17.09.2020г.-ч.гр.д.9521/2020г.-СГС,ТО-VІ, опр.266415/17.12.2020г.-
ч.гр.д.10945/2020г.-СГС-ІІ-Г, опр.266852/29.12.2020г.-ч.гр.д.7204/2020г.-СГС-І-24с-в,
опр.260551/12.01.2021г.-ч.гр.д.12338/2020г.-СГС-ІV-Д, опр.261885/29.01.2021г.-
ч.гр.д.10946/2020г.-СГС-І, опр.264704/11.03.2021г.-ч.гр.д.842/2021г.-СГС-І,
опр.267499/22.04.2021г.-ч.гр.д.3671/2021г.-СГС, ТО-VІ, опр.268991/20.05.2021г.-
ч.гр.д.5247/2021г.-СГС-ІІІ-В, опр.1227/16.07.2021г.-ч.гр.д.8622/2021г.-СГС,ІV-Е,
опр.1614/09.08.2021г.-ч.гр.д.9449/2021г.-СГС-ГК, опр.2820/30.09.2021г.-ч.гр.д.10400/2021г.-
СГС-ГО-ІV-А, опр.2810/01.10.2021г.-ч.гр.д.11619/2021г.-СГС-ЧЖ-І-К,
опр.3352/14.10.2021г.-ч.гр.д.5828/2021г.-СГС-ГО-ІV-Е, опр.275245/29.10.2021г.-
ч.гр.д.5236/2021г.-СГС-ІV-В, опр.3737/29.10.2021г.-ч.гр.д.11615/2021г.-СГС-ІІ-Д,
опр.3689/28.10.2021г.-ч.гр.д.11629/2021г.-СГС-ІІ-Б, опр.5127/15.12.2021г.-
ч.гр.д.14401/2021г.-СГС, опр. 260474/21.01.2022г.-ч.гр.д.2624/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр.
1161/15.02.2022г.-ч.гр.д.890/2022г.-СГС-І-К, опр.6623-12.07.2022г.-ч.гр.д.898/2022г.-СГС-І,
опр.6309/01.07.2022г.-ч.гр.д.190/2022г.-СГС-ГО-ІVГ, опр.6150/28.06.2022г.-ч.гр.д.
1249/2022г.-СГС-ГО-ІІД, опр.7483/02.08.2022г.-в.ч.гр.д.3669/2022г.-СГС-ГО-ЧЖ-ІІ-Д, и
много други. Законната лихва за забава за периода на договора е около 10% годишно.
Следователно уговореният размер от 41% за година, който надхвърля близо четири пъти
размера на законната лихва за забава, е в противоречие с добрите нрави, а съответната
клауза в договора е нищожна – следва да се приеме, че възнаградителна лихва не е
уговорена и такава не се дължи (арг. р.378/08.05.2006г.-гр.д.315/2005г.-ІІг.о.).
Нищожна е и клаузата на т. 3.3 от Договора, предвиждаща задължение за заемателя
да заплати неустойка от 318,10 лева при непредоставяне на исканото обезпечение. Оценката
на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя.
Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване
3
на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е
необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В
конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му
задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на
необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-потребител.
Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако
има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне
кредита. Допълнителен аргумент е обстоятелството, че, дори и заемополучателят да изпълни
уговорката и да осигури обезпечение чрез поръчители, които отговарят на многобройните
изисквания, то възникването на задължение неустойка е оставено единствено на желанието
на заемодателя, който е свободен на практика без каквато и да било обективна причина да
не ги приеме, тъй като той прави това по „своя преценка, с оглед надеждността и
платежоспособността на съответния поръчител“, колкото и разтегливи и широки като
съдържание да могат да бъдат така използваните понятия. Не може да се приеме, че по този
начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника.
Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който,
изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне
кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението
му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се създава
допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи
на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител
кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от
друга неправомерно се натоварва потребителя с допълнителни разноски, съизмерими като
сума с главницата по кредита.
При това положение заемателят дължи връщането само на получената главница,
както и сума за лихва за забава. Последните съдът определя на основание чл. 162 ГПК, с
помощта на съответен софтуерен продукт и при отчитане направеното частично плащане, на
11,14 лева. Така общо сумите, които ответникът има основание да получи и задържи във
връзка с процесния договор, възлизат на 411,14 лева. Ищецът е заплатил със 140,20 лева
повече (551,34 лева – 400,00 лева – 11,14 лева = 140,20 лева), които се явяват платени без
основание и във връзка с нищожна уговорка в договора. Предявеният иск е изцяло
основателен и следва да бъде уважен.
Изложените по-горе съображения са достатъчни за аргументиране на
основателността на предявените искове съобразно изложеното по-горе, като обсъждането на
останалите доводи за това, инвокирани в исковата молба, се явява безпредметно. Въведените
в отговора на исковата молба възражения не могат да обосноват противен извод.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски има само
ищецът, който своевременно е заявил претенция в тази насока, като е представен и списък
по чл. 80 ГПК. От негова страна са доказани разноски в общ размер от 450,00 лева, които
следва да се възложат в тежест на ответника.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА "***********" АД, ЕИК ***********, със седалище в град София, да
4
заплати на М. Д. С., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата
119,52 лева, недължимо платена във връзка с Договор за кредит № 235265/12.07.2018г.,
ведно със законната лихва от подаването на исковата молба (28.08.2023г.) до
окончателното ù изплащане.
ОСЪЖДА "***********" АД, ЕИК ***********, със седалище в град София, да
заплати на М. Д. С., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 450,00 лева, представляваща разноски по делото на първа инстанция (гр.д. №
47893/2023г. на СРС).
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5