№ 454
гр. София , 05.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Елеонора Т. Михайлова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20201000503316 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 2327/21.04.2020 г., постановено по гр. д. № 16216/2018 г. по описа на
СГС, I ГО, 24 с-в, са уважени предявените от Л. Г. Н. и Г. К. К. срещу А. А. Д. активно
субективно съединени осъдителни петиторни искове с правно основание чл. 108 ЗС за
предаване владението на следната недвижима вещ: апартамент № 89, с идентификатор
68134.1005.186.1.89 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед
№ РД-18-108/13.12.2016 г. на АГКК, находящ се в гр. ***, местност „***”, ж. к. „***”, ул.
2
„***”, бл. ***, вх. „*”, ет. *, с площ по договор от 156 м (по договор и съдебно Решение
№1043/03.02.2016 г., постановено по гр. д. №3375/2012 г. по описана СГС, ГО, 19 състав), а
2
по скица – 129, 25 м, състоящ се от четири стаи, кухня, баня, тоалетна, мокро помещение,
преддверие, коридор и три балкона, като този самостоятелен обект се намира в сграда № 1,
разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1005.186, при съседи: имот с
идентификатор 68134.1005.186.1.96, под имота имоти с идентификатори 68134.1005.186.1.88
и 68134.1005.186.1.103 и над обекта имот с идентификатор 68134.1005.186.1.90, а по
документи при съседи: апартамент № 96, от вход „З”, от две страни - двор, помещение за
колички, асансьорна шахта, стълбище и двор, отдолу – апартамент № 88, отгоре –
2
апартамент № 90, заедно с прилежащото мазе № 8 с полезна площ от 6,82 м, а по договор и
Съдебно решение № 1043/03.02.2016 г., постановено по гр. д. № 3375/2012 г. по описа на
2
СГС, ГО, 19 състав с площ от 13,70 м, при съседи: мазе № 7, двор, мазе № 9 и мазе № 10,
1
коридори на мазета, заедно със 7,975% ид. части от общите части на вход „А” от жилищната
сграда, както и с 0,682% ид. части от правото на строеж върху мястото, съставляващ УПИ I,
кв. № 133д, по ПУП на гр. София, местността „Красно село -плавателен канал”, с площ от
2
8500 м, при съседи: от север – улица, от изток – УПИ II, от юг – ул. „Тодор Каблешков”, от
запад – улица.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, който
поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен, тъй като първоинстанционният съд не
е съобразил обстоятелството, че ищецът е придобил правото на собственост върху спорния
имот на оригинерно (първично) основание - изтекла в негова полза кратка (5-годишна)
придобивна давност, която е продължила от момента на сключване на процесния
транслативен възмезден договор, обективиран в н. а. № 143/28.04.2010 г., съставен по н. д.
№ 138/2010 г. от нотариус В. В., като този договор представлява правно основание, годно да
го направи собственик по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Счита, че като не е разгледал това
правопрекратително, респ. правопораждащо материалноправно възражение, СГС е допуснал
съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Въззиваемите са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който
поддържат становище за неоснователност на въззивната жалба, тъй като в обжалваното
решение първоинстанционният е достигнал до правилния извод, че ищците са придобили
правото на собственост върху процесния имот въз основа на изтекла в тях 10-годишна
придобивна давност, продължила през периода от 1994 г. до 2009 г., като не е установено
след този период ответникът да е установил свое фактическо господство върху спорната
недвижима вещ, респ. че то се основава на правно основание, годно да го направи
собственик. В този смисъл, поддържат, че транслативната възмездна сделка, обективирана в
н. а. № 143/28.04.2010 г., съставен по н. д. № 138/2010 г. от нотариус В. В., е нищожна
поради нейната привидност (при абсолютна симулация), тъй като страните по нея изначално
не са целели настъпване на нейните правни последици. Считат, че сключването на този
договор за покупко-продажба по време на висящ исков процес между ищците в настоящото
исково производство и праводателя на ответника (неговата баба) - с правно основание чл.
38а ЗЖСК, както и фактът на близка родствена връзка между купувача и продавача (баба и
внук) представляват доказателство за твърдяната привидност на оспорената придобивна
сделка, което изключва добросъвестността на купувача като владелец на спорния имот.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, като се
явява и основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
2
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
СГС, I ГО, 24 с-в е бил сезиран с активно субективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 108 ЗС.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че ищците
са станали собственици на процесната недвижима вещ на основание изтекла в тяхна полза
обща (10-годишна) придобивна давност, продължила през периода от 1993 г. до 2009 г.(
когато владението им е отнето от Л. З. К. - баба и праводател на ответника) с помощта на
държавната принуда (въз основа на влязло в сила решение по иск с правно основание чл. 38а
ЗЖСК). Счел е, че най-ранната дата, от която ответникът е започнал да владее спорния имот,
е 29.06.2010 г., а най-късната - 29.04.2011 г., но въпреки че упражняването на фактическа
власт от него да е продължило повече от 5-години, той не е имал намерение за своене
(„анимус”), тъй като със сключване на процесния транслативен договор бил „формирал воля
като собственик на имота, чието право е придобито на деривативно основание - договор за
покупко-продажба” - следователно, според първоинстанционния съд „придобиването”
правото на собственост от несобственик изключвало субективния елемент на владението
(намерението за своене).
Чрез петиторния осъдителен иск ищецът иска от съда със сила на пресъдено нещо да
установи спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че правото на владение като
правомощие от сложното право на собственост върху нея принадлежи на ищеца и въз
основа на това установяване да се допусне по отношение на ответника, който я владее или
държи, без да притежава правно основание за това, да предаде фактическата власт върху
спорната вещ на собственика. Следователно, фактическият състав, при осъществяването на
който възниква материалното притезателно право да се иска предаване фактическата власт,
включва три юридически факта – две положителни и една отрицателна материална
предпоставки. По силата на чл. 154, ал. 1 ГПК на ищеца принадлежи правното задължение
(доказателствената тежест) да установи, че е титуляр на правото на собственост върху
спорната вещ, както и че ответникът я владее или държи, а за да бъде отхвърлен
осъдителният иск, ответникът е длъжен да установи, че упражнява фактическата власт върху
вещта на вещноправно или облигаторно основание. Това доказване следва да бъде пълно и
главно.
