№ 20836
гр. София, 16.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20241110174479 по описа за 2024 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 406858/13.12.2024г. на СРС,
подадена във връзка със Заповед №12799/25.04.2024г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК.
Ищецът „**********“ ЕООД чрез юрк. Е.Ц. е предявил срещу ответника С. В. М.
искове с правно основание по чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 79, ал. 1
ЗЗД, чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че
ответникът дължи на ищеца, както следва:
600,00 лева – главница по Договор за потребителски кредит №
413071/15.04.2020г., сключен със „*********“ ООД, вземанията по който са цедирани
на заявителя, ведно със законната лихва от депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение /12.04.2024г./ до окончателното ú изплащане;
135,82 лева – лихва за забава за периода 12.08.2020г.-19.03.2024г.
Ищецът твърди, че на 15.04.2020г. ответникът М. сключил със „*********“ ООД
Договор за потребителски кредит № 413071/15.04.2020г., по силата на който му била
предоставена в заем сумата от 600,00 лева. Заемът следвало да се върне на 17 вноски при
годишна възнаградителна лихва от 40,05%, ГПР от 48,63%. Ответникът не платил в срок
описаните по-горе суми и задълженията му останали неизпълнени. С договор от 01.04.2022г.
заемодателят „*********“ ООД прехвърлил вземанията си по договора на ищеца.
Ответникът бил надлежно уведомен за цесията. За насроченото по делото публично съдебно
заседания ищецът не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като
предявените искове се поддържат.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът С. В. М. чрез назначения му особен
представител адв. С.Йо. – АК-София, е подал Отговор, вх. № 227628/27.06.2025г. на СРС, с
който оспорва предявените искове като неоснователни. Изтъква, че в договора била
1
предвидена неустойка за недпредоставяне на обезпечение в размер на 253,56 лева, поради
което общо дължимите по договора суми били повече от заявените по делото. Уговорката за
неустойка била недействителна, като от своя страна водела до недействителност на целия
договор за кредит. Не било ясно дали цесионерът е платил на цедента по договора за цесия
на вземанията. Нямало доказателства същата да е съобщена на длъжника. Оспорва се
дължимостта на суми за законна лихва, тъй като договорът бил нищожен и по него се
дължало само връщане на чистата му стойност – чл. 23 ЗПКр. Не било ясно върху какви
точно суми е начислена тази лихва, а и част от нея била погасена по давност. В насроченото
по делото публично съдебно заседание ответникът не се явява, като се представлява от
назначения му особен представител адв. Йончева.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, съобразявайки събраните по делото доказателства,
основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира
следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес, а обективираните в нея искове са допустими и следва да бъдат разгледани по
същество.
Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или
решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по исковете с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 99
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е за ищеца. Същият следва да установи при условията на пълно и
главно доказване, че между „*********“ ООД като заемодател и ответника е възникнало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, предоставянето на
съответната сума на заемателя по уговорения от страните начин и задължаване на ответника
да я върне, включително размера на дължимата лихва за забава. В тежест на ищеца е да
докаже, че са му надлежно прехвърлени вземанията на първоначалните кредитори. В тежест
на ищеца е да докаже, че са изпълнени задълженията за предоставяне на предварителна
информация на потребителя, че е получено съгласието на потребителя за сключване на
договора, включително ако договорът е сключен по реда на ЗПФУР. В тежест на ищеца е да
докаже, че клаузите на сключения договор за заем не са неравноправни, както и че
ответникът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. В тежест
на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си
задължение. В тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от
които черпи благоприятни за себе си правни последици.
Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в
които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в
договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или
уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.
Видно от представената разпечатка, между „*********“ ООД като заемодател и С. В.
М. като заемател е сключен Договор за паричен заем № 413071/15.04.2020г., по силата на
който заемодателят е отпуснал на заемателя в заем сумата от 600,00 лева при годишна лихва
от 40,05% и ГПР 49,9%. Съгласно договора и Приложение № 1 към него заетата сума, ведно
с лихвите и другите плащания, следва да се върне на 17 анюитетни вноски с падежи между
22.04.2020г. и 12.08.2020г. Съгласно чл. 6 от Договора същият следва да бъде обезпечен чрез
предоставяне на банкова гаранция или осигуряване на поръчител. Ако обезпечението не
бъде предоставено в тридневен срок от сключване на договора, се дължи неустойка в размер
на 253,56 лева, която сума се разсрочва заедно с вноските по заема. Така общо ответникът
следва да върне 901,00 лева.
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 01.04.2022г. „*********“ ООД
2
е прехвърлило на „**********“ ЕООД вземанията си по договори за кредит, описани в
Анекс № 1 към договора. На л. 28 от делото е представена извадка от този анекс, която /при
положени немалки усилия за разчитането ú, тъй като е представена изключително
нечетливо/, съдържа само данни за съдържание на заглавни графи от таблица: „имена на
длъжник“, „дължима главница“ и т.н., но не и за това кои конкретни задължения са
прехвърлени. Поради това на първо място съдът намира, че ищецът не е доказал качеството
си на частен правоприемник на дружеството-заемодател, поради което не е материално
легитимиран да получи каквито и да било дължими по него суми. С оглед обстоятелството,
че ищецът е представил съответни писмени доказателства, които според него установяват
цедиране на вземания, съдът не е имал процесуално задължение да дава указания по чл. 146,
ал. 2 ГПК.
На следващо място оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на
риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143,
ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число
информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния
кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за
кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на
съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по
недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да
провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска
обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по
този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на
длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора,
който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не
отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира
изпълнението му обезпечение. Следователно предоставянето или не на обезпечение от
страна на искащото заем лице за кредитора няма пряка връзка с повишаването оценката на
неговата кредитоспособност, тъй като даването или недаването на обезпечението няма
абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение
по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за
предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то се явява единствено
инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които
са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 49,9% не е
действителен, тъй като в него не е отчетена неустойката, която е само по наименование
неустойка, а по естеството си представлява още едно възнаграждение за кредитодателя: Това
възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и
§ 1, т. 1 ЗПКр, поради което реалният ГПР по договора, преценена ориентировъчно за
сведение с помощта на съответен софтуерен продукт и на основание чл. 162 ГПК,
многократно и в пъти надхвърля позволения от закона процент. Така, освен че се нарушава и
заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната
стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в
противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В
случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на
разходите, които обаче не включва всички разходи, които нормативната база изисква да
бъдат отчетени при изчислението му, то договорът за потребителски кредит следва да се
счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/. Само това
обстоятелство е достатъчно за да бъде прогласен за нищожен договорът за кредит. Начинът,
3
по който е установена конструкцията за обезпечаване на заема, реално съставлява
механизъм за заобикаляне на нормите за защита на потребителите и допълнително
натоварване на заемателя с допълнителни плащания.
За пълнота съдът следва да изтъкне, че е нищожна сама по себе си и уговорката за
заплащане на договорна лихва в размер от 40,05% годишно. По действащото българско
право максималният размер на договорната лихва, независимо дали възнаградителна или
компенсаторна, е ограничен единствено от добрите нрави (арг. от чл. 9 ЗЗД), като страните са
свободни да уговорят размер на възнаградителната лихва по свое усмотрение. Тази тяхна
свобода обаче се простира до пределите, определени с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който допуска
размерът на лихвите да може да се уговаря до размер, предвиден от Министерския съвет, а
ако уговореният е по-голям, то той да се намалява по право до този размер. Тъй като към
настоящия момент Министерският съвет не е определил такъв размер, критерият за
извършването на съответната преценка следва да намери своята опора в размера на
законната лихва (по аналогия с чл. 19, ал. 4 ЗПКр), но без непременно да е необходимо да се
равнява по нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се
накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималният размер,
до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави
са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с
тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг. Съдебната практика приема, че
противоречи на добрите нрави възнаградителна лихва, която е в размер на повече от два до
три пъти размера на установената законна лихва за забава. В този смисъл е и практиката на
Върховния касационен съд – р.378/08.05.2006г.-гр.д.315/2005г.-ІІг.о., р.1270/09.01.2009г.-
гр.д.5093/2007г.-ІІг.о., опр. 901/10.07.2015г.-гр.д.6295/2014г.-ІVг.о., както е и налице практика
на Софийския градски съд - опр.260283/17.09.2020г.-ч.гр.д.9521/2020г.-СГС,ТО-VІ,
опр.266415/17.12.2020г.-ч.гр.д.10945/2020г.-СГС-ІІ-Г, опр.266852/29.12.2020г.-
ч.гр.д.7204/2020г.-СГС-І-24с-в, опр.260551/12.01.2021г.-ч.гр.д.12338/2020г.-СГС-ІV-Д,
опр.261885/29.01.2021г.-ч.гр.д.10946/2020г.-СГС-І, опр.264704/11.03.2021г.-ч.гр.д.842/2021г.-
СГС-І, опр.267499/22.04.2021г.-ч.гр.д.3671/2021г.-СГС, ТО-VІ, опр.268991/20.05.2021г.-
ч.гр.д.5247/2021г.-СГС-ІІІ-В, опр.1227/16.07.2021г.-ч.гр.д.8622/2021г.-СГС,ІV-Е,
опр.1614/09.08.2021г.-ч.гр.д.9449/2021г.-СГС-ГК, опр.2820/30.09.2021г.-ч.гр.д.10400/2021г.-
СГС-ГО-ІV-А, опр.2810/01.10.2021г.-ч.гр.д.11619/2021г.-СГС-ЧЖ-І-К, опр.3352/14.10.2021г.-
ч.гр.д.5828/2021г.-СГС-ГО-ІV-Е, опр.275245/29.10.2021г.-ч.гр.д.5236/2021г.-СГС-ІV-В,
опр.3737/29.10.2021г.-ч.гр.д.11615/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр.3689/28.10.2021г.-ч.гр.д.11629/2021г.-
СГС-ІІ-Б, опр.5127/15.12.2021г.-ч.гр.д.14401/2021г.-СГС, опр. 260474/21.01.2022г.-
ч.гр.д.2624/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр. 1161/15.02.2022г.-ч.гр.д.890/2022г.-СГС-І-К, опр.6623-
12.07.2022г.-ч.гр.д.898/2022г.-СГС-І, опр.6309/01.07.2022г.-ч.гр.д.190/2022г.-СГС-ГО-ІVГ,
опр.6150/28.06.2022г.-ч.гр.д. 1249/2022г.-СГС-ГО-ІІД, опр.7483/02.08.2022г.-
в.ч.гр.д.3669/2022г.-СГС-ГО-ЧЖ-ІІ-Д, и много други. Законната лихва за забава към датата
на сключване на договора е 10% годишно. Следователно уговореният размер от 40,05% за
година, който надхвърля към четири пъти размера на законната лихва за забава, е в
противоречие с добрите нрави, а съответната клауза в договора е нищожна – следва да се
приеме, че възнаградителна лихва не е уговорена и такава не се дължи (арг.
р.378/08.05.2006г.-гр.д.315/2005г.-ІІг.о.).
Съгласно чл. 23 ЗПКр, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по
предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПКр е специален
4
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПКр е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен
иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и/или позоваване от страна на потребителя
на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23
ЗПКр в специалния закон. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд –
р.50259/12.01.2023г.-гр.д.3620/2021г.-IIIг.о., р.50174/26.10.2022г.-гр.д.3855/2021г.-IVг.о.,
р.60186/28.11.2022г.-т.д.1023/2020г.-Iг.о. Ответникът е получил отпуснатата в заем сума от
600,00 лева – договорът в чл. 4, ал. 1 има характер на разписка за това, но, доколкото ищецът
не доказа, че е частен правоприемник на заемодателя, т.е., че е придобил по силата на
сключения договор за цесия вземанията срещу С. М., то „**********“ ЕООД не разполага с
право да получи главницата от 600,00 лева, включително по реда на чл. 23 ЗПКр.
Всички предявени искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, като
останалите заявени от страните доводи не разколебават този извод и е безпредметно да
бъдат обсъждани.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от спора право на разноски има само
ответникът. Същият обаче не е доказал сторени по делото разноски и такива не му се
следват.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от "**********" ЕООД, ЕИК ***********, със седалище
в град София, срещу С. В. М., ЕГН **********, от град София, искове с правно основание
по чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца, както
следва:
600,00 лева – главница по Договор за потребителски кредит №
413071/15.04.2020г., сключен със „*********“ ООД, вземанията по който са цедирани
на заявителя, ведно със законната лихва от депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение /12.04.2024г./ до окончателното ú изплащане;
135,82 лева – лихва за забава за периода 12.08.2020г.-19.03.2024г.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните /на ищеца - през
ССЕВ или ЕПЕП/.
Този съдебен акт е издаден в електронна форма и е подписан
електронно /чл. 102а, ал. 1 ГПК/, поради което не носи саморъчен
подпис на съдията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5
6