РЕШЕНИЕ
№ 3
гр. Велико Търново, 31.01.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – Втори състав, в съдебно заседание
на шестнадесети януари две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ
при участието на секретаря П.И.и прокурора …………..,
изслуша докладваното от СЪДИЯ ЧЕМШИРОВ Адм.
д. №724 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 197, ал. 2 и сл., вр. с чл. 208, ал. 2 от ДОПК.
Образувано е по
жалба на адв. Бл. З., в качеството му на пълномощник на П.Б.М. ***. Търново,
срещу Решение №179/11.11.2022г. на директора на ТД на НАП – В. Търново, с което
решение е оставена без уважение жалбата му срещу отказ за отмяна на наложени
обезпечителни мерки с изх. №С200004-178-0023627/20.10.2022г. на публичен
изпълнител при ТД на НАП – В. Търново. В подадената жалба се твърди, че с
постановеният отказ от публичния изпълнител да се освободят от наложения запор
върху средствата по банкова сметка ***, представляващи изплатени субсидии от
Държавен фонд „Земеделие“, приходната администрация неправилно приема, че тези
средства могат да служат като обект за принудително изпълнение. Счита, че
подобно тълкуване е в противоречие с разпоредбите на Регламент /ЕС/ №1360/2013
на Съвета и води до ощетяването на жалбоподателя като земеделски производител. Моли
съдът да отмени обжалваното решение, като уважи жалбата срещу отказа на
публичния изпълнител. Претендира за присъждане на разноски.
Ответникът по
жалбата – ТД на НАП – В. Търново, чрез пълномощника си по делото оспорва
подадената жалба и моли съда да я остави без уважение. Претендира присъждане на
разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв.
Съдът като
прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и
представените по делото доказателства, приема за установено следното:
С Решение №179/11.11.2022г. на директора на ТД на НАП
– В. Търново, постановено в производство по реда на чл. 197, ал. 1, вр. с чл.
208, ал. 2 от ДОПК, решаващият орган е отхвърлил жалбата на П.М. срещу отказ на публичен изпълнител при ТД на НАП – В. Търново за вдигане
на запор върху суми, привеждани от ДФ „Земеделие“ по банкова сметка *** „Кей Би
Си Банк България“ ЕАД.
Решението е
връчено на жалбоподателя на 24.11.2022г. видно от представената на стр. 78 от
делото обратна разписка за връчването му.
Жалбата
срещу него е подадена директно до административния съд по електронен път,
подписана с ел. подпис от адв. З. и заведена с вх. №5922/17.11.2022г. по описа
на съда. Спазен е срока по чл. 197, ал. 2 от ДОПК, като жалбата е процесуално
допустима. Разгледана по същество е основателна.
По делото от фактическа страна няма спор, че по изп.
дело №*********/2017г. по описа на ТД на НАП – В. Търново с длъжник жалбоподателя
са били налице изискуеми публични задължения, като с цел гарантирането на тяхната
събираемост са наложени обезпечителни мерки върху имущество на длъжника, вкл. и
запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, посредством
Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.
№С190004-022-0097370/23.01.2019г. по описа на ТД на НАП – В. Търново. След
получаване на това постановление жалбоподателят е подал до компетентната ТД на
НАП искане да бъде „уточнено“/цитат от искането/ изпратеното до „Кей Би Си Банк България“ ЕАД запорно съобщение, като от запора се изключат
средства, представляващи изплатени на жалбоподателя субсидии от ДФ „Земеделие“.
Това искане е заведено с вх. №С2200004-000-0459483/30.09.2022г. по описа на ТД
на НАП – В. Търново/стр. 108 от делото/, като по него се е произнесъл публичен
изпълнител, който е постановил отказ за частично вдигане на наложените
обезпечителни мерки с изх. №С200004-178-0023627/20.10.2022г. След обжалване на
този отказ по реда на чл. 197, ал. 1, вр. с чл. 208, ал. 2 от ДОПК ответникът е
издал обжалваното решение, с
което е отхвърлил жалбата на Пл. М. срещу отказа за отмяна на наложени
обезпечителни мерки. В решението на директора на ТД на НАП, както и в акта на
публичния изпълнител, изрично е посочено, че субсидиите, изплатени от ДФ
„Земеделие“ не са сред несеквестируемото имущество на длъжника, съгласно чл.
213 от ДОПК, а за жалбоподателя не са изпълнение изискванията по чл. 100, ал. 1
от Закона за държавния бюджет на Република България за 2022г. Тези изводи
настоящият състав намира за неправилни.
По делото не са
спорни от фактическа страна обстоятелствата, че жалбоподателя има непогасени
публични задължения, като и че е получавал безвъзмездна финансова помощ за
дейността си като земеделски производител.
Видно от разпоредбата на чл. 100, ал.
1 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2022г.,
целево предоставяните средства от държавния бюджет на нефинансовите предприятия
за субсидии, компенсации и капиталови трансфери за възложени от държавата
дейности и услуги не могат да се използват за обезпечения, а съгласно ал. 2 на
същия член, тези средства не могат да се използват и за принудително погасяване
на публични и частни държавни вземания, както и на вземания на трети лица. В § 1, т. 1 от
ДР на ЗПЗП е посочено, че "земеделски производители" са
физически и юридически лица, които произвеждат непреработена и/или преработена
растителна и/или животинска продукция, от което следва, че те не представляват
финансови предприятия. Следователно, цитираните по-горе норми на Закона за
държавния бюджет за 2022 г. намират приложение по отношение на държавните
субсидии, които се отпускат на земеделските производители и тези средства не
могат да се използват за принудително погасяване на вземания, включително и на
публични такива, какъвто е настоящият случай. По отношение на средствата,
отпускани от фондовете на ЕС, те са публични финансови средства съгласно чл. 17а от
ЗПЗП, като на основание чл. 11
и чл. 11а от
ЗПЗП дейността по управлението и контрола на плащанията на
отпуснатите от еврофондовете средства и свързаното с тях национално
съфинансиране, се извършва от Държавен фонд "Земеделие". Съобразно Регламент
(ЕС) №1306/2013 на Съвета бенефициери на тези плащания – в пълния им
размер, са регистрираните земеделски производители, а целта – влагането на
средствата в осъществяваната от тях дейност по схемите и мерките в рамките на
общата селскостопанска политика. Регламентът предвижда, че плащанията следва да
се извършват навреме, за да могат да се използват от бенефициерите ефективно,
по предназначение. Всяка мярка от общата селскостопанска политика следва да
бъде предмет на мониторинг и оценка, а имената на бенефициерите се публикуват,
с оглед засилване на публичния контрол относно разходването на предоставените
им средства. От изложеното следва, че се касае за публично целево финансиране и
единственият овластен да получи средствата в пълния им размер е бенефициерът –
земеделски производител. Следователно, тези средства също не могат да бъдат
използвани за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания и
на вземания на трети лица. Нещо повече, изразходването на отпуснатите целеви
средства от Държавен фонд „Земеделие“, подлежи на контрол по отделен ред, а
установяването, че те не са използвани по предназначение би довело както до
връщането им в европейския бюджет, тъй като подлежат на възстановяване, така и
до финансови корекции или налагане на санкции, както на земеделския
производител, така и на Държавата, тъй като неизползването на средствата по
предназначение е станало чрез нейните органи. Поради това тези средства няма
как да послужат за друго, освен за тази дейност, за извършването на която са
отпуснати и предоставени на конкретния бенефициер. Изводът, който се налага е,
че правото на финансова помощ от ЕС за земеделските стопани, като целево
предоставени, са обект на специален режим и са несеквестируеми.
Настоящият състав намира за неоснователно възражението
на ответната страна, че веднъж преведена, субсидията спира вече да е целева и
се превръща просто в парични средства, по отношение на които могат да се
налагат обезпечителни и принудителни мерки. Самата субсидия е парична сума, но
с целеви характер. По същия начин и издръжката или пенсията или обезщетението до
несеквестируемия размер се изплаща в пари, но и те имат такъв характер, поради
което не подлежат на обезпечителни мерки.