Не е спорно между страните, а и от Решение № 702/21.12.2009 г., постановено по гр.
д. № 676/2009 г. по описа на ВКС, II ГО, се установява, че с влязло в сила Решение №
183/30.03.2009 г., постановено по гр. д. № 5032/2007 г. по описа на ВКС (отменено по реда
на чл. 304 ГПК, тъй като не е участвал необходим факултативен другар - съпругът на
ответника в това съдебно производство и ищец в настоящото Г.К. К.) е бил уважен предявен
иск с правно основание чл. 38а ЗЖСК за предаване владението на процесния имот от Л. Г.
3
Н. (ищца в настоящото исково производство) на Л. З. К. (баба и праводател на ответника в
настоящото съдебно производство).
Именно въз основа на влязлото в сила решение, постановено по иск с правно
основание чл. 38а ЗЖСК, с Протокол от 06.07.2009 г. по изп. д. № 2009783040192/09 г. ЧСИ
Ив. Ч. е въвел праводателя на ответника в настоящото исково производство (Л. З. К.) във
владение на процесния имот, като в този момент въззиваемите са били отстранени от
фактическото господство върху него.
От н. а. № 143/28.04.2010 г., съставен по н. д. № 138/2010 г. от нотариус В. В.,
удостоверяващ сключен договор за покупко-продажба, се установява, че Л. Г. Н. (ищца по
иска с правно основание чл. 38а ЗЖСК) е „прехвърлила” на възмездно правно основание
правото на собственост върху спорния имот на въззивника в настоящото производство - А.
А. Д., срещу поемане на насрещната парична престация - за заплащане на уговорената
продажна цена.
Но възобновеното въз основа на отменителното решение на ВКС (чрез извънредните
средства за отмяна на неправилни съдебни решение - по чл. 304 ГПК) съдебно
производство, образувано по иска с правно основание чл. 38а ЗЖСК, е било прекратено с
влязло в сила на 28.04.2012 г. Определение № 20/29.03.2011 г., постановено по гр. д. №
512/2010 г. по описа на СРС, ГО, 26 с-в - на основание чл. 119, ал. 2 ГПК (отм.), във вр. с § 2,
ал. 1 ГПК поради отказ от иска от процесуалния субституент (макар и да не е съобразено, че
действителният носител на спорното материално право - ЖСК, не е дал съгласие за
разпореждане с предмета на делото).
От влязлото в сила на 25.04.2017 г. Решение № 1043/03.02.2016 г., постановено по гр.
д. № 3375/2012 г. по описа на СГС, I ГО, 19 с-в, се установява, че е уважен предявен от
ищците в настоящото съдебно производство срещу праводателя на ответника (Л. З. К.)
осъдителен петиторен иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението на
процесния имот.
Останалите писмени доказателствени средства като неотносими за правилното
решаване на правния спор, предмет на делото, не следва да бъдат обсъждани -
обективираните в тях факти не биха могли да формират вътрешното убеждение на съда (арг.
чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Този извод се отнася и за нотариална покана с рег.
№ 2932/09.05.2012 г. - от една страна, добросъвестността при владението се преценява към
момента на осъществяване на правното основание, годно да направи владелеца собственик
(в конкретния случай към момента на сключване на процесния транслативен възмезден
договор - 28.10.2010 г.; арг. чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС), а от друга, не поканата за предаване
владението на имота би смутила владението, а предявяването на собственически иск (в
настоящия случай едва след предявяване на ревандикационния иск владелецът би станал
недобросъвестен - в този смисъл са и тълкувателните разяснения, дадени в т. 6 от ППВС №
6/27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г, но това обстоятелство е ирелевантно за правилното
4
решаване на правния спор, пренесен пред въззивната инстанция с въззивната жалба).
От показанията на свидетеля В. П., позната на ищците от 1991 г., се установява, че от
1993 г. те са започнали да упражняват фактическа власт върху имота с намерение да го своят
(„През 1993 г. става собственичка и си купува апартамент от Б.”), като са извършвали
действия, съответни на вещното правомощие владение, а упражняването на фактическото
господство е преустановено през 2009 г. („когато ЧСИ ги извади от тази собственост”).
Свидетелства, че, когато посещавала ищцата, която била собственик на друг обособен обект,
съседен на процесния - отдолу, в същия жилищен вход, тя й заявявала, че не се чува тропот
или движение отгоре. Според субективните възприятия на свидетеля от 2009 г. в процесния
апартамент нямало „осветление”.
Тези факти напълно се потвърждават и от показанията на свидетеля Ив. М., познат на
ищците от 90-те години на миналия век. Изяснява се, че когато през 2012 г. е ходил да
ремонтира обекта на ищцата, било необходимо да бъде отстранен теч от горния апартамент
(процесния), но никой не му отворил - „Не си личеше някой да живее там... През 2016 г. бях
там - ставаше въпрос за гараж и от носталгия погледнах апартамента: нямаше пердета, едва
ли някой живее вътре. Не съм се качвал да търся някой след 2012 г.”.
От показанията на свидетеля А. И., адвокат по множество дела, по които страна е
ЖСК „Български художник”, се установява, че член-кооператорите, респ. членове на УС на
тази ЖСК са му заявявали, че от 2010 г. ответникът ползва процесното жилище, „но не
лично”, а го отдава под наем.
От показанията на свидетеля Ем. Т., познат на А.Д. от 2009 г.-2011 г. (от 8-10 години
преди разпита му) покрай техните спортни занимания (играели заедно футбол - „Той е
младеж, аз ветеран”), се установява, че след като придобил апартамента през 2000 г.,
ответникът го отдавал под наем - „Не е живял никога в апартамента..., дава го под наем”. За
първи път свидетелят посетил апартамента година или няколко месеца след закупуването му
от ответника, т.е. през 2011 г. Именно тогава му помагал да пренесат пакети с плочки и
строителни материали - за планирания ремонт на апартамента. Изяснява
правнорелевантното обстоятелство, че именно ответникът е имал достъп до жилището - „А.
си имаше ключ и отключи апартамента. Бяхме двамата”. Макар и впоследствие да не е
ходил до процесния имот, свидетелят знае от ответника, че той отдава жилището под наем
(в тази част се възпроизвеждат от свидетеля фактически твърдения на ответника, които са
изгодни за него, поради което свидетелските показания не представляват годни
доказателствени средства - в тази част).
От показанията на свидетеля Ал. Х., отдавна позната на ищците, се установява, че
посетила притежавания от тях имот през 2019 г., за да им съдейства при подмяната на
щранговете в жилищния вход, но майсторите й заявили, че „човекът над вас го няма и няма
кой да отключи апартамента”. Изяснява, че чула касиера на входа, който организирал
смяната на щранговете, че Л. най-сетне отключила вратата на спорния апартамент, както и
5
че вече няма да заплаща дължимите вноски към бюджета на етажната собственост, тъй като
„апартаментът си има вече собственик”. Свидетелства, че Л. Н. живеела „някъде там, в
същия вход”.
От показанията на свидетеля Ем. Б., познат на ответника от десетина години, т.е. от
2011 г., се установява, че многократно е посещавал процесния имот, като именно А. го е
въвеждал в него („А. ме е водил в апартамента”), за да извършва ремонтни дейности - в
продължение на десетина години, а последния път - преди около година, когато е видял
наематели. Но той самият е водил на А. наематели - „Те живеят там, доколкото знам от него,
още след първия път, когато се запознахме, той го подготвяше за наематели. След това съм
му водил мои колеги - строители, мои приятели, като наематели. Понеже вече знаех, че
апартаментът се дава под наем, съм му водил мои приятели наематели”. Именно ответникът
предоставял на свидетеля ключовете, за да извършва множество ремонтни дейности
(„Правил съм бои, ремонти в банята, обръщане на дограмата, по паркетите, по ел. частта,
водопровод съм сменявал и почти всичко десетина години”). Изяснява, че ремонтните
дейности, които е извършвал в апартамента, са почти от десет години - „Ремонтите са от
2010 г., да кажем, когато правих боядисване на целия апартамент, изнасяне на стари мебели,
изнасяне на стари радиатори и привеждане на апартамента в състояние, годно за живеене...
Правил съм периодични ремонти след 2010 г. насам, през година-две... Имаше чугунени
радиатори, които бяха ненужни, тъй като тръбите в целия апартамент бяха изрязани, поради
което преди около 8 години, по-късно от 2010-2011 г. съм изхвърлил тези радиатори. Дълго
време стояха там и обсъждахме дали да ги изхвърлим... Няколко години стояха вътре и
накрая взехме решение да се изхвърлят, защото нямаше изгледи да се ползват”.
Съдът приема за достоверни показанията на свидетелите, тъй като, преценени с
всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно
противоречиви, житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото
доказателства, като субективните възприятия за обстоятелството кой е упражнявал
фактическата власт върху спорната недвижима вещ след осъществения въвод във владение
на праводателя на ответника (неговата баба) са непосредствени. Неоснователно се явява
правното съждение на въззиваемите, че показанията на свидетелите, доведени от ответника,
са недостоверни - житейски логично е, а следователно, правно обосновано е да се приеме, че
след сключване на транслативна възмездна сделка, каквато представлява договорът за
покупко-продажба, праводателят ще изпълни своето основно непарично задължение - след
прехвърляне правото на собственост да предаде владението на вещта, предмет на това
съглашение. В това отношение е ирелевантно обстоятелството дали в договора за покупко-
продажба, обективиран в нотариална форма, е удостоверено дали е предадено владението
върху имота от продавача на купувача (дори и да е налице такова изявление, в конкретния
случай това удостоверително изявление в писмена форма би представлявало частен
свидетелстващ документ, материализиращ изгодни за ответника факти, който в настоящото
исково производство би се ползвал с ниска доказателствена сила). Когато купувачът има
намерение да придобие правото на собственост върху определена вещ, той се възприема
6
като неин собственик, като упражнява всички вещни правомощия (вкл. и на владение), дори
и неговият праводател да не е бил собственик. Поради тези правни съображения
юридически нелогично се явява правното съждение на първоинстанционния съд, че
ответникът „не е имал анимус за владение, тъй като вече е формирал воля, която я е изявил...
като собственик на имота, чието право е придобито на деривативно основание - договор за
покупко-продажба”.
При така приетите за установени правнорелевантни факти настоящата съдебна
инстанция достига до категоричния фактически извод, че ответникът е започнал да
упражнява фактическото господство върху процесната вещ от момента на сключване на
процесния договор за покупко-продажба, както е изяснено от показанията на свидетелите,
доведени от него (преценени с вече изяснените от въззивния съд обстоятелства, те са
достоверни). От друга страна, владението като фактическо състояние може да бъде
упражнявано не чрез лични действия от владелеца, а и чрез другиго, който е държател на
вещта - арг. чл. 68, ал. 1, предл. 2 ЗС, напр. чрез предоставяне на вещта за временно
възмездно (по договор за наем) или безвъзмездно (при договора за заем за послужване)
ползване или чрез т. нар. търпими действия (допускане на друго лице в имота поради
обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения),
които се смятат за извършени със съгласие на владелеца (в този смисъл е формираната по
реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС с Решение № 122/3.12.2020 г. на ВКС по гр. д. №
3549/2019 г., I г. о., ГК; Решение № 483/11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о.,
ГК и пр.).
Следователно, дори и да се приеме, че праводателят на ответника - неговата баба, е
продължила да упражнява фактическата власт върху спорния имот от 2010 г. до 2017 г.
(както се твърди от ищците, но този факт се опровергава от показанията на свидетелите,
доведени от ответника), тя е осъществявала това фактическо господство като държател - за
владелеца (купувач и неин внук). В този смисъл, ирелевантно за правилното решаване на
правния спор, предмет на делото, представлява обстоятелството кой от двамата е заплащал
вноските в бюджета на етажната собственост (за доставеното електричество, вода и пр.),
както и дали имотът се е обитавал постоянно. За да е налице владение по смисъла на чл. 68,
ал. 1 ЗС, упражняването на фактическото господство не се обуславя от ежедневното
ползване на вещта от владелеца - лично или чрез държател, а от обстоятелството дали той
извършва такива действия, идентични с вещното правомощие, включено в сложното право
на собственост, които да възпрепятстват трети лица да установят свое фактическо
господство върху вещта - напр. да не допуска трети лица (без негово съгласие) да ползват
вещта; да държи ключа за входната врата на имота; да предявява владелчески искове при
неправомерно отнемане на неговото владение (по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС) и пр. В този смисъл
е нормативното правило, уреждащо оборима законна презумпция в чл. 83 ЗС, който
предписва, че който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в
промеждутъка, ако не се докаже противното, като придобивната давност се прекъсва само
ако фактическото господство бъде прекъснато за повече от 6 месеца (арг. чл. 81 ЗС, която
7
систематически следва да се тълкува с разпоредбите на чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС).
Не е спорно между страните, а и от събраните по делото гласни и писмени
доказателствени средства се установи по несъмнен начин, че ищците са установили своята
фактическа власт върху спорната вещ въз основа на сключен предварителен договор от
12.05.1993 г. от строителя на сградата (СД „МБ Б. с-ие”) за покупко-продажба - през 1993 г.-
1994 г., която е продължила до 2009 г. Наистина, придобивната давност е била прекъсната с
предявяване на иска по чл. 38а ЗЖСК (разкриващ и вещен характер) от праводателя на
ответника срещу ищцата през 2006 г. (арг. чл. 84 ЗС, във вр. с чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД) -
този иск е бил уважен с влязло в сила решение на ВКС, но то е било отменено чрез
извънредните способи за отмяна (по реда на чл. 304 ГПК), защото съпругът на ищцата в
настоящото съдебно производство като необходим факултативен другар не е участвал в
гражданското дело, образувано по иска с правно основание чл. 38а ЗЖСК. Междувременно -
преди през 2010 г. да бъде възобновено това съдебно производство пред СРС, праводателят
на ответника се е снабдил с нотариален акт за процесния имот по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЖСК
и с намерението, че е придобила правото на собственост върху него на деривативно правно
основание (11 дни след като ищците са били отстранени от имота чрез помощта на
държавната принуда - въз основа на осъдителното решение по уважен с влязло в сила
решение иск с правно основание чл. 38а ЗЖСК), прехвърляйки правото на собственост
върху спорната недвижима вещ на ответника, е релевирала отказ от иска с правно основание
чл. 38а ЗЖСК. След прекратяването на това производство поради десезирането на съда с
този правен спор - с влязло в сила Определение на СРС, само поради това обстоятелство
придобивната давност на ищците не се счита за прекъсвана (арг. чл. 116, б. „б”, изр. 2 ЗЗД),
поради което те са придобили правото на собственост върху процесния имот на оригинерно
основание - изтекла в тяхна полза придобивна давност. Но придобитото от тях право на
собственост е било прекратено с изтичане в полза на ответника на кратката (5-годишна)
придобивна давност, който се явява добросъвестен владелец на вещта.
Наистина, с влязло в сила на 25.04.2017 г. Решение № 1043/03.02.2016 г.,
постановено по гр. д. № 3375/2012 г. по описа на СГС, I ГО, 19 с-в, е уважен предявеният от
ищците срещу праводателя на ответника осъдителен вещен иск с правно основание чл. 108
ЗС, но тъй като процесният договор за покупко-продажба от 2010 г. е сключен преди
предявяване на този иск, субективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебния
акт не са се разпрострели и по отношение на приобретателя по тази транслативна възмездна
сделка (с аргумент от обратното основание от чл. 523, ал. 1 ГПК). В този смисъл,
правоприемството в правото само по себе си не е достатъчно основание да се разпрострат
субективните предели на силата на пресъдено нещо спрямо правоприемника – необходимо е
в деня на правоприемството да са настъпили материалноправните последици на силата на
пресъдено нещо.
Искът по чл. 108 ЗС е бил отхвърлен в своята осъдителна част, тъй като не е
установено, че към предявяването му (през 2012 г. ), респ. към приключване на съдебното
8
дирене пред СГС (на 23.11.2016 г.) праводателят на ответника (неговата баба Л. З. К.) е
владяла спорния имот. Този правен извод на съда не обвързва настоящия въззивен състав,
но както се изясни, фактът, че ответникът е упражнявал фактическата власт върху
процесния апартамент преди 2012 г., т.е. още от сключване на процесния транслативен
договор, се установи по несъмнен начин от събраните по делото гласни доказателствени
средства.
Той е придобил правото на собственост върху спорната вещ на оригинерно
(първично) правно основание – изтекла в негова полза кратка (5-годишна) придобивна
давност (като добросъвестен владелец – арг. чл. 79, ал. 2 ЗС, във вр. с чл. 70, ал. 1 ЗС).
При придобивната давност владението не следва да се преценява като вещно
правомощие, включено в сложното право на собственост, а като фактическо отношение,
изразяващо се в упражняването на фактическа власт върху дадена вещ с намерение да се
свои от едно лице спрямо всички останали правни субекти (animus possidendi, респ. animus
domini). Както бе изяснено, институтът на придобивната давност е уреден в закона като
оригинерно придобивно правно основание – арг. чл. 77, предл. 2 ЗС, като, за да е налице
владение, следва да се установят в процеса на доказване две материални предпоставки
(юридически факти), при проявлението на които възниква това първично придобивно
основание – 1) в продължение на определен период от време (10 години, респ. 5 години при
добросъвестното владение) едно лице, което не е собственик, да упражнява постоянно,
непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ като
корпорално обособен обект, а това фактическо господство като фактическо отношение
следва да се изразява в действия, които съответстват на вещните правомощия на
собственика - арг. чл. 68, ал. 1 ЗС (обективният признак на владението) и 2) фактическата
власт следва да се упражнява с намерение за своене, а именно да се държи вещта като
собствена - чрез извършване на фактически и правни действия, които съответстват на
вещните правомощия, част от предметното съдържание на сложното вещно право на
собственост (субективният признак на владението).
В настоящия случай по несъмнен начин се установи упражняването от А. А. Д. на
фактическа власт върху процесната вещ с намерение за своене, респ. осъществяването на
фактически действия, които съответстват на едно от вещните правомощия – владение
(държане на ключа, чрез който се осъществява достъп до недвижимата вещ; отдаването й
под наем; евентуално предоставянето й за временно ползване или чрез търпими действия на
неговата баба - по твърдение на ищците тя е ползвала имота до 2017 г.). По несъмнен начин
се установява, че от момента на прехвърлянето на правото на собственост върху процесния
имот ответникът е бил владелец на процесния имот - още през 2010 г. чрез отваряне с ключ
на входната врата на жилището е складирал строителни материали и е допускал майстори в
апартамента за ремонт; впоследствие е допускал наематели и пр. активни действия, които
явно демонстрират неговото намерение за своене (всъщност, той през цялото време е
действал като собственик - въз основа на процесния договор за покупко-продажба,
9
обективиран в нотариална форма). Но както се изясни, дори и владелецът да е предоставил
за временно ползване (възмездно или безвъзмездно) процесния апартамент на трети лица на
договорно основание (договор за наем или договор за заем за послужване), респ. при
осъществяване на т. нар. търпими действия (вкл. и на своята баба - праводател), той нито е
променил своето намерение за своене, нито е преустановил упражняването на фактическата
власт – в този случай държателите (наематели, заематели или лица, осъществяващи търпими
действия) упражняват фактическото господство за владелеца (арг. чл. 68, ал. 2 ЗС). Нещо
повече, ищците нито твърдят, нито се установява в процеса на доказване и пред настоящата
съдебна инстанция, че е опровергана уредената в чл. 69 ЗС презумпция за своене, т.е. че
упражняващият фактическа власт е бил с намерение да държи вещта като своя.
За да бъде придобито право на собственост чрез кратката (петгодишна) придобивна
давност на основание чл. 79, ал. 2 ЗС, е необходимо освен осъществяването на
горепосочените две материални предпоставки да се проявят два допълнителни юридически
факта: 1) наличие на правно основание (транслативна или учредителна сделка,
административен акт с вещноправни последици, съдебно решение по конститутивен иск
относно правото на собственост или ограничено вещно право), годно да направи владелецът
собственик (вторият обективен елемент), както и добросъвестност на владелеца (вторият
субективен елемент). Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС добросъвестността се свързва с липса на
субективни представи относно определени обстоятелства – 1) че „праводателят” на
владелеца не е носител на вещното право и/или 2) че предписаната от закона форма е била
опорочена (това изискване се прилага само при неспазване на процесуалните правила при
издаване на транслативния акт). Релевантният момент, към който се изследва дали лицето е
било добросъвестно, е моментът на възникване на правното основание, като
добросъвестността се предполага до доказване на противното – арг. чл. 70, ал. 2 ЗС.
Следователно, законната презумпция за добросъвестност на владелеца трябва да бъде
опровергана от собственика чрез обратно, но пълно доказване, т.е. по несъмнен, безспорен,
неподлежащ на двояко тълкуване начин.
Тъй като сключеният договор за продажба между Л. З. К. и А. А. Д. от 28.04.2010 г.
представлява правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, трябва да се разгледа
релевираното още с исковата молба правоизключващо материалноправно възражение за
нищожност на този транслативен акт поради неговата симулативност (тъй като поради
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила първоинстанционният съд е
отказал да се произнесе по това оспорване, въззивният съд с доклада на въззивната жалба и
отговора на въззивната жалба по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК е изяснил на страните, че то е
предмет на доказване пред САС, като е указал и на коя от страните принадлежи
процесуалното задължение за установяване основателността на това оспорване; в този
смисъл, допуснатите на въззиваемите-ищци нови доказателствени искания не са
преклудирани, както необосновано поддържа през цялото въззивно производство
процесуалният представител на ответника).
10
За да установят твърдяната симулативност на процесната транслативна сделка,
ищците навеждат още с исковата молба правен довод, че ответникът „никога не е влизал в
имота, не го е ползвал или стопанисвал, никой в ЖСК „Български художник” не го е виждал
и не го познава. След продажбата Л. К. продължава да живее в имота...”. Както бе изяснено,
владението на вещ като фактическо господство не предполага непрестанно лично служене с
вещта, а нейното своене може да се демонстрира по различни начини - отдаване за временно
ползване на трети лица (по договор за наем или заем за послужване, респ. чрез т. нар.
търпими действия); държане на ключ за бравата на вратата, чрез който се регулира достъпът
до недвижимата вещ; допускане на близки хора, вкл. праводателя на ответника, който е
негова баба, да ползват вещта, респ. допускане на майстори за ремонтиране на апартамента
и пр. Всички тези действия, идентични с вещното правомощие владение, ответникът е
осъществявал от момента на сключване на процесния транслативен договор, дори и „никога
да не е влизал в имота, да не го е ползвал или стопанисвал”, дори и никой от съседите,
управителят и касиерът на етажната собственост да не го е виждал, дори и неговата баба
(установи се от показанията на свидетеля Ал. Х., че Л. Н. живеела „някъде там, в същия
вход”) да е заплащала до 2020 г., както поддържат въззиваемите, вноските към бюджета на
етажната собственост. Дори и Л. Н. да е живяла до 2017 г. в процесния апартамент, това
обстоятелство дори не представлява индиция (доказателствен факт, подлежащ на
самостоятелно установяване чрез пълно доказване), че волята на страните по процесния
договор за покупко-продажба не е била насочена към пораждане на правните последици на
тази възмездна транслативна сделка, а само привидно да създаде убеждение у третите лица,
че правото на собственост е транслирано в патримониума на друго лице (купувача). Дори и
продавачът през релевантния период да е имал ключ, чрез който да осъществява достъп до
апартамента, както твърдят ищците, това обстоятелство е житейски логично, а
следователно, и правно обосновано - продавачът и купувачът са в близки роднински връзки
(могат да разчитат един на друг), като Л. Н. е живяла „някъде там, в същия вход”, поради
което тя е могла както да заплаща за сметка на ответника вноските към бюджета на етажната
собственост, така и да допуска майстори в апартамента, вкл. и при смяна на вертикалните
щрангове на водопроводната система, представляваща обща част на етажната собственост
във входа (от показанията на свидетеля Ал. Х. се установява, че тя чула касиера на входа,
който организирал смяната на щранговете, че Л. най-сетне отключила вратата на спорния
апартамент).
Дори и индиция за симулативността на сделката не представлява и наведеното едва с
писмената защита пред въззивната инстанция (този факт е и преклудиран на основание чл.
266, ал. 2, т. 2 ГПК – поддържа се едва след изготвения доклад от САС по реда на чл. 267,
ал. 1 ГПК) твърдение, че „по делото не бяха представени и доказателства относно реалното
извършване на продажбата и действително извършено плащане по сделката, няма
представен платежен документ. Не стана ясно и как току-що навършил пълнолетие младеж,
който е все още ученик, разполага със сума по-голяма от 132000 лв., за да си позволи такава
сделка... и от къде би имал А. в брой такава сума за плащане”. От една страна, принципно,
11
обстоятелството дали купувачът е изпълнил своето правно задължение за заплащане на
уговорената продажна цена, е от значение за вътрешните отношения по учреденото
облигационно отношение. От друга, ирелевантно за разкриване на симулацията на сделката
се явява обстоятелството от какъв източник купувачът се е снабдил с продажната цена
(възможно е тези средства да са предмет на различни правоотношения - заемно или
дарствено, и пр.). Нещо повече, на ищците принадлежи процесуалното задължение
(доказателствената тежест) по несъмнен начин да установят, че страните по продажбеното
правоотношение не са имали намерение да бъдат обвързани от правните последици на
договора за покупко-продажба. Това доказване трябва да е пълно (несъмнено, безспорно),
като не може да се основава на индиции и човешки презумпции. Следователно, при
прилагане на правилата за доказателствената тежест (арг. чл. 154, ал. 1 ГПК) всяко
недоказано обстоятелство по несъмнен начин от страната, на която принадлежи това
процесуално задължение, се счита за неосъществено в обективната действителност.
При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи
настоящата съдебна инстанция достига до категоричния правен извод, че ищците не
установиха, че процесният транслативен договор е нищожен поради неговата пълна
симулация, поради което той представлява правно основание, годно да направи купувача
собственик по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, т.е. да обоснове неговото правно качество на
добросъвестен владелец.
В този смисъл, настоящият съдебен състав следва да изясни дали уредената в чл. 70,
ал. 2 ЗС презумпция за добросъвестност се опровергава от събраните по делото
доказателства, т.е. дали към момента на сключване на процесната възмездна транслативна
сделка (28.04.2010 г.) ответникът е знаел, че праводателят му не е носител на правото на
собственост върху спорния имот, предмет на това прехвърлително правоприемство.
В повечето случаи, в които ищецът носи тежестта да докаже знание на ответника, той
не разполага с преки доказателства за този релевантен факт, поради което е допустимо това
установяване да се осъществи чрез верига от косвени доказателства (индиции), които съдът
следва да подложи на съвкупна преценка при постановяване на решението си.
Следователно, добросъвестността при владението като обстоятелство от душевния
мир на определен правен субект предполага субективна представа (знание), че праводателят
на владелеца не е бил носител на вещното право към момента на сключване на
транслативния договор, поради което е ирелевантен фактът дали владелецът обективно е
могъл да установи чрез справки в публичните регистри дали праводателят му е носител на
вещното право, предмет на транслативната сукцесия. В този смисъл е и константната
практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 179/18.10.2013 г. на ВКС
по гр. д. № 1981/2013 г., II г. о., ГК, в което се приема, че „субективната добросъвестност се
свежда само до незнание пороците на юридическото основание. Без значение е
извинителността или неизвинителността на незнанието, а съответно и небрежността на
владелеца при това незнание, поради което възможността за узнаване на определено
12
обстоятелство при справка в публичните регистри по гражданско състояние не води до
опровергаване презумпцията по чл. 70 ЗС”.
При съставянето на н. а. 143/28.04.2010 г. по н. д. № 138/2010 г. от нотариус В. В.,
обективиращ процесният договор за прехвърляне на право на собственост върху спорния
апартамент от праводателя - Л. З. К., на А. А. Д., е представен н. а. № 99, съставен по н. д. №
275/2009 г. от нотариус В. М. на основание чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, удостоверяващ, че
праводателят е придобил правото на собственост върху имота на деривативно придобивно
основание от ЖСК „Български художник” (въз основа на членствено правоотношение,
възникнало с тази ЖСК). Именно при справка в персоналната партида на продавача
купувачът по процесния възмезден транслативен договор - А. А. Д., би установил, че
неговият праводател се легитимира като носител на правото на собственост, предмет на
договора за покупко-продажба, въз основа на констативния нотариален акт. Принципно,
такава проверка на собствеността (на притежаваните от прехвърлителя вещни права) дължи
и нотариусът при удостоверяване на съответната транслативна сделка – арг. чл. 586, ал. 3,
във вр. с ал. 1 ГПК. Следователно, купувачът не е длъжен да извършва допълнителни
проверки по веригата на правоприемствата, за да бъде признат за „добросъвестен владелец”
по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, т.е. за да се установи, че той не е знаел, че праводателят му не
е бил носител на вещното право, предмет на съответната транслативна или учредителна
сукцесия. От друга страна, този констативен нотариален акт е съставен след приключване на
гражданското дело (преди неговото възобновяване след отмяната му по реда на
извънредните средства за отмяна на влезли в сила съдебни актове), по което е уважен
предявеният от Л. З. К. срещу Л. Г. Н. иск с правно основание чл. 38а ЗЖСК. Не бе
установено и, че молбата за отмяна на влязлото в сила Решение № 183/30.03.2009 г.,
постановено по гр. д. № 5032/2007 г. на ВКС, с което е уважен искът с правно основание чл.
38а ЗЖСК, е била вписана по персоналната партида на праводателя (но дори и нейното
вписване не доказва, че праводателят не е собственик, тъй като все още не е приключил
правният спор, по който може да бъде отречено твърдяното от него право на собственост; от
друга страна, този иск е предявен от праводателя, а не от ищците в настоящото
производство, поради което той не може да смути владението на продавача, респ. на
купувача, като висящността на този съдебен процес не представлява основание,
опровергаващо презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС за добросъвестност на установеното от
купувача владение; както бе изяснено, продавачът е десезирал съда с отказ от иска с правно
основание чл. 38а ЗЖСК на 28.03.2011 г., т.е. едва след като се е разпоредил с имота в полза
на ответника - през 2010 г.). Следователно, с наведените от въззиваемите в отговора на
въззивната жалба човешки презумпции („Същият твърди, че е добросъвестен и не е знаел за
проблемите по процесния имот, но като близък роднина... и все още ученик... звучи не само
неправдоподобно, но и невъзможно”) не може да се опровергае по несъмнен начин
уреденото в чл. 70, ал. 2 ЗС законно предположение за добросъвестност.
Както бе изяснено, праводателят е основал своята материална легитимация като
носител на прехвърляното право на собственост върху процесния имот от по-късно (след
13
влизане в сила на съдебното решение по чл. 38а ЗЖСК, което впоследствие е било отменено
на основание чл. 304 ГПК) съставения констативен н. а. № 99/17.07.2009 г., издаден на
основание чл. 35, ал. 2 ЗЖСК по н. д. № 275/2009 г. от нотариус В. М., поради което за
„приобретателя” – ответника в настоящото съдебно производство, титуляр на
прехвърляното право на собственост е била Л. З. К..
Наистина, страните по процесната транслативна възмездна сделка са близки
родственици (баба и внук), но това обстоятелство не може да служи в настоящия съдебен
процес дори и за индиция за знание, че праводателят на ответника не е бил носител на
правото на собственост. Както неколкократно бе изяснено, на ищците принадлежи
процесуалното задължение (доказателствената тежест) чрез обратно, но пълно (по несъмнен,
безспорен начин) доказване да опровергаят уредената в чл. 70, ал. 2 ЗС презумпция за
добросъвестност на ответника-владелец, поради което при неустановяването на факта на
знанието от страна на купувача, че продавачът не е титуляр на прехвърленото вещно право,
съдът не може да основава своя краен съдебен акт на житейски предположения. От друга
страна, за да отблъсне исковата претенция, ответникът може да проведе само насрещно и
непълно доказване, като разколебае доказателствената сила на представените от ищеца
годни в гражданския процес доказателства. Гражданският исков процес е състезателно
производство (арг. чл. 8, ал. 2 ГПК, който предписва, че страните посочват фактите, на които
основават исканията си, и представят доказателства за тях), в което по правилата за
разпределяне на доказателствената тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК, страните навеждат факти и
доказателства за установяване на действителното фактическо положение. Едва след като
безспорно, несъмнено се установят в гражданския процес правнорелевантните
обстоятелства, съдът е длъжен да ги субсумира под приложимата правна норма, като
допусне принудителното изпълнение на предявеното притезание. В този смисъл крайният
съдебен акт не може да се основава на житейски предположения, неподкрепени с други
годни доказателства по делото, и да бъде постановяван въз основа на недоказани
фактически твърдения.
Нещо повече, презумпция, че купувачът знае, че подавачът не е носител на вещното
право, предмет на транслативната сделка, поради наличие на връзка на брак или родство, в
ЗС не е установена, вкл. и по отношение на баба и внук, като правната норма, уредена в чл.
70, ал. 2 ЗС, изрично регламентира законна презумпция за добросъвестност на владелеца (до
доказване на противното). В този смисъл е константната практика на ВКС, формирана по
реда на чл. 290 ГПК с Решение № 37/02.07.2019 г., постановено по гр. д. № 1394/2018 г. по
описа на ВКС, I ГО – „По правния въпрос, обусловил допускане на въззивното решение до
касационно обжалване, настоящият състав споделя разрешението, дадено в Решение №
179/18.10.2013 г. по гр.д. № 1981/2013 г. на ІІ г.о. на ВКС, Решение № 189/19.12.2013 г. по
гр.д. № 933/2012 г. на ІІ г.о. на ВКС и Решение № 214/10.04.2009 г. по гр.д. № 6466/2007 г.
на ІІ г.о. на ВКС, в които е прието, че близките родствени отношения между прехвърлител и
приобретател не съставляват обстоятелство, оборващо установената в чл. 70, ал. 2 ЗС
презумпция за добросъвестност, както и че възможността да се правят справки за кръга на
14
наследниците не възлага в задължение на приобретателя да издири дали легитимиращият се
с констативен нотариален акт прехвърлител е изключителен собственик на имота или само
на идеални части от него. Цитираната разпоредба не придава правна релевантност на
родствената връзка на приобретателя с праводателя, а свързва добросъвестността с
незнанието на приобретателя на определени обстоятелства - че праводателят му не е
собственик, или че предписаната от закона форма е била опорочена. Знанието на
приобретателя за тези пороци на юридическото му основание не се предполага, а трябва да
се докаже по несъмнен начин”.
Поради тези правни съображения въззивният съд счита за неоснователно правното
схващане на въззиваемите, че в процеса на доказване е опровергана установената в чл. 70,
ал. 2 ЗС презумпция за добросъвестност.
Следователно, като ответникът е установил фактическа власт върху имота в момента
на сключване на процесния транслативен договор – на 28.04.2010 г., при изтичане на
кратката (5-годишна) придобивна давност на 28.09.2015 г. той е станал собственик на
процесните имоти на оригинерно придобивно основание (ревандикационният иск срещу
добросъвестния владелец е предявен едва на 03.12.2018 г.).
Тъй като през един продължителен период от време – от 2010 г. до подаване на
исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото съдебно производство,
ищците не са предприели активни действия, за да бъде прекъснато течението на давността -
да предявят петиторен осъдителен или установителен иск срещу добросъвестния владелец,
придобитото от тях право на собственост на оригинерно правно основание, е прекратено, а
ответникът е придобил правото на собственост на оригинерно основание – изтекла в негова
полза придобивна давност. Ревандикационният иск, въз основа на който е образувано
настоящото съдебно производство, е предявен три години след изтичане на кратката (5-
годишата) давност, и макар по силата на чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС
давността да е прекъсната, това обстоятелство е ирелевантно, с оглед на факта че
своевременно ответникът като защитно средство – чрез материалноправно възражение, се е
позовал на изтеклата в негова полза придобивна давност като добросъвестен владелец.
При така установените правнорелевантни факти и развитите правни съждения
настоящата съдебна инстанция приема, че ответникът упражнява фактическата власт върху
спорната недвижима вещ на годно правно основание – придобито на оригинерно основание
право на собственост, поради което предявените активно субективно съединени петиторни
осъдителни искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника трябва
да бъдат присъдени сторените от него разноски в размер на сумата от 4500 лв.,
представляваща уговореното и заплатеното адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред СГС (ищците не са релевирали до края на устните състезания пред
СГС възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, а неоснователно се явява
15
тяхното оспорване, че не е доказано сключването на мандатен договор между ответника и
неговия процесуален представител, респ. за липса на доказателства, че е уговорено
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС в размер на сумата
от 4500 лв., което да е заплатено; тези правнорелевантни факти се установяват по несъмнен
начин от предметното съдържание на Договора за правна помощ и съдействие, намиращ се
на л. 109 от кориците на първоинстанционното дело), както и на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК и сумата в размер на 5168,91 лв., представляваща сборът от
заплатените държавна такса и адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред настоящата съдебна инстанция (неоснователни са всички поддържани и пред САС
възражения за недължимост на адвокатското възнаграждение, вкл. и новонаведеното по чл.
78, ал. 5 ГПК за прекомерност на уговореното и заплатено възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция - с оглед цената на иска нормативно
установеният размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 4205,63 лв., а
уговореното в размер на 4500 лв. незначително го надвишава, поради което с оглед на
действителната правна и фактическа сложност на делото и необходимостта да се извършват
множество процесуални действия пред САС, вкл. и поради дадените указания страните с
доклада по чл. 267, ал. 1 ГПК размерът на това възнаграждение не е прекомерен).
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 2327/21.04.2020 г., постановено по гр. д. № 16216/2018
г. по описа на СГС, I ГО, 24 с-в, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Л. Г. Н., ЕГН ********** и Г. К. К., ЕГН **********,
двамата с адрес гр. ***, ул. „***” № **, вх. „*”, ет. *, ап. ** срещу А. А. Д., ЕГН
**********, с адрес с. ***, Област ***, ул. „***” № * искове с правно основание чл. 108 ЗС,
във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС за установяване, че Л. Г. Н. и Г. К. К. са носители на правото на
собственост въз основа на изтекла в тяхна полза обща (10-годишна) придобивна давност на
следната недвижима вещ: апартамент № 89, с идентификатор 68134.1005.186.1.89 по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-
108/13.12.2016 г. на АГКК, находящ се в гр. ***, местност „***”, ж. к. „***”, ул. „***”, бл.
2
***, вх. „*”, ет. *, с площ по договор от 156 м (по договор и съдебно Решение №
1043/03.02.2016 г., постановено по гр. д. №3375/2012 г. по описана СГС, ГО, 19 състав), а по
2
скица – 129,25 м, състоящ се от четири стаи, кухня, баня, тоалетна, мокро помещение,
преддверие, коридор и три балкона, като този самостоятелен обект се намира в сграда № 1,
разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1005.186, при съседи: имот с
идентификатор 68134.1005.186.1.96, под имота имоти с идентификатори 68134.1005.186.1.88
и 68134.1005.186.1.103 и над обекта имот с идентификатор 68134.1005.186.1.90, а по
документи при съседи: апартамент № 96, от вход „З”, от две страни - двор, помещение за
колички, асансьорна шахта, стълбище и двор, отдолу – апартамент № 88, отгоре –
16
2
апартамент № 90, заедно с прилежащото мазе № 8 с полезна площ от 6,82 м, а по договор и
Съдебно решение № 1043/03.02.2016 г., постановено по гр. д. № 3375/2012 г. по описа на
2
СГС, ГО, 19 състав с площ от 13,70 м, при съседи: мазе № 7, двор, мазе № 9 и мазе № 10,
коридори на мазета, заедно със 7,975% ид. части от общите части на вход „А” от жилищната
сграда, както и с 0,682% ид. части от правото на строеж върху мястото, съставляващ УПИ I,
кв. № 133д, по ПУП на гр. София, местността „Красно село -плавателен канал”, с площ от
2
8500 м, при съседи: от север – улица, от изток – УПИ II, от юг – ул. „Тодор Каблешков”, от
запад – улица и за ОСЪЖДАНЕ на А. А. Д. да предаде на Л. Г. Н. и Г. К. К. владението
върху по-горе описания имот.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Л. Г. Н. И Г. К. К. да заплатят общо на А.
А. Д. сумата от 4500 лв. – разноски пред СГС, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.
273 ГПК сумата от 5168,91 лв. – разноски пред САС.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в 1-месечен срок от получаване на препис от
решението от страните пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК.
Препис от Решението да се връчи на страните!
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17