№ 1240
гр. Варна, 27.03.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и седми март през две хиляди двадесет и трета година в следН.
състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Иванка Д. Дрингова
Ивелина Владова
като разгледа докладваното от Деспина Г. Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20223100502193 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.248 от ГПК.
Образувано е по молбата на С. З. Д. вх.№ 5884/7.03.2023г, с искане за
изменение на Определението от о.с.з. на 28.02.2023г, обективирано в
протокол № 360 от същата дата, постановено по в.гр.д.№2193/2022г, с
което е оставено без уважение искането й за присъждане на разноски за
въззивното производство за защитата й по подадените от въззивника И. Н.П.
въззивни жалби.
СъображеН. й са следните: в трайната съдебна практика се приема, че
разноски в производства по спорна съдебна администрация се дължали по
общите правила. Макар производството по чл.127 ал.2 СК да има характера
на спорна съдебна администрация, доколкото спорът се разглеждал от съда,
за него са приложими общите правила за разглеждане на исковите
производства, като отговорността за разноските между страните следва да
бъде понесена с оглед на правилото на чл.78 ГПК.
Производствата по чл.127 ал.2 от СК не били изрично уредени в ГПК,
нито има специални норми по отношение на отговорността за разноски в тези
производства. Затова за тях приложение намирали общите правила на чл.78
ГПК, съгласно които отговорността за разноски почива на изискването за
отговорност за вреди от неоснователни действия. И доколкото между
страните не е постигнато споразумение по отношение на въпросите, касаещи
1
упражняването на родителските права, се налага отнасянето на този спор до
съда, което влече след себе си разноски за държавна такса, процесуален
представител, експертизи и др.
В същото време насрещната страна по искането също извършва разноски
с оглед на своята защита.
Тези разноски следвало да бъдат разпределени между страните с оглед на
крайН. изход на делото.
В този случай насрещната страна ще дължи разноски на осн.чл.78 ал.1
ГПК, като ще може да се освободи от това задължение само в случаите по
чл.78 ал.2 ГПК. Още повече, че съгл.чл.81 ГПК във всеки акт, с който
приключва делото във съответната инстанция съдът се произнася по искането
за разноски. Позовава се на определеН. на ВКС №№ 168/11.05.2021г по ч.гр.д.
№ 3469/2020г; № 306/4.09.2017г по ч.гр.д.№ 2722/2017г; № 252/25.09.2015г по
ч.гр.д.№ 3895/2015, които счита, че уеднаквявали съществувалата до
постановяването им протИ.речива практика по този въпрос.
Отделно от горното счита, че дори да се приемело заплатените от
страните възнаграждеН. за адвокат пред първата инстанция да останели за
всяка страна така, както били направени (което не се споделя), то със
сигурност при обжалване отговорността за разноски се разпределяла по
общите правила на чл.78 ал.1 и 2 ГПК и се понасяла от страната, чиято жалба
е отхвърлена. Разноски се дължали и при прекратяване на делото, доколкото
въззивникът бил станал причина за образуване на въззивното производство,
стигнало се е до размяна на книжа, депозиран писмен отговор и пр
„ДопълнителН.т" аргумент на въззивН. съд, че разноски не се дължат и
предвид обстоятелството, че въззивното производство не се е развило и
поради тази причина искането за разноски се явявало неоснователно, не
можело да бъде споделен, доколкото макар и да не е приключило със съдебно
решение, въззивно било образувано, имало писмен отговор, проекто-доклад и
пр. Ако действително въззивно производство не се било развило, то не би
следвало да се заплаща и д.т. за неговото образуване.
Поради изложеното моли за изменение постановеното протоколно
определение, като на молителката бъдат присъдени всички направени
разноски съобразно представеН. списък по чл.80 ГПК.
Ответната страна по молбата И. Н. П. е подал в срок писмен отговор
2
вх.№ 7499/23.03.2023, със становище за неоснователност на молбата, поради
което моли за оставянето й без уважение, като излага следното:
Още в първото о.с.з. И.П. в качеството си на въззивник е оттеглил
подадените от него въззивни жалби с аргументите изложени пред съда, воден
единствено и само от интереса на детето си Н. И. П.. В резултат на това
производството по въззивното дело е прекратено в частта по подадените от
него жалби. Въпреки, че въззивно производство не се е развило ответната
страна повторно претендира разноски.
По въпроса за присъждането на такива счита становището на съда за
правилно, че на нито една от страните не следва да се присъждат разноски.
За разлика от исковото производство в настоящото производство на
спорна съдебна администрация не се решава със СПН спор за съществуването
или несъществуването на едно материално право, а се оказва съдействие
относно начина на определяне на режим на лични отношеН. с дете, така че
липсва типичната за исковото производство квалификация на страните като
ищец и ответник.
Съдебното решение, което следва да изхожда от правилото за защита по
най-добрия начин на интересите на детето ползва всички страни и затова
всяка страна следва да понесе разноските, които е направила независимо от
изхода на спора /опр.№ 385/25.08.2015г по ч.гр.д.№ 3423/2015г ВКС-I ГО/.
Разноски биха могли да се присъдят само ако молбата по чл.127 ал.2 СК бъде
изцяло отхвърлена по причина отсъствие на родителско качество на страна
или на пълнолетие на детето, т.е. когато изобщо липсва субективно право да
се иска постановяване на мярка за уреждане на гражданските отношеН.,
какъвто не настоящият случай.
Разноски могат да се претендират и във въззивното и касационното
производство, ако бъде подадена неоснователна въззивна и касационна жалба
/в този см. Опр.на ВКС-III ГО № 45/17.01.2020г по ч.гр.д.№ 2857/2019г;
Опр.на ВКС-III ГО № 475/20.12.2018г по ч.гр.д.№ 4327/2018г/.
В първата инстанция, когато съдът преценява кой режим е в интерес на
детето, разноски не се дължат на нито една страна / така в решение №
140/10.07.2015г по гр.д.№ 3356/2014г на ВКС- IV ГО; решение №
139/16.04.2014г по гр.д.№ 6998/2013г на ВКС-IV ГО, и двете постановени по
реда на чл.293 ал.2 ГПК, т.е. са решеН. по същество, а не са контролно-
3
отменителни/.
В настоящия случай съдът правилно е приел, че страните нямат право на
разноски.
Правилото за присъждане на разноски съобразно изхода на спора не
може да намери приложение в делата по чл.127 ал.2 СК, което разрешение
следва от характера на производството на спорна съдебна администрация.
Ето защо моли за отхвърляне на искането за изменение на постановеното
от ВОС определение от о.с.з. в частта за разноските.
ВЪЗЗИВН.Т СЪД намира подадената молба по чл.248 ГПК процесуално
допустима. Разгледана по същество, е неоснователна поради следното:
Въззивното производство е образувано по подадените от И. Н. П.
въззивни жалби:
Първата в.жалба вх.№ 29261/3.05.2022г е срещу основното решение в
неговите части, с които е предоставено упражняването на родителските права
и задължеН. спрямо детето Н. И. П. на майката С. З. Д.; на бащата е определен
РЛО; осъден е бащата да заплаща месечна издръжка в полза на детето Н. И.
П., род.2014г, чрез неговата майка С. Зах.Д. в размер на 300лв.
Не са подавани жалби срещу останалите части на решението, с които е
определено местоживеене на детето при майката в Кралство ВеликобритаН.;
постановено за изпълнението на посочеН. РЛО между детето и бащата
майката да поема половината от цената на двупосочН. билет на детето посока
Кралство ВеликобритаН.-Република България и обратно; майката периодично
да предоставя информация на бащата за развитието, здравословното
състояние и обучението на детето; обявено е, че във всеки друг случай
срещите между детето и бащата могат да се осъществяват и извън определеН.
от съда режим на лични контакти при проявена добросъвестност и общо
съгласие между родителите; отхвърлена е насрещната молба на И. Н. П.
против С. З. Д. с правно основание чл.127 ал.2 СК и чл.143 вр.чл.127 ал.2 СК
за предоставяне упражняването на родителските права спрямо детето Н. И. П.
на бащата И. Н. П., като се определи местоживеене на детето при бащата и
бъде определен режим на личен контакт между детето и майката; последната
да заплаща месечна издръжка в полза на детето чрез бащата в размер от 300лв
с падеж до 10-то число на съответН. месец, за който се дължи, ведно с
4
лихвата за забава за всеки просрочен ден след падежа, за който се дължи,
считано от влизане в законна сила на решението; дадено е разрешение,
заместващо съгласието на майката С. Зах.Д., бащата И. Н. П. да пътува с
детето Н., род.2014г, до всички държави-членки на ЕС и Обединено Кралство
ВеликобритаН. и обратно и да преминава транзитно през други държави,
придружавайки детето, за период до 15 дни всяка година по време на
упражняване на РЛО между детето и бащата, до навършване на пълнолетие на
детето, при задължение на бащата да представи на майката документ за
пътуването на детето най-късно две седмици преди осъществяване на самото
пътуване, осн.чл.127а ал.1 СК.
Втората в.жалба от И. Н. П. с вх .№ 646449/ 7.07.2022г е срещу
решението на ВРС-IXс-в № 1728/ 3.06.2022г, с което е допуснато
тълкуване и допълване на основното решение № 1058/14.04.2022г досежно
определеН. режим на лични контакти между детето Н. И. П. и бащата.