От изложеното следва, че е въведено
допълнително основание за несеквестируемост на средствата от субсидии, извън
нормата на чл. 213 от ДОПК. Визираните парични средства са целеви и са
предназначени за подпомагане на земеделските производители съгласно чл. 4, ал. 3
и чл. 20 от Конституцията на Република България, и след като тези средства се
предоставят в публичен интерес, то същите не могат да бъдат обект на
индивидуално принудително изпълнение.
Съгласно т. 13 от Тълкувателно
решение №2/26.06.2015 г. по ТД №2/2013г. на ОСГТК на ВКС,
несеквестируеми са вземанията на длъжника по сметка в банка, когато по сметката
постъпват само плащания по напълно несквестируеми вземания, или вземания по
които не се допуска принудително изпълнение. Когато по сметката на длъжника
наред с постъпленията от несеквестируеми вземания и вземания, по които не се
допуска принудително изпълнение постъпват и плащания по други секвестируеми
вземания, изпълнението върху наличността по такава сметка е недопустимо над
общия размер на другите секвестируеми постъпления.
Следователно несеквестируемостта на сумите от
субсидии, изплащани от ДФ „Земеделие“ обуславя незаконосъобразност на
оспорваните актове и е основание за тяхната частична отмяна до размера на
получаваните от жалбоподателя субсидии. Правомощията на решаващия орган и съда
при обжалване на отказ за отмяна на обезпечението са изрични визирани в
разпоредбата на чл. 208, ал. 3 от ДОПК, където се посочва, че съдът отменя
обезпечението, при наличието на посочените в разпоредбата условия. Ето защо в
конкретния случай следва да бъде отменено и постановлението за налагане на
обезпечителни мерки в частта за наложен запор върху постъпващите по банкова
сметка ***.
При този изход на спора основателни са претенциите на жалбоподателя за
присъждане на разноски по производството, представляващи платена държавна
такса. Тъй като между жалбоподателя и неговият пълномощник няма договорено
адвокатско възнаграждение, а се посочва, че разноските се претендират в
хипотезата на чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗА, съдът
следва да присъди в полза на адв. З. възнаграждение, платимо от ответната
страна, в размера по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая производството не
е по реда на ЗПЗП, както твърди пълномощника на жалбоподателя, а по ДОПК, като
е налице и определен материален интерес – конкретен размер на субсидия, върху
която е наложено обезпечението. Конкретния размер на адвокатското
възнаграждение съдът определя на 708,10 лв.
Водим от горното и на основание чл. 208, ал. 3 от ДОПК, Административният
съд – В. Търново, ІІ-ри състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №179/11.11.2022г. на директора на ТД на
НАП – В. Търново и потвръденият с него отказ за отмяна на наложени
обезпечителни мерки с изх. №С200004-178-0023627/20.10.2022г. на публичен
изпълнител при ТД на НАП – В. Търново в обжалваната част, в която е наложен
запор върху несеквестируеми вземания на длъжника – постъпващите от Държавен
фонд "Земеделие" суми от субсидии по сметката на земеделския
производител П.Б.М. ***. Търново в Търговска банка „Кей Би Си Банк
България“ ЕАД.
ОТМЕНЯ Постановление за налагане на обезпечителни
мерки с изх. №С1900004-022-0097370/23.10.2022г. на публичен изпълнител при ТД
на НАП – В. Търново в обжалваната част, в която е наложен запор върху несеквестируеми
вземания на длъжника – постъпващите от Държавен фонд "Земеделие" суми
от субсидии по сметката на земеделския производител П.Б.М. ***. Търново в Търговска банка „Кей Би Си Банк България“ ЕАД.
ОСЪЖДА ТД на
НАП – В. Търново да заплати на П.Б.М. ***. Търново разноски по делото в размер на 10/десет/
лв.
ОСЪЖДА ТД на НАП – В. Търново да заплати на
адв. Б.Х.З. от Адвокатска колегия В. Търново, личен №********** възнаграждение
за адвокатска защита по делото в размер на 708,10лв./седемстотин и осем лева и
десет стотинки/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: