Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.01.2020г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІІ Г състав, в открито
съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР Д.
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 2117 по описа за 2019 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба срещу решение от 27.06.2018г.
по гр. дело № 29336/2017г. СРС, 142 състав, с което са отхвърлени предявените частичен
иск с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ /отм/ за сумата 3 000 лв. – частично заведена претенция от общия размер от
17 375. 25 лв. – размер на дължимо застрахователно
обезщетение за настъпило застрахователно събитие на 02.10.2014г. на път – 302
на километър 3+600, представляващо стойността на щети, причинени на МПС, марка
МАН, модел 19.414, рег. № *******, ведно със законната лихва от 10.05.2017г. до
окончателното изплащане на сумата, както
и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 492 лв. – мораторна лихва за забава за периода 29.09.2015г. – 10.05.2017г.,
като неоснователни и недоказани. С
решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец „К.“ АД обжалва решението, с доводи
за неправилност и необоснованост, поради нарушения на материалния закон и на
процесуалните правила. Твърди, че съгласно цитирана в жалбата съдебна практика,
не е достатъчно по делото да е установено употребата на алкохол от водача на
процесното увредено МПС, а следва да се докаже и причинната връзка между застрахователното събитие и
управлението на водача в това състояние. Поддържа, че в случая по делото не е
налице такова доказване и не е налице причинно следствена връзка между
употребата на алкохол с поведението на водача и причиняването на процесното
ПТП. Отделно поддържа, че е налице допуснато съществено процесуално нарушение, тъй
като липсва произнасяне от първоинстанционния съд по поискано увеличение на
иска с молба от 16.10.2018г. Моли съда да отмени решението и да постанови ново
за уважаване на предявените искове, с присъждане на разноски.
Въззиваемият – ответник З. „А.“ АД оспорва жалбата в депозиран
писмен отговор и моли съда да потвърди решението. Поддържа, че е налице
изключен риск и основание за отказ за плащане на застрахователно обезщетение,
поради неизпълнение на задължение на водача на водача по 14.9 от Общите условия
да не употребява алкохол при управление на автомобила. Твърди, че не е налице
соченото процесуално нарушение на СРС, тъй като не е направено увеличение на частичния
иск с цена 3000 лв. по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, а само е посочен по –висок размер на цялото
дължимо обезщетение. Моли съда да потвърди решението, като му присъди разноски.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение в обжалваната му част, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:
Производството пред СРС е образувано по обективно
съединени искове с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ/отм/ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По иска с
правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ /отм/:
По
делото е отделено за безспорно, но и установено от представените писмени доказателства, че ищецът и ответникът
са били обвързани от договор за застраховка на имущество Каско на МПС, сключен на
28.05.2014г. при Общи условия, за товарен автомобил – влекач марка МАН, модел
19.414, рег. № *******, по време на действието на който е настъпило процесното
ПТП на 02.10.2014г., при което водачът на застрахования при ответника автомобил
е управлявал същото с концентрация на алкохол в кръвта 0. 4 % промила.
Това обстоятелство е отразено и в представения
протокол за ПТП, съгласно който, на 02.10.2014г., около 23. 30 ч. , при движение по път ІІІ -3002 с посока от с.
Стожерово към с. Българене, поради несъобразена скорост, водачът А.Р.Д.реализира
ПТП, като превозното средство напуска пътното платно и се преобръща.
Съгласно констатациите на приетата в
първоинстанционното производство САТЕ, претендираните от ищеца щети са в
причинно-следствена връзка с механизма на произшествието.
Съгласно разпоредбата на чл. 208, ал. 1 КЗ /отм/, при
настъпване на застрахователното събитие, застрахователят е длъжен да плати
застрахователното обезщетение в уговорения срок, който не може да бъде по-дълъг
от 15 дни и започва да тече от деня, в който застрахованият в законния или в
уговорения с общите условия на договора срок, е уведомил
застрахователя за настъпване на застрахователното събитие. Обезщетението трябва
да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието – чл. 208, ал. 3 КЗ. Следователно, за да се ангажира
отговорността на застрахователя, следва да се установи по
безспорен начин: наличие на осъществен застрахователен риск, в резултат на
което са били причинени имуществени вреди на застрахования; щетата да е
настъпила по време на действието на валидно сключен договор за застраховка;
договорната отговорност да представлява предвиден и покрит застрахователен
риск; застрахованият да е изправната
страна в застрахователното правоотношение, т.е. да е изпълнил задълженията си
по договора, включително и уведомяване на застрахователя в съответствие със
законовите изисквания, респективно Общите условия на договора.
В
конкретния случай ответникът в срока по чл. 131 ГПК е направил
възражение за наличие на хипотезата изключен риск, на основание т. 14.9 от
Общите условия, което е прието за основателно от първоинстанционния съд.
Настоящият състав изцяло споделя
изводите на СРС в тази връзка. Съгласно цитираната клазуа на т. 14.9 от Общите
условия, р. ІV - Изключени рискове, не се покрива пълна загуба или частична
щета на застрахованото МПС, причинени от или вследствие на управление на МПС след употреба на алкохол
и/или други упойващи вещества. В случая е безспорно установена употребата на
алкохол от водача на автомобила с концентрация от 0.4 % промила.