След направено изявление от въззивника И.П. още в първото по делото
с.з. на 28.02.2023 за оттегляне подадените от него въззивни жалби вх.№
29261/3.05.2022 срещу основното решение на ВРС-IXс-в № 1058/14.04.2022г
и в.жалба вх.№ 646449/7.07.2022 срещу решението № 1728/3.06.2022,
постановено по реда на чл.251 ГПК за тълкуването на основното решение,
въззивното производството е прекратено в тази част с определение от о.с.з. на
28.02.2023, обективирано в протокол № 360/28.02.2023 по в.гр.д.№ 2193/2022,
и е обявено, че същото продължава по отношение подадената от С. Зах.Д.
ч.жалба вх.№ 43384/28.06.2022г срещу определението на ВРС №
5967/3.06.2022г, постановено по реда на чл.248 ГПК, с което е оставено без
уважение искането й за изменение на решението в частта за разноските –
предмет на настоящото произнасяне.
На първо място счита, че разноски не следва да бъдат присъждани по
съображеН.та, изложени вече нееднократно по това дело, но за пълнота на
изложението отново ще посочи: производството по чл.127 ал.2 СК има
характер на спорна съдебна администрация на гражданските правоотношеН..
Със съдебното решение не се разрешава материално правен спор със сила на
пресъдено нещо, възникнал между страните, а се определя редът и начинът за
упражняване на родителската отговорност по отношение на общото за
5
двамата родители дете, щом като не са могли да постигнат съгласие за това
при новонастъпилите обстоятелства в резултат на тяхната раздяла. Детето е
носителят на материалните права, визирани в чл.124 ал.1 и ал.2 СК, а именно
- право да бъде отглеждано и възпитавано по начин, който да осигурява
неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие ;
има право на лични отношеН. с родителите си, освен ако съд е постановил
друго. Още по подробно са регламентирани правата му с Конвенцията за
правата на детето, третираща го като субект на правото /а не като обект/ - Част
I, членове от 1 до 40, от които касателство към случая имат нормите на чл.9,
чл.10 т.2, 18.
Така, съдът, веднъж сезиран, постановява това, което приема за
законосъобразно и целесъобразно за регулирането на личните отношеН.
между конкретните родители и дете, изхождайки от установените в закона
критерии и възложените му функции по силата на националните и
наднационалните нормативни разпоредби да следи и да се погрижи за най-
добрия интерес на детето. В тази връзка, изследвайки въпросите относно
упражняването на родителските права, местоживеенето, упражняването на
преките и непосредствени грижи по отглеждането и възпитанието на детето,
режима на личен контакт между него и неотглеждащия родител, издръжката
му, съдът дори не е обвързан от конкретните параметри на искаН.та на двете
страни. Това важи дори и за постигнати пред съда споразумеН. при преценка,
че същите са във вреда на детето. В този смисъл е и практиката на ВКС.
Като допълнителен аргумент може да се посочи и следното: за разлика от
решеН.та в исковото производство, ползващи се със сила на пресъдено нещо,
с които се слага край на възникнал материално-правен спор, решеН.та,
постановени в производст вата по чл.49 и чл.127 СК не се ползват с такава
СПН. Това от своя страна означава, че съдът може да бъде сезиран с нов спор
при твърдение за настъпила трайна и/или съществена промяна в
обстоятелствата по реда на чл.59 ал.9 СК. Доколкото това подлежи на
преценка от съда в новообразуваното производство, воденето на такива дела
може да бъде както оправдано при доказаност на настъпила промяна, така би
могло да бъде и тенденциозно с цел генериране единствено допълнителни
разходи, особено ако едната страна е материално по-затруднена.
След като съдът не е стриктно обвързан от заявените искаН. /както е в
6
исковото производство/, а има свободата служебно да преценява кое е висшия
интерес на детето, може да постанови промяна в една част на решението,
което да доведе до изменение дори и в необжалвани части на същото. Или
пък обжалване да се прецени, че само за една част от мерките обжалването е
основателно, а за друга - не е, то тогава се поставя въпросът по какъв начин
следва частично да бъдат присъдени разноски съразмерно уважена или
отхвърлена част, след като този вид производства се различават от предявени
осъдителни искове , с които се търси парично обезщетение или има
множество обективно съединени искове, всеки един от които може да бъде
оценяем по правилата чл.69 ал.1 ГПК.
На сл.място. Дори да се приеме дължимостта на същите, в настоящия
случай от представеН. списък по чл.80 ГПК е видно, че се претендира
присъждане на направените по делото разноски – 800лв адв.хонорар и 15лв
д.такса. Към списъка е приложена разпечатка от банковата сметка на
адв.И.А., от чието съдържание е видно, че по сметката й има постъпила сума
от 800лв на дата 5.07.2022г с наредител С.Д. с посочено основание
„възнаграждение въззивно дело“. Въз основа на тези доказателства не може
да се направи извод, че се претендират разноски само за водената защита
срещу жалбите на И.П., след като липсва разграничение за защита по
въззивните жалби на И.П. и по частната жалба на самата С.Д.. При това, само
по отношение на последната въззивното производство се е развило,
приключвайки с постановяване на съдебен акт по съществото на спора. Освен
това, от посоченото основание „водