Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 03.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети
май две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
Мл. съдия ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Донка
Шулева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Киримов в.гр.дело № 4246 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 537209 от 16.11.2018 г. по
гр.д. № 53730/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 53 състав е
признато за установено по исковете с правно
основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че А.М.Т. дължи на ищеца „Т.С.“
ЕАД сума в размер на 1356,72 лева, 98
лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия през периода от м.05.2014
г. до м.04.2016
г., ведно със законната лихва върху сумата от 07.04.2017
г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 190 лева,
представляваща лихва за забава върху претендираната главница за период от 15.09.2014
г. до 29.03.2017
г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение за парично задължение по
гр.д. № 22126/2017 г. по описа на СРС, 53 състав, като искът по чл. 422, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ е отхвърлен за сумата над 1356,72
лева до пълния предявен размер от 2246,28 лева, както и искът по чл. 422, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 190 лева до пълния предявен
размер от 357,81 лева. С решението в
полза на ищеца и ответника са възложени разноски съобразно с уважената и
отхвърлената част на исковете.
Решението е
постановено при участие на трето лице помагач – „Т.с.” ЕООД на страната на „Т.С.”
ЕАД.
В срока по чл.
259 от ГПК е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в частта, в която
предявените искове са отхвърлени, с оплаквания за неправилност и необоснованост
на решението в обжалваната част. Изложени са съображения, че първоинстанционния
съд неправилно е извел размера на главницата за неплатена топлинна енергия от
съдебно-техническата експертиза. Сочи, че съгласно чл. 22, ал. 2 от ОУ
клиентите заплащат на продавача стойността на услуга „дялово разпределение“,
извършвана от избрания от тях Търговец, като в конкретния случай сумата за
„дялово разпределение“ е включена при предявяване на заявлението към сумата по
извлечение по сметки и по този начин е формирана крайната цена по иска за
главница. При така изложеното е направено искане първоинстанционното решение да
бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на жалбата от А.Т., в която са изложени
съображения за нейната неоснователност.
В срок по чл.
263, ал. 1 от ГПК е постъпила и въззивна жалба от ответника А.М. чрез адв. С.,
в която поддържа, че българският съд следвало служебно да прилага Общностното
право в областта на енергетиката, конкуренцията, правата на потребителите,
както и че нормите, които регламентират тези области, са императивни. Твърди,
че клаузите от Общите условия на ищеца, на които се е позовал районният съд,
нямат юридическа стойност. Смята, че заповедта за изпълнение е издадена в
нарушение на т. 2б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело №
4/2013 г., ОСГТК, тъй като вземанията не били индивидуализирани. Неправилно районният
съд е приел, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо Общите условия
да бъдат приети от потребителя, а тази разпоредба е в колизия с норми от
по-висок ранг – чл. 32 и 19 от Конституцията на Република България и Регламент
2006/2004 на ЕО. Договорът за доставка на топлинна енергия бил формален /чл. 7
Директива 2011/83/ЕС/. Общите условия съдържали неравноправни клаузи. Ищецът не
бил ангажирал доказателства, че е спазвал установения температурен график. Първоинстанционният
съд не бил приложил и разпоредбите за непоръчани доставки, както и не е взел предвид
факта, че измервателният уред не бил поставен на границата на етажната
собственост – чл. 156 ЗЕ и Директива 2012/27/ЕС – при топлообменника, а на
друго място. Освен това неправилно възприел разпоредбата на чл. 13 от Директива
2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената
енергия. Следвало да бъде взета предвид и нормата на чл. 186 ЗЗД. Поддържа се,
че от данните по делото е видно, че не е спазена методиката към Наредбата за
топлоснабдяването – чл. 6.1.1. Нормативната уредба, регламентираща
топлоснабдяването, противоречала на Конституцията на Република България и на
Директива ЕС/32/2006 г. Липсвали доказателства, че абонатната станция е била
пусната в експлоатация и че са й били направени проби и извършени последващи
настройки. Били нарушени законите на физиката. Начисляването на лихви върху
прогнозни сметки било нищожно. Първоинстанционният съд не се бил произнесъл по
валидността и допустимостта на издадената заповед за изпълнение. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде прогласено за нищожно, евентуално да бъде отменено,
а исковете – отхвърлени.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори на въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД и от
третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД.
Софийският градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно и пасивно
субективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по
същество е частично неправилно по следните съображения.
Във връзка с
доводите във въззивната жалба на А. Т. следва да се посочи, че след като
длъжникът получи заповедта за изпълнение, той може в двуседмичен срок да подаде
възражение – чл. 414 ГПК. С оглед възможността за възражение, длъжникът няма
правен интерес да обжалва разпореждането, с което е уважено искането за
издаване на заповед за изпълнение, а и съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 1 ГПК, заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в
частта за разноските.
По
делото е установено, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесният
апартамент/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано
е, че на 28.03.1975 г. ответникът е придобил процесния апартамент, находящ се
на втория етаж на сграда с адрес: гр. София, площад „*******, с нотариален акт
№ 38, том XXIV, дело № 4443 от 1975 г., като на
24.03.2003 г. е подал молба-декларация за откриване на партида на негово име.
Следователно ответницата се явява потребител на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на § 1, т. 13 от ДР на ЗЕЕЕ (отм.), респ. § 1, т. 42 от ДР на
ЗЕ в приложимата редакция, изм.с ДВ, бр.
74 от 2006 г.
Съгласно чл.
150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕВР, като по отношение на договора не се изисква писмена форма. Съгласно чл. 150,
ал. 2 ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите. В случая Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, тъй
като са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито
има данни, че ответникът е упражнила правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен
състав приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Съгласно чл.
139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139 – чл. 148 ЗЕ и в
действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./.
От
заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза, което
след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява,
че ответникът е ползвал ТЕ за отопление на процесния имот в минимални
количества през процесния период, като е начислявана ТЕ отдадена от сградна
инсталация и ТЕ за доставка на БГВ. Установено е, че през процесния период ТЕ
отдадена от сградна инсталация е определяна съобразно изискванията на
действащата през периода нормативна уредба в областта на енергетиката. Отчетено
е, че през процесния период потреблението е на база брой потребители – 1 лице,
поради липса на технически изправен и узаконен водомер за топла вода, при
нормативно определен разход за денонощие в размер на 140 л. Посочено е, че през
процесния период са отчисляване за сметка на ищеца технологични разходи на АС.
Установено е, че за процесния период дялово разпределение е извършвано от „Т.С.“
ЕООД, съобразно изискванията на действащата през периода нормативна уредба.
Изчислил е, че за процесния период се дължи сумата от 2038,42 лева + 83,50 лева
/обща стойност по изравнителни сметки – за доплащане/ - общо 2 121, 92
лева. Настоящата инстанция намира, че доколкото вещото лице е изчислило сумата
от 2038,42 лева за периода 05.2013 г. – 04.2016 г.,т.е има и такива извън
процесния, дължимата такава за топлинна енергия следва да се изчисли съгласно
разпоредбата на чл. 162 от ГПК и възлиза в размер на 1356,72 лева, правилно
изчислена и от първия съд. От заключението на СТЕ се установява, че сумите за
ТЕ за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата нормативна
уредба в областта на енергетиката.
В заключението
на СТЕ е посочено, че сумите за сградна инсталация за начислени в съответствие
с т. 6.1.1. от Методика за дялово разпределение на ТЕ в СЕС, Приложение към чл.
61, ал. 1 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. В тази връзка въззивният съд
намира за неоснователно възражението на жалбоподателката, че доставената
топлинна енергия представлява непоискана доставка на стоки по смисъла на Закона
за защита на потребителите и поради това не се дължи заплащане на услугата. По
въпроса за съотношението между разпоредбите на Закона за енергетиката и Закона
за защита на потребителите е постановено Тълкувателно решение № 2/2016 г. от
25.05.2017 г., ОСГК на ВКС, според което за отношенията,
възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, като те не
противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с пар.1 от Допълнителните
разпоредби на Закона за защита на потребителите. В мотивите на решението е
посочено, че потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова дори
титулярят на права върху отделни обекти да откаже да заплаща доставено против
волята му централно отопление в съответния обект, той не може да откаже
заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в
общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
Пред настоящата инстанция е допусната
ССчЕ, чието заключение след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано. Видно от същото за процесния период сумите за дялово разпределение
изчислени съобразно разпоредбата на чл. 162 от ГПК са в размер на 60,98 лева. В конкретния случай
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот
в сградата в режим на етажна собственост е извършвано от „Т.С.“ ЕООД. Третото лице – помагач е
осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия
период.
По силата на чл.22 от Общите
условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва
възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването
или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат
на продавача стойността на услугата
дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл. 61, ал.1 от Наредба
№ 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на
топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва
възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от
клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на
тази наредба и приложението към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия
на ищеца клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана
от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за
обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово
разпределение. Редът и начинът на заплащане на услугата се определя от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и
се обявява по подходящ начин на клиентите.
С договора от 01.11.2007 г.,
сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД страните са договорили заплащане от „Т.С.“
ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя
обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е
цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до 30 септември
за следващата година.
Не е спорно между страните, че
през процесния период именно дружеството „Т.С.“ ЕООД е извършвало дялово
разпределение в процесния имот, а това се установи от СТЕ.
Предвид ангажираните по делото
доказателства, ищецът се легитимира като носител на правото да получи
стойността на извършваната услуга дялово разпределение и предявения иск за
установяване на дължимостта й е установен по основание. Вземането за дялово
разпределение за заявения исков период м.05.2014 г. – м.04.2016 г. е в размер
на 60, 98 лв., съгласно експертното заключение по изслушаната пред СРС
съдебно-счетоводна експертиза.
Неоснователна е претенцията на
въззивника – ищец за присъждане на мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД когато няма
определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава , след като бъде
поканен от кредитора. В случая по делото не се установява да има отправена
покана до ответника за заплащане на дължимите суми за дялово разпределение, а
от друга страна от приложимите ОУ не се установява и определен срок за
изплащане на задължението, в който случай съобразно чл. 84, ал. 1 от ЗДД,
забавата би настъпила с изтичането на срока.
Следва да се
посочи, че според Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
операторът на топлопреносната мрежа осигурява режима на работа на
топлоснабдителната мрежа, като определя температурата и налягането на
топлоносителя в съответствие с изчислителния хидравличен режим и приетия
температурен график за постигане на минимални разходи при производството и
преноса на топлинната енергия до съоръженията на потребителите и следи за
спазването им. Така са определени качествените параметри на доставената услуга.
Тези параметри са определени ясно, респективно посочен е механизъм за
определянето им в зависимост от предварително разчетени критерии. Следва да се
има предвид, че ищецът, като продавач на топлинна енергия, има задължение да
достави необходимото количество топлинна енергия до абонатната станция до
съответната сграда – етажна собственост. Ищцовото дружество обаче няма
задължения във връзка с изправността и състоянието на отоплителната инсталация
в сградата, съответно неизправностите и неефективността на същата. Освен това
по отношение на качеството на доставената енергия потребителят разполага с
възможността да направи рекламация по реда, предвиден в Общите условия.
Настоящият
съдебен състав намира и че не е налице нарушение на общностното право.
Европейските директиви са актове, които обвързват по отношение на дължимия
резултат, но оставят националните власти да изберат формата и начина на
въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са
транспонирани в българското право в срока, указан в тях. Единствено в
хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в националното
право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните
разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните норми,
които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не е
такъв. Самата система за дялово разпределение е била въведена с чл. 112г ЗЕЕЕ
/отм./ в изпълнение на изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от
13.09.1993 г. относно ограничаване на емисиите от въглероден диоксид чрез
подобряване на енергийната ефективност. Тази директива е била отменена с чл. 31
от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г.
относно ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяване на
енергийни услуги. Именно съгласно директивата, държавите членни трябва да
разработят и реализират програми в областта на таксуването на енергията,
предназначена за отопление, климатизация и топла вода за битови нужди, на база
действителната консумация.
Според
чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия,
сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от ищеца по
прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо
дялово разпределение. Въззивният съд намира, че това не съставлява нарушение на
чл. 13 от Директивата на ЕС (2006/32/ЕО) – траспонирана в
българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност - § 3 от ДР
на ЗЕЕ, според който в сметките следва да се включва само реално
потребена енергия. Плащането по прогнозни сметки съответства на посочената
разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в
полза и на двете страни по правоотношението - потребителят може да заплати
както повече, така и по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ.
топлоснабдителното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко
количество от заплатената му топлоенергия. В крайна сметка обаче с последната изравнителна
сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и потребителите
заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен период. СГС
счита също така, че след изтичането на посочения в чл. 18 от Директивата срок
вътрешното законодателство е съобразено с чл. 13 – включително по отношение на
топлинната енергия от сградна инсталация, която също е реално консумирана от
потребителите. Освен това чл. 13.1 от Директивата изисква осигуряване на
индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо.
Следва да бъде посочено и че Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25.10.2011 г. относно правата на потребителите, на която се позовава
жалбоподателката, е приложима за договори, сключени след 13.06.2014 г., а
облигационното правоотношение между страните по делото е възникнало преди това.
Въпросите за
противоконституционност на приети законови текстове от действащото
законодателство са от компетентността на Конституционния съд, при сезирането му
по предвидения от закона ред. Задължението на въззивния съд в настоящия случай
е да приложи правилно разпоредбите на действащото законодателство, но той не
разполага с компетентност да оценява или коментира, както настоява жалбоподателката,
дали определени разпоредби от закона са противоконституционни, за което по
силата на Конституцията на Република България е овластен единствено Конституционният
съд.
Настоящата
инстанция намира за основателно оплакването на въззивника – ответник относно
присъдената сума за лихва за забава върху главницата за доставена топлинна
енергия. По отношене на вземането за обезщетение за забава върху непогасената главница
за периода от м.05.2014 г. до м.05.2016 г. са действали Общите условия от 2014
г.. Според Общите условия от 2014 г. продавачът начислява обезщетение за забава
в размер на законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не
са заплатени в срок, т.е. само върху сумата по общата фактура за съответния
отчетен период на база изготвената изравнителна сметка, а не върху месечните
прогнозни сметки за топлинна енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от приложимите за
този период Общи условия, клиентите са длъжни да заплащат сумите за съответните
отчетни периоди, формирани след изготвяне на изравнителната сметка, в 30 дневен
срок от публикуването им на интернет-страницата на продавача. В разпоредбата на
чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2014 г. е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2. По делото
обаче липсват доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани, поради което настоящата инстанция намира, че за периода м.05.2014
г. – м.04.2016 г., в който са действали Общи условия от 2014 г. не следва да се
начислява лихва за забава.
При така
установеното първоинстанционното решение следва да бъде частично отменено: в
частта, в която искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е
отхвърлен за сумата над 1356,72 лева до сумата от 1417,70 лева, тоест за сумата
от 60,98 лева – представляваща задължение за дялово разпределение през
процесния период, включена в общо заявената главница от 2246,28 лева за периода
м.05.2014 г. – м.04.2016 г.; в частта, в която по иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 от ЗДД е признато за установено, че ответникът дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата от 190 лева лихва за забава за периода 15.09.2014 г. до 29.03.2019
г.. В останалата част решението следва да бъде потвърдено.
По разноските
При така
установено следва да бъдат преизчислени и разноските за заповедното и
първоинстанционното производство. Първата инстанция е намерила, че съобразно
уважената част от исковете на ищеца се дължат разноски, както следва: за
заповедното производство и исковото такова за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение общо в размер на 200 лева. Настоящата инстанция намира, че
съобразно изхода на делото на ищеца се дължат разноски за заповедното и
исковото производство в размер на 163,23 лева, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде отменено до тази сума.
Следва да
бъдат преизчислени и разноските на ответника за първоинстанционното
производство, като същите възлизат в размер на 218,80 лева.
Пред
въззивната инстанция се дължат разноски на ищеца в размер на 217,77 лева, а на
ответника в размер на 133, 55 лева. Неоснователни са възраженията на „Т.С.“
ЕАД, че не са налице доказателства, че разноските на ответника за адвокатско
възнаграждение са действително сторени. По делото е представен договор за
правна защита и съдействие /л. 87/, съгласно който ответника е заплатил на адв.
Д.С. сумата от 240 лева в брой за защита по в.гр.д. № 4246/2019 г. по описа на
СГС. Неоснователни са възраженията на ищеца и за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ответника, доколкото същото е под предвидения минимум
съобразно НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г. ЗА
МИНИМАЛНИТЕ РАЗМЕРИ НА АДВОКАТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ.
На основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение № 537209 от 16.11.2018
г. по гр.д. № 53730/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 53 състав,
в частта, с която е отхвърлен предявеният по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД от „Т.С.“ ЕАД срещу А.М.Т.
иск за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 1356,72
лева до сумата от 1417,70 лева, или за сумата от още 60,98 лева –
представляваща сума за дялово разпределение през периода м.05.2014 г. –
м.05.2016 г., включена в общо заявената сума от 2246,28 лева, представляваща
доставена от „Т.С.“ ЕАД топлинна енергия през периода м.05.2014 г. – м.04.2016
г., ведно със законна лихва за периода от 07.04.2017 г. до изплащане на
вземането, в частта, с която е признато за установено по иска по чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че А.М.Т. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от
190 лева – лихва за забава за периода от 15.09.2014 г. до 29.03.2017 г., както
и в частта, с която ответникът е осъден да заплати
на ищцовото дружество разноски за заповедното производство и
първоинстанционното производство над 163, 23 лв. до 200 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД иск, че ответникът А.М.Т.,
ЕГН ********** дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, *******, сумата от още 60,98 лева
/разликата над уважения размер от 1356,72 лева до дължимия размер от 1417,70
лева/, представляваща сума за дялово разпределение през периода м.05.2014 г. –
м.04.2016 г., включена в общо заявената сума от 2246,28 лева, представляваща
доставена от „Т.С.“ ЕАД топлинна енергия през периода м.05.2014 г. – м.04.2016
г., ведно със законната лихва за периода от 07.04.2017 г. до изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по гр.д. № 22126/2017 г. по описа на СРС, 53 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД иск от „Т.С.“ ЕАД, ******* срещу А.М.Т.,
ЕГН ********** за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 190 лева – лихва за забава за периода от 15.09.2014 г. до 29.03.2017 г..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 537209 от
16.11.2018 г. по гр.д. № 53730/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 53 състав,
в останалата обжалвана част, с която предявеният иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 1356,72 лева е уважен, в частта, с която
искът е отхвърлен за сумата над 1417,70 лева до пълния предявен размер от
2246,28 лева, както и в частта, в която искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за сумата над 190 лева до пълния предявен размер
от 357,81 лева, както и в частта за разноските, присъдени в полза на ответника
за първоинстанционното производство в размер на сумата от 196,80 лева.
ОСЪЖДА А.М.Т., ЕГН ********** да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ******* на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 217,77 лева
разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ******* да заплати
на А.М.Т., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от още 22 лева
разноски за първоинстанционното производство и сумата от 133,55 лева разноски
за въззивното производство.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.