РЕШЕНИЕ
гр. София, 25.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на десети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 10012 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение от 16.05.2019 г., постановено
по гр. дело № 65251/2018 г. по описа на СРС, IІ ГО, 58-ти състав, частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Х.Н.Б. и С.И.Б. пасивно субективно при условията на разделност и
кумулативно обективно съединени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е прието за установено,
че ответниците дължат на ищеца по равно – по ½ от сумата 889,35 лева -
главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода
30.06.2014 г. м.04.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 30.08.2017 г. и по ½ от сумата 122,63 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 15.09.2014 г. до 22.08.2017 г. като исковете са отхвърлени над
посочените размери, до пълните предявени размери - до 1875,59 лв./главница
дължима поравно/ и за периода от 1.05.2013 г. до 30.06.2014 г. като погасени по
давност, и за лихва над посочения размер, до пълния размер от 413,01 лв./лихва-
дължима поравно/, като неоснователни.
Със същото решение
и съразмерно на отхвърлената част от исковете и по компенсация ответното
дружество е осъдено да заплати на всеки един от ответниците на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от по 169 лв.
Решението в частта, с която предявените пасивно субективно при условията на разделност
и кумулативно обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са били частично уважени срещу ответниците не е обжалвано
от тях и е влязло в законна сила.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените искове са били частично отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД,
чрез пълномощника си – юриск. С.Димитрова, с надлежно учредена представителна
власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и
необоснованост. Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че част
от дължими суми са погасени по давност, сочейки че съобразно разпоредбата на
чл. 33, ал. 1, раздел IX от ОУ,
дължимите суми следва да се заплащат в 45 дневен срок, след изтичане на
периода,за който се отнасят. Ето защо и вземанията по общата фактура за периода
от м.03.2013 г. – м.04.2014 г., издадена през м.07.2014 г. ставала изискуема на
15.09.2014 г., а заявлението било подадено на 30.08.2017 г., поради което и
обективираните в тази обща фактура вземания не били погасени. По изложените съображения моли съда да отмени
решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове като присъди и
направените по делото разноски.
Въззиваемите - Х.Н.Б. и С.И.Б., чрез полномощниците си, в законоустановения
срок са подали отговори на въззивната жалба, с които оспорват същата по
подробно изложените съображения. Претендират и разноски.
Въззиваемият - „Т.с.“ ЕООД - третото
лице помагач на ищеца – не е подал отговор на въззивната жалба, и не изразява
становище по релевираните доводи във въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
По отношение на
единственото оплакване във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват
на въззивната проверка, че за процесните вземания през за периода за периода от
1.05.2013 г. до 30.06.2014 г., за които е издадена обща фактура през м. 07.2014 г., която съгласно
чл. 33, ал. 1 от общите условия на дружеството е станала изискуема през
15.09.2014 г. и следователно сумата по тази фактура не е погасена по давност,
следва да се отбележи следното:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и
една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната
консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество
топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на
чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат, съответно издадената
в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване
на ново вземане в полза на една
от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е
самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни
вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със
задна дата.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните
вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер
на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало, т.е за
процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети
през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение
е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Издаването на
изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност
за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по
тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по
смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.
В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби от общите
условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.
С оглед на
изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода 1.05.2013 г. до
30.06.2014 г. се явяват погасени по давност, доколкото заявлението за издаване
на заповед за изпълнение е подадено на 30.08.2017 г. и тригодишната погасителна
давност е изтекла по отношение всички вземания, чиято изискуемост е настъпила
до 30.08.2014 г., като това обстоятелство не може да бъде променено от
последващо издаване на нова фактура през м.07.2014 г. Издаването на такава
фактура не променя настъпването на изискуемостта по отношение на месечните
вноски. В тази връзка следва да бъде посочено, че по делото не е доказано
възникването на ново вземане след издаването на изравнителната сметка, т.е. в
резултат от изравняването да е възникнало задължение за доплащане, чиято
изискуемост би настъпила в по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, приети през 2014 г., а именно в 30-дневен срок от датата на
публикуване на фактурата на интернет страницата на дружеството.
Така мотивиран,
въззивният съд намира, че законосъобразно районният съд е приел за погасени по
давност вземанията за периода от 1.05.2013 г. до 30.06.2014г.
Тъй като СРС е
достигнал до същите фактически и правни изводи, а по отношение размера на
уважените искове конкретни оплаквания извън приложението на погасителната
давност не са изложени, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
В полза на ответниците
по жалбата и
на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят
направените разноски за адвокатско възнаграждение за процесуалното представителството
в производството пред СГС по Договори за правна защита и съдействие от 22.07.2019
г. в размер на сумата от по 300,00 лв.
за всеки един от въззиваемите, предвид своевременно направеното от въззивника с
Молба от 09.07.2020 г. възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение, което е основателно предвид фактическата и правна сложност на
делото.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 16.05.2019 г.,
постановено по гр. дело № 65251/2018 г. по описа на СРС, IІ ГО, 58-ти състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
Б да заплати на Х.Н.Б., , ЕГН ********** и С.И.Б., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от по 300,00 лв. на всеки един,
представляващи възнаграждение за извършено процесуалното представителството в
производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: