№ 41
гр. Стара Загора, 23.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IА ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Димитър М. Христов
Членове:Анна Т. Трифонова
Христо В. Симитчиев
при участието на секретаря Диана Д. Иванова
като разгледа докладваното от Христо В. Симитчиев Въззивно търговско
дело № 20215501001278 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл.258 и сл ГПК.
Обжалвано е Решение №260266/22.03.2021г., постановено по гр.д.
№520/2020г. по описа на Районен съд – Стара Загора, в частта му, с която се
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г. Ж. С., ЕГН **********,
от гр.***, бул.„******" №**, вх.*, ет. *, ап. *, съществуването на вземането на
„***" АД, гр. **, район **, бул. „***" **, ЕИК ******, за сумата 1697,90 лева
/хиляда шестстотин деветдесет и седем лева и 90 стотинки/ за главница по
Договор № 13КР-АА-6617 за банков кредит, сключен на 13.06.2007г. с
„***"АД, със 17,36 лева /седемнадесет лева и З6 стотинки/ възнаградителна
лихва за периода от 08.11.2016г. до 08.11.2019г. и законната лихва върху
главницата от 08.11.2019г. до изплащане на вземането, присъдени със Заповед
№ 3073/13.11.2019г. за изпълнение на парично задължение, въз основа на
документ по чл.417 ГПК, по ч.гр.д.№ 5871/2019г. по описа на Старозагорския
районен съд.
Въззивникът Г. Ж. С. излага доводи за неправилност и
незаконосъобразност на решението в обжалваната, като моли въззивния съд
да отмени същото и да отхвърли предявения иск.
1
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба, с
който въззиваемата страна „***" АД взема становище, че жалбата е
неоснователна, като излага съображения в тази връзка. Направено е искане да
бъде потвърдено първоинстанционното решение.
Окръжен съд – гр. Стара Загора, след като обсъди доказателствата по
първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено
следното:
Пред първоинстанционния съд са предявени обективно съединени
искове с правно основание чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ с
предмет признаване за установено спрямо ответника на съществуването на
вземанията на банката по горепосочения договор за кредит за главница и
възнаградителна лихва.
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно, както и допустимо в
обжалваната част. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, като не се оспорват изводите на първоинстанционния съд
относно съществуването на облигационното правоотношение между страните
по Договор № 13КР-АА-6617 за банков кредит, сключен на 13.06.2007г. с
„***"АД, изпълнението на задължението на банката по същия да предостави
на кредитополучателя кредита по договора, респ. усвояването му от
ответника, параметрите и срока на договора, вкл. изтичане на срока му преди
завеждане на делото. Ето защо и по аргумент от чл.269, изр.2 ГПК,
възприетата от първоинстанционния съд фактология по тези въпроси не
следва да бъде преразглеждана от въззивната инстанция, като тези факти се
приемат за установени по делото.
В жалбата се поддържа, че от страна на банката е извършвано
едностранно увеличение на лихвения процент по договора, с което ищцовата
страна е действала недобросъвестно спрямо ответника. Тези факти,
установени в заключението на приетата пред първата инстанция съдебно-
икономическа експертиза, сочещи на незаконна промяна на лихвения
процент, обаче не били обсъдени и взети предвид от районния съд, с оглед
възможността ответникът да е платил дължимата по кредита сума, предвид
2
това, че в определен период е плащал по-високи незаконно формирани
погасителни вноски.
В жалбата се възразява и че неправилно районния съд е възприел за
приложима общата 5-годишна погасителна давност, при положение че
вземанията на банката са с периодичен характер, обуславящ приложение на
по-кратката 3-годишна погасителна давност по чл.111 ЗЗД.
По първото възражение, съдът взе предвид съдържанието на процесния
договор за кредит относно уговорената възнаградителна лихва, като видно от
чл.11, за ползвания кредит, кредитополучателят заплаща на банката годишна
лихва в размер на основния лихвен процент, определен от БНБ, увеличен с
надбавка 3.66 пункта. Очевидно е, че по начинът на уговарянето му,
лихвеният процент включва плаващ компонент, съставляваща ОЛП,
определен от БНБ и фиксиран компонент, определен по размер от банката
при сключване на договора. Следователно, евентуална промяна на ОЛП би
довела до промяна и на лихвения процент нагоре или надолу, но и в двата
случая, това не става по едностранно взето решение от банката, а на база на
обективен, независещи от банката факт, изразяващ се в промяна на ОЛП от
страна на БНБ. Впрочем, независимо от данните в заключението на ССЕ, че
ОЛП е претърпял промяна през периода на кредита, по делото не са
представени последващи погасителни планове, отразяващи промяната, като
видно от извлечението от счетоводството на банката, претендираните
неплатени анюитенти вноски за периода от 28.09.2015г. до 29.05.2017г. са с
непроменен размер, какъвто е уговорен в първоначалния погасителен план –
77,54 лв. Само последната погасителна вноска, с падеж 27.06.2017г., е в по-
голям размер – 270 ,34 лв. Гореизложеното, от една страна, означава, че дори
да е имало промяна на лихвения процент, тя не е извършена едностраннно,
недобросъвестно и неправомерно от банката, а от друга, размерът на
погасителните вноски през процесния периода (с изключение на последната
вноска) е останал непроменен. В тази връзка, съдът съобрази, че в подписания
от страните погасителен план към договора, неразделна част от него, е
посочено, че размерът на лихвеното плащане за последния лихвен период по
погасителния план е приблизителен и се определя като разлика между общата
сума лихвени плащания за периода 13.06.2007г. – 27.06.2017г. и общата сума
на лихвените плащания за същия период, изчислени на база на действителния
размер на вида лихва за същия период, като разликата се отразява в размера
3
на последната погасителна вноска. Или това означава, че дори да са
настъпили предпоставките за увеличаване на лихвения процент по кредита,
това не се е отразило на размера и съотношението главница/лихва в
анюитетните вноски по погасителния план (без последната), поради което
ответникът не е бил поставен в ситуация да плаща повече лихви за сметка на
погасяване на главницата. В тази връзка, според ССЕ, последното плащане от
страна на ответника по договора е на 27.08.2015г., след което, същият не е
извършвал други погашения и е в забава от 29.09.2015г., като според съда не е
налице връзка между неизпълнението му, респ. изпадането му в забава и
промяната на размера на лихвения процент по кредита, което според
уговорката в погасителния план се отразява едва в последната погасителна
вноска.
По изложените съображения, съдът намира за неоснователни и
недоказани възраженията в жалбата, че от страна на банката е извършвано
едностранно увеличение на лихвения процент по договора, с което ищцовата
страна е действала недобросъвестно спрямо ответника, както и че е
извършена незаконна промяна на лихвения процент, осуетила възможността
ответника да погаси дължимата по кредита сума, поради това, че в определен
период е плащал по-високи, незаконно формирани, погасителни вноски.
По отношение на второто възражение в жалбата относно приложението
на общата погасителна давност по отношение на вземанията на банката, съдът
намира същото за неоснователно. На първо място, 5-годишната погасителна
давност е приложима само по отношение на вземания на банката за
главницата. Както в доктрината, така и в съдебната практика няма спор, че
вземането на банката за главницата по кредита е едно, но погасяването му е
разсрочено по съгласие на кредитора, в хипотезата на чл.66 ЗЗД. С
постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение 38/26.03.2019г. по т.д. №
1157/2018г. на ІI т.о. на ВКС е прието за приложима по отношение на
задължението за главницата по банков кредит общата 5-годишна давност по
чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от
датата на падежа на отделните погасителни вноски. Разяснено е, че
уговорката между страните за връщане на предоставена като кредит сума на
погасителни вноски не превръща този кредит в такъв за периодични платежи,
4
а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Съставът се
е позовал и на задължителните разяснения в Тълкувателно решение №
3/2011г. от 18.05.2012г. по тълк. д № 3/ 2011г. на ОСГТК на ВКС относно
съдържанието на понятието „периодични плащания“ и разгледаните в
мотивите примери за периодични плащания, които макар да са породени от
един и същ факт, са относително самостоятелни и периодичността е
характерна за престациите и на двете страни по договора. Посочено е, че по
отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито
задължението на банката – кредитор за предоставяне на уговорената сума,
нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Заключено
е, че връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски
представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на
длъжника на части – чл.66 ЗЗД.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че вземането на ищеца за
главницата от 1697,90 лв за главница по Договор № 13КР-АА-6617 за банков
кредит, сключен на 13.06.2007г., не е погасено по давност, тъй като
изискуемостта на тези погасителни вноски, чиито падежи са настъпили в
периода 27.09.2015г. – 27.06.2019г., е настъпила по-малко от 5г. преди
подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 08.11.2019г. Това, от своя страна,
обуславя извод за основателност на предявения иск за главницата от 1697,90
лв, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.11.2019г., до
изплащане на вземането.
По отношение на вземането на ищеца за възнаградителни лихви, в
жалбата не се съдържат конкретни възражения, макар че решението се
обжалва и в частта, с която е признато съществуването на вземане на банката
за сумата от 17,36 лева /седемнадесет лева и З6 стотинки/ възнаградителна
лихва за периода от 08.11.2016г. до 08.11.2019г., след приемане за погасени
по давност на лихвените вземания, възникнали преди 08.11.2016г., общо в
размер на 153,43 лв, рефлектирало в отхвърляне на иска за разликата над
сумата от 17,36 лв до пълния предявен размер от 170,79 лв. Въззивният съд
намира, че вземането на ищцовата страна за възнаградителни лихви в размер
на 17,36 лв за периода от 08.11.2016г. до 08.11.2019г., е изискуемо, не е
погасено по давност и доколкото няма доказателства задължението да е
погасено от ответника, следва да приеме, че съществува, което означава, че
искът за тази сума се явява основателен.
5
Тъй като районния съд е стигнал до същите изводи,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
На основание чл.78, ал.8, вр. ал.1 ГПК, в полза на „***" АД ще се
присъди юрисконсултско възнаграждение за производството пред настоащата
инстанция в размер на 100 лв, което ответникът следва да й заплати.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260266/22.03.2021г., постановено по гр.д.
№520/2020г. по описа на Районен съд – Стара Загора, в обжалваната част, с
която се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г. Ж. С., ЕГН
**********, от гр.***, бул.„******" №**, вх.*, ет. *, ап. *, съществуването на
вземането на „***" АД, гр. **, район **, бул. „***" **, ЕИК ******, за сумата
1697,90 лева /хиляда шестстотин деветдесет и седем лева и 90 стотинки/ за
главница по Договор № 13КР-АА-6617 за банков кредит, сключен на
13.06.2007г. с „***"АД, със 17,36 лева /седемнадесет лева и З6 стотинки/
възнаградителна лихва за периода от 08.11.2016г. до 08.11.2019г. и законната
лихва върху главницата от 08.11.2019г. до изплащане на вземането,
присъдени със Заповед № 3073/13.11.2019г. за изпълнение на парично
задължение, въз основа на документ по чл.417 ГПК, по ч.гр.д.№ 5871/2019г.
по описа на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА Г. Ж. С., ЕГН **********, от гр.***, бул.„******" №**, вх.*,
ет. *, ап. *, да заплати на „***" АД, гр. **, район **, бул. „***" **, ЕИК
****** сумата от 100 лв юрисконсултско възнаграждение за производството
пред настоащата инстанция.
В необжалваната част, решението е влязло в законна сила.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7