Съгласно нормата на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП,
приложима ред. ДВ, бр. 54/2010г., забраната за употреба на алкохол или други
упойващи вещества при управление на МПС касае всяко количество алкохол, без да
е въведен към този момент минимален процент на концентрация на алкохол в кръвта
на законовата забрана. В съответствие с цитираната разпоредба е и клаузата на т.
14. 9 от Общите условия, съгласно която всяка употреба на алкохол е основание
за отказ на плащане на застрахователно обезщетение от застрахователя, в
хипотезата на изключен риск. В първоинстанцинното производство ищецът е поддържал,
че поради наличието на концентрация на алкохол под 0.5 % промила, а именно –
0.4 % промила, и по арг. от разпоредбата на чл. 174, ал.1 ЗДвП, съгласно която
административно – наказателната отговорност на водач на МПС, употребил алкохол,
се ангажира само ако концентрацията е над 0. 5 % промила, в случая не е налице
основание за отказ за плащане от ответника на претендираното застрахователно
обозщетение. Този довод е неоснователен, тъй като, както е приел
първоинстанционният съд, нормата на чл. 174 ЗДвП касае ангажиране на
административно - наказателната отговорност на водач на МПС, употребил алкохол,
а страните са уговорили всяка употреба на алкохол като изключен риск за
заплащане на застрахователно обезщетение. Клаузата на т.14.9 от ОУ е ясна и
недвусмислена и в съответствие със законовата забрана на чл. 5, ал. 3, т.1 от ЗДвП в приложимата му редакция. Ето защо основното възражение на въззиваемия –
ответник за наличие на изключен риск, е основателно и доказано.
В жалбата се поддържа единствено
оплакване за липса на доказана причинно - следствена връзка между поведението
на употребелия алкохол водач на МПС и процесното ПТП.
За да
възникне правото на застрахователя по чл.
211, т. 2 КЗ да откаже плащане, последният
следва да установи не само неизпълнение на задължение по договора, но и факта,
че това неизпълнение е значително с оглед интереса на застрахователя, т.е. че неизпълнението е в пряка причинна връзка със
съществено увеличаване на риска или е довело до неговото реализиране. Налице е практика на ВКС, съгласно която, за да
възникне правото на застрахователя да откаже плащане на застрахователно
обезщетение по чл. 208, ал. 1 КЗ /отм/ в хипотезата на неизпълнено задължение
на застрахования, предвидено в договора, неизпълненото задължение следва да е в
пряка причинно- следствена връзка с настъпването на застрахователното събитие,
с обема на вредите или с възможността те да бъдат доказани – така решение №
207/13.01.2017г. по т.д. № 3394/2015г. на ВКС, ІІ ТО, постановено по реда на
чл. 290 ГПК. Съгласно задължителните указания на ВКС в горецитираното решение,
и в тези случаи следва да е доказана причинната връзка между поведението на
застрахования и настъпването на вредата, тъй като чрез позоваване на
обстоятелства по т.14.9 от ОУ той цели
да се освободи от основното си задължение по чл. 208, ал. 1 КЗ /отм/ - плащане
на застрахователно обезщетение.
В случая по делото се установява при
условията на пълно и главно доказване неизпълнение на задължението на водача да
не употребява алкохол при управление на МПС, както и причинно -следствената
връзка между поведението на водача и настъпване на порцесното ПТП. Ето защо
довода в жалбата е неоснователен, тъй
като констатациите на вещото лице, изготвило неоспореното заключение на приетата
САТЕ, за наличие на причинно следствена връзка, не са опровергани от други
доказателства по делото.
При така изложеното, съдът приема, че по
делото е доказана уговорената хипотеза на изключен риск и искът за главницата
правилно е отхвърлен на това основание. Поради изложеното, неоснователен е и
акцесорния иск за лихва.
Доводите в жалбата за извършено
процесуално нарушение по чл. 214 ГПК са изцяло неоснователни и недоказани, тъй
като не е искано и допускано такова на предявения частичен иск с цена 3000 лв.
В исковата молба е заявена цена на цялото вземане в размер на 15 000 лв. , а в
о.с.з. след приемане заключението на САТЕ, е посочен размер на цялото вземане
от 17 375. 25 лв., но това не е увеличение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК, а уточнение на обстоятелствената част на исковата молба.
По изложените съображения, жалбата е неоснователна
и решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на въззиваемия следва да
бъдат присъдени претендираните и доказани разноски за настоящата инстанция,
които възлизат на сумата 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено по
реда на чл. 78, ал. 8 ГПК.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 27.06.2018г. по гр. дело № 29336/2017г. СРС, 142 състав.
ОСЪЖДА „К.“ АД, ЕИК ******* да заплати на основание чл. 78,
ал. 3 вр. Ал. 8 ГПК, на З. „А.” АД, ЕИК ******* сумата 100 лв. – разноски за
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, на основание чл.
280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.