РЕШЕНИЕ
№ 7470
гр. София, 11.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря СТИЛИАНА В. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20221110162452 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано по искова молба от Х. Г. Х. против К. Д. Т., с която е предявен
осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 3613,33 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата в размер
на 8000 лева, представляваща главница по издаден от ответника в полза на ищеца запис на
заповед от 21.02.2018 г., за периода от 22.05.2018 г. до 02.11.2022 г., ведно със законна лихва
за забава от подаване на исковата молба до окончателно погасяване на вземането.
В исковата молба са изложени твърдения, че ответникът издал в полза на ищеца
запис на заповед от 21.02.2018 г. за сумата в размер на 8000 лева с падеж на задължението за
плащане на 21.05.2018 г. по банков път по посочена в документа банкова сметка. Страната
поддържа, че длъжникът не изпълнил в срок задължението си по ценната книга, поради
което Х. Х. потърсил вземането си по съдебен ред. В исковата молба са изложени
твърдения, че по предявен от ищеца срещу ответника по реда на чл. 422 ГПК иск с влязло в
сила Решение от 17.10.2022 г. по в. гр. д. № 5280/2021 г. по описа на СГС, II – Е въззивен
състав, е признато за установено, че К. Т. дължи на ищеца в настоящото производство
вземането по записа на заповед. Ищецът поддържа, че след влизане в сила на съдебното
решение на 02.11.2022г. ответникът погасил вземането за главница по записа на заповед. В
исковата молба са изложени твърдения, че ответникът изпаднал в забава по отношение на
задължението си за плащане на главницата по ценната книга на 22.05.2018 г., поради което
дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва от сочената дата до датата на
погасяване на главницата на 02.11.2022 г. или сумата общо в размер на 3613,33 лева.
Направено е искане сторените от страната съдебни разноски в настоящото производство да
бъдат възложени в тежест на насрещната страна.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва предявения иск по основание и размер. В
подадения отговор са изложени доводи, че ценната книга не съдържа уговорка за дължимост
на обезщетение за забава. Ответникът оспорва поддържаните от ищеца твърдения за
отправени многократни покани за плащане. Страната намира, че претенцията за законна
лихва следвало да бъде предявена в исковото производство, в което бил установен размера
1
на главницата, поради което последващо предявяване на претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се
явява недопустимо. При условията на евентуалност е направено възражение за погасяване
по давност на процесното вземане, като претенцията се е погасила още към 21.05.2021 г.
Направено е искане сторените от страната разноски да бъдат възложени в тежест на ищеца.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване възникване на главно
задължение, размерът на главницата, поставянето на ответника в забава, нейният начален
момент и размерът на обезщетението.
Страните не спорят, а и от представения по делото запис на заповед от 21.02.2018 г.
се установява, че К. Д. Т. се задължила да заплати на Х. Г. Х. на 21.05.2018 г. сумата в
размер на 8000 лева по банкова сметка посочена в ценната книга.
С Решение № ***** г. по гр. д. № ****** г. по описа на СРС, Първо гражданско
отделение, 34 състав, по предявен иск по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено, че
К. Д. Т. дължи на Х. Г. Х. сумата в размер на 8000 лева по процесния запис на заповед, като
със съдебният акт ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер общо на 1713,50
лева, представляваща сторени съдебни разноски в исковото и заповедното производство. С
влязло в сила Решение от 17.10.2022 г. по в. гр. д. № 5280/2021 г. по описа на СГС, II – Е
въззивен състав, постановеното от първоинстанционния съд решение е потвърдено, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 880 лева, представляваща
сторени съдебни разноски във въззивното производство.
Страните не спорят, а от представеното по делото преводно нареждане от 02.11.2022
г. се установява, че ответникът е заплатил в полза на ищеца сумата в размер на 10600 лева в
погашение на задължението по процесния запис на заповед и присъдените съдебни
разноски.
Съгласно разясненията дадени с Решение № **** г. по т. д. № *****г., по описа на
ВКС, І ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК / в редакцията на процесуалния закон преди
измененията обнародвани с ДВ бр. 86/27.10.2017 г./ и посочените в същото – Решение №
178/21.10.2009 г. по т. д. № ******. и Решение № 29/07.05.2009 г. по т. д. № 535/2008 г. на
ВКС, ТК, представляващи уеднаквена практика за съдилищата, неизпълнението на едно
парично задължение е винаги забавено, като кредиторът би могъл да търси от длъжника
мораторно обезщетение. Съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 ЗЗД длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато задължението е
срочно, длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а когато няма ден за изпълнение,
длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора, съобразно нормата на чл. 84,
ал. 2 ЗЗД. Предвид изложеното и доколкото в записа на заповед е уговорен срок за
изпълнение на задължението за плащане на сумата в размер на 8000 лева, а именно
21.05.2018 г., с изтичането му ответникът е изпаднал в забава.
Неоснователни са доводите на ответника, че предявяването на самостоятелен иск за
обезщетение за забава е недопустимо, тъй като претенцията следвало да бъде заявена в
производството, в което е установена дължимостта на главницата. С Решение №
176/10.02.2016 г. по т. д. № 2621/2014 год. по описа на ВКС, II ТО, е разяснено, че с т. 4 от
Тълкувателно решение № 1/2004 г. от 28.12.2005 г. по тълк. дело № 1/2004 г. на ВКС са
дадени задължителни за съдилищата в Република България указания по въпроса допустимо
ли е издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 242 във вр. с чл.237 от отменения
Граждански процесуален кодекс от 1952 г. и за лихвата върху сумата по записа на заповед,
считано от датата на падежа до датата на подаване на молбата за издаване на изпълнителен
лист. Според тези указания, издаването на изпълнителен лист и за лихвата върху сумата по
записа на заповед, считано от датата на падежа до датата на подаване на молбата за издаване
на изпълнителен лист, не е допустимо. Възприетото разрешение е аргументирано със
съображения, че в производството за издаване на изпълнителен лист въз основа на
2
несъдебно изпълнително основание - запис на заповед, съдът следва да провери дали
записът на заповед е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на
изпълнение парично вземане срещу лицето, против което се иска издаването на листа. При
тази проверка съдът изхожда само от данните, съдържащи се в представеното изпълнително
основание, и не може да се основава на данни, които стоят извън изпълнителното основание,
в т.ч. и акумулираните след падежа до датата на подаване на молбата за издаване на
изпълнителен лист закъснителни лихви. Вземането за мораторна лихва не е обективирано в
документа запис на заповед и той не съдържа данни за техния размер - чл.535 ТЗ, поради
което е недопустимо лихвите да се присъждат в производството по издаване на
изпълнителен лист.
В т. 4 от съобразителната част на Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по
тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по някои въпроси на
заповедното производство, е разяснено, че задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно
решение № 1/2004 г. са запазили значението си и при действието на Гражданския
процесуален кодекс от 2007 г. Отнесени към производството по издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК - запис на заповед, посочените
указания налагат разрешението, че е недопустимо да се издава заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК и за произтичащото от чл. 86, ал.1 ЗЗД акцесорно вземане на кредитора за
обезщетение /лихви/ за забава върху сумата по записа на заповед за времето от падежа на
записа на заповед до подаване на заявлението. Вземането по чл.86, ал.1 ЗЗД произтича от
факта на забавата в изпълнението на менителничното задължение, който е последващ
спрямо издаването на записа на заповед, и тъй като не е обективирано в съдържанието на
записа на заповед, не може да бъде присъдено със заповедта за изпълнение.
Недопустимостта да се издаде заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за вземането по чл.86,
ал.1 ЗЗД върху сумата по записа на заповед от падежа до подаване на заявлението обуславя
и недопустимостта това вземане да бъде предмет на установяване с иск по реда на чл.422,
ал.1 ГПК. В допълнение следва да бъде отбелязано, че от постановените първоинстанционно
и въззивно решение по спора по реда на чл. 422 ГПК относно дължимостта на главницата по
записа на заповед, не се установява да е претендирана, респ. присъдена законна лихва за
забава върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до погасяване на вземането.
Размерът на законната лихва е нормативно определен, на основание чл. 86, ал. 2
ЗЗД – основният лихвен процент на Българската народна банка за периода, увеличен с 10
пункта (Постановление № 100 от 29 май 2012 г. за определяне размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, в сила от 01.07.2012г. – отм.
и Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения в сила от 01.01.2015 г.). Предвид изложеното размерът на
претендираното обезщетение може да бъде определен чрез математическа операция, за
извършване на която не са необходими специални знания, с каквито съдът да не разполага.
Размерът на обезщетението за забава в размер на законната лихва върху сумата в размер на
8000 лева за процесния период възлиза на 3613,62 лева, като с оглед диспозитивното начало
в гражданския процес претенцията се явява доказана до претендирания размер от 3613,33
лева.
При доказаност на предявения иск по основание и размер, следва да бъде разгледано
своевременно заявеното от ответника възражение за погасяване на задължението по
давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се
погасяват вземанията за лихви, като съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД предвижда, че давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Съгласно разясненията
дадени с Решение № 20/30.06.2010 г. по т. д. № 484/2009 г. по описа на ВКС, II ТО, с
изпадането на ответника в забава същия дължи обезщетение за неизпълнение на парично
задължение с настъпил падеж, като лихви се дължат за всеки изминал ден. Когато искът за
заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва е предявен след изтичане
3
на три години от изискуемостта на главното вземане, се погасяват лихвите, които са били
дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. Вземането за лихви за период от
три години преди предявяване на исковата молба не е погасено по давност. Идентични
съображения са изложени и в Решение № 24/17.02.2009 г. по т. д. № 574/2008 г. по описа на
ВКС, I ТО, с което е прието, че когато искът е предявен след като са изтекли три години от
възникване на вземането за лихви, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били
дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска.
Доводите на ответника, че вземането за обезщетение за забава не е погасено по
давност, тъй като спорът относно дължимостта на главницата е решен едва с влязло в сила
Решение от 17.10.2022 г. по в. гр. д. № 5280/2021 г. по описа на СГС, II – Е въззивен състав,
са неоснователни. На първо място следва да бъде разяснено, че съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“
ЗЗД давност не тече докато трае съдебният процес относно вземането т.е. единствено
относно предявеното вземане, но не и относно акцесорните претенции, които не са предмет
на повдигнатия спор ( така изрично Решение № 153/09.10.2015 г. по т. д. № 2304/2014 г. по
описа на ВКС, I ГО). На следващо място ищецът е разполагал с възможност при
съобразяване на задължителните указания дадени с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2004
г. от 28.12.2005 г. по тълк. дело № 1/2004 г. на ВКС и т. 4 от съобразителната част на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, да претендира законна лихва за забава върху главницата от подаване на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК го погасяване
на вземането. Като не е сторил това давността за обезщетението за забава тече за всеки ден
забава, респ. вземанията за лихви за период по-дълъг от три години преди подаване на
исковата молба се погасяват по давност.
В разглеждания случай исковата молба е подадена на 17.11.2022 г., поради което
погасени по давност биха били лихвите за периода от 22.05.2018 г. до 17.11.2019 г. В случая
обаче следва да бъде съобразено, че в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително
( т.е. за 69 дни) давностният срок е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13
от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето /обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г./. С
Решение № 42 от 02.06.2022 г. по гр. д. № 2349/2021 г. по описа на ВКС, III ГО, изрично е
прието, че срокът, за който съгласно ЗМДВИПОРНС давността е спряла да тече следва да
бъде съобразен при направено възражение за изтекла погасителна давност. От изложеното
следва, че погасени по давност са лихвите за периода от 22.05.2018 г. до 08.09.2019 г. в
размер на 1022,01 лева, като предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява
основателен за сумата в размер на 2591,32 лева за периода от 09.09.2019 г. до 17.11.2022 г.
Искането за присъждане на законна лихва върху претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
следва да бъде отхвърлено, тъй като лихва се дължи само върху сумата за главница, като
начисляването на лихва върху лихвата съставлява анатоцизъм, който съгласно чл. 10 ЗЗД се
явява недопустим ( така Решение № 147/23.07.2012 г. на по гр. д. № 627/2011г., по описа на
ВКС, III ГО и Решение 235 от 27.12.2013 г. по т. д. 1586/2013 г. по описа на ВКС, II ТО).
С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва
да бъдат възложени направените от ищеца по делото съдебни разноски съразмерно на
уважената част от исковата претенция. Сторените от Х. Г. Х. съдебни разноски възлизат на
сумата в размер на 844,60 лева, от които сумата в размер на 144,60 лева, представляваща
заплатена държавна такса и сумата в размер на 700 лева, представляваща заплатено в брой
адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на страната. По съразмерност
ответникът следва да заплати 605,70 лева.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да
бъдат възложени направените от ответника съдебни разноски. Сторените от К. Д. Т.
разноски в настоящото производство възлизат на сумата в размер на 700 лева – заплатено в
брой адвокатско възнаграждение, като по съразмерност на присъждане подлежи сумата в
размер на 197,99 лева.
4
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА К. Д. Т., ЕГН **********, с адрес в гр. София, кв. „****, да заплати на Х.
Г. Х., ЕГН **********, с адрес в гр. Плевен, ******** ет. 3, ап. 9, на основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД, сумата в размер на 2591,32 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху сумата в размер на 8000 лева, представляваща главница по издаден
от ответника в полза на ищеца запис на заповед от 21.02.2018 г. за периода от 09.09.2019 г.
до 17.11.2022 г., КАТО ОТХВЪРЛЯ предявеният иск за разликата над уважената част до
пълния заявен размер от 3613,33 лева и за периода от 22.05.2018 г. до 08.09.2019 г., като
погасен по давност.
ОСЪЖДА К. Д. Т., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ***** да заплати на Х. Г.
Х., ЕГН **********, с адрес в гр. Плевен, ул. *******, ап. 9, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата в размер на 605,70 лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски.
ОСЪЖДА Х. Г. Х., ЕГН **********, с адрес в гр. Плевен, *****, да заплати на К. Д.
Т., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в
размер на 197,99 лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5