Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 01.02.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на седемнадесети
ноември през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4875 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
14.01.2020 год., постановено по гр.дело №28104/2019 год. по описа на СРС, ГО,
40 с-в, е отхвърлен предявения от М. Л.С. срещу „С.в.“ АД иск с правно
основание чл. 439 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата
не дължи на ответника сумата от 2 750 лв. – главница за потребена вода, за
която сума е издаден изпълнителен лист на 27.12.2010 год. по ч.гр.дело
№52948/2010 год. по описа на СРС, ГО, 32 с-в, въз основа на който е образувано
изпълнително дело №20118630400260 по описа на частен съдебен изпълнител С.Х., с
рег.№863 на КЧСИ, поради изтекла погасителна давност и ищцата е осъдена да
заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата от 100
лв.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата
М. Л.С.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно СРС бил приел, че вземането
по влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се приравнява на
вземане, установено със съдебно решение и по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД
давността за него е всякога 5 години. В случая била приложима специалната тригодишна
погасителна давност, тъй като заповедта за изпълнение не била съдебен акт,
който да се ползва със сила на пресъдено нещо, тя не разрешавала възникнал
правен спор /не давала окончателно разрешение на въпроса за съществуването или
несъществуването на спорното право/, постановявала се без изслушване на
страните, без събиране на доказателства и без провеждане на устни състезания. В
случая последното валидно изпълнително действие по процесното изпълнително дело
било извършено на 17.11.2011 год. – когато бил наложен запор върху банковите
сметки на ищцата. След това, поради липсата на действия, които да прекъснат
давността, в продължение на 2 години, била настъпила т.нар. „перемпция“ и
същото следвало да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Всички последващи действия по делото били ирелевантни, поради това че същото
било прекратено. В този смисъл процесното вземане било погасено по давност на
17.11.2014 год. Първоинстанционният съд бил приел, че давността била прекъсвана
многократно, тъй като ищцата била осъществила доброволно плащания, като
периодът между тях бил по-малък от приложимия давностен срок – 5 години. Дори и
ищцата да била правела доброволно плащания, с които да е прекъсвала давността,
то перемпцията по изпълнителното дело била настъпила на 15.03.2013 год. /две
години след първото доброволно плащане на 15.03.2011 год./ – 8 месеца преди
следващото доброволно плащане /30.122013 год./. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „С.в.“ АД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124,
ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по несъмнен начин по
делото, че на 03.11.2010 год. „С.в.“ АД е подало заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М.Л.С. за следните суми: 2 750.35
лв. – главница за потребена вода за периода от 03.12.2003 год. до 19.10.2010
год. и 833.51 лв. – лихва за забава в размер на законната лихва за периода от
03.02.2005 год. до 30.09.2010 год., ведно законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане, както и за
направените разноски по делото за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в общ размер на 171.68 лв. В тази връзка е
било образувано ч.гр.дело №52948/2010 год. по описа на СРС, ГО, 32 с-в, като на
15.11.2010 год. в полза на заявителя е била издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК срещу ищцата за претендираните суми. Заповедта за изпълнение е била
надлежно връчена на ищцата, но в срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК същата не е подала възражение /обстоятелство, което не е
спорно по делото/, като на 27.12.2010 год. в полза на ответното дружество бил
издаден изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение.
Въз основа на издадения му
изпълнителен лист кредиторът е подал на 21.02.2011 год. молба до частен съдебен
изпълнител С.Х., с рег.№863 на КЧСИ за образуване на изпълнително производство.
Такова е образувано под №20118630400260, като със запорни съобщения, получени
от банки на 09.03.2011 год., е бил наложен запор на банковите сметки на ищцата.
На 15.03.2011 год. по специалната
сметка на частния съдебен изпълнител постъпила сума в размер на 14.02 лв.,
преведена от „Юробанк България“ АД /трето задължено лице/.
Със запорно съобщения, получено от
СДП-Пътна полиция на 21.11.2011 год., бил наложени запор върху притежавано от
ищцата моторно превозно средство.
Със запорни съобщения, получени от
банки на 21.11.2011 год., 22.11.2011 год., 25.11.2011 год. и 28.11.2011 год.,
бил наложен запор върху банкови сметки на ищцата /за което същата била
уведомена с нарочно съобщение на 01.12.2011 год./.
На 21.11.2011 год. бил насрочен опис
на движими вещи на ищцата.
На 30.12.2013 год. ищцата подала молба
до частния съдебен изпълнител, с която поискала да не се пристъпва към
принудително изпълнение, като заявила, че представя документ /платежно
нареждане от 30.12.2013 год./, удостоверяващ, че е внесла сумата от 100 лв. и
че се задължава от м.януари 2014 год. да внася по 100 лв. до 30-то число на
всеки месец. Искането било уважено от частния съдебен изпълнител. Впоследствие
осъществила следните плащания: на 30.01.2014 год. – 100 лв.; на 28.02.2014 год.
– 100 лв.; на 01.04.2014 год. – 100 лв.; на 30.04.2014 год. – 80 лв.;
31.05.2014 год. – 80 лв.; на 01.07.2014 год. – 80 лв.; на 13.10.2014 год. – 60
лв.; на 12.11.2014 год. – 60 лв., на 23.02.2015 год. – 297.90 лв.
На 20.06.2017 год. ищцата подала молба
до частния съдебен изпълнител, с която поискала да бъде вдигнат запора върху
моторното й превозно средство, като заявила, че представя документ /платежно
нареждане от 20.06.2017 год./, удостоверяващ, че е внесла сумата от 500 лв. и
че се задължава ежемесечно да внася по 100 лв. до 20-то число. Впоследствие
осъществила плащане на сумата от 200 лв. на 21.06.2017 год.
На 21.11.2017 год. ищцата подала молба
до частния съдебен изпълнител, с която поискала да заплаща задължението си
разсрочено, всеки месец от 25-то до 30-то число по 30 лв., като впоследствие
заплатила, както следва: на 28.11.2017 год. – 30 лв.; на 21.12.2017 год. – 30
лв.; на 29.01.2018 год. – 30 лв.; на 27.02.2018 год. – 30 лв., на 28.03.2018
год. – 30 лв.; на 27.04.2018 год. – 30 лв.; на 28.05.2018 год. – 30 лв.; на
28.06.2018 год. – 30 лв.; на 30.07.2018 год. – 30 лв.; на 27.08.2018 год. – 30
лв.; на 27.09.2018 год. – 30 лв.; на 26.10.2018 год. – 30 лв.; на 27.11.2018
год. – 30 лв.; на 21.12.2018 год. – 30 лв.; на 28.01.2019 год. – 30 лв.; на
27.02.2019 год. – 30 лв.; на 28.03.2019 год. – 30 лв.; на 28.05.2019 год. –
8.16 лв.
Процесното изпълнително дело е било
прекратено с постановление на частния съдебен изпълнител от 15.07.2019 год.
Ищцата основава отрицателните си
установителни искове на тригодишна погасителна давност, текла от последното
валидно изпълнително действие по процесното изпълнително дело, осъществено
според нея на 17.11.2011 год., като се позовава и на настъпването на перемпция /основание
за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/. Т.е.
претенцията е основана на новонастъпили факти, което съответно обуславя наличието
на правен интерес за ищцата да претендира по исков ред установяване на
несъществуването на изпълняемото право.
Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила,
която възниква в момента на изтичане на срока за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК, в който случай
съдът служебно издава изпълнителен лист. С влизането в сила
на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на
силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу
дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като
същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен
правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което
и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност
е всякога пет години /а не три години, както счита жалбоподателката/. Неподаването
на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни
последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта
на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи
дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде
изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна
степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към
кредитора – виж например Решение № 100 от 20.06.2011 год. на ВКС по т. д. №
194/2010 год., II т. о., ТК,
Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о.,
ГК.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в
т.ч. налагане на запор. Ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично
признание вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на
изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения
от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да
избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има
само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност
започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на
изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на
взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
В контекста на изложеното СГС приема,
че с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на
процесната заповед за изпълнение, в частност не по-късно от 27.10.2010 год. /когато
е бил издаден изпълнителния лист въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК/ е започнала да тече нова петгодишна давност, която
не е изтекла към момента на предприемането от страна на кредитора на действия
за принудително изпълнение на вземанията по изпълнително дело №20118630400260
по описа на частен съдебен изпълнител С.Х., с рег.№863 на КЧСИ, чрез налагането
на запор – на 09.03.2011 год. Давността е била отново прекъсната с
предприемането на изпълнителни действия по процесното изпълнително дело на
21.11.2011 год. – когато е бил наложен запор върху движима вещ на ищцата, а впоследствие
– многократно с оглед направеното от длъжницата на 30.12.2013 год. изрично признание
на вземането /чл. 116, б. „а“ ЗЗД/ и осъществените от нея доброволни плащания
през периода от 30.12.2013 год. до 23.02.2015 год. Независимо от
обстоятелството, че от посочената дата в продължение на 2 години ответникът
/взискателят/ не е поискал извършването на изпълнителни действия и изпълнителното
производство е било прекратено по право – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /23.02.2017
год./, започналата нова погасителна давност, считано от 23.02.2015 год. е била
прекъсната отново с оглед осъщественото от длъжницата изрично признание на
дълга, обективирано в нейна молба от 20.06.2017 год. /виж Решение № 131 от
23.06.2016 год. на ВКС по гр.дело № 5140/2015 год., ІV г. о., ГК/. От
посочената дата до момента /до приключването на съдебното дирене в настоящата
инстанция/ не е изтекъл изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и
процесното вземане не е погасено по давност. Релевираната претенция се явява
неоснователна и подлежат на отхвърляне, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.01.2020 год.,
постановено по гр.дело №28104/2019 год. по описа на СРС, ГО, 40 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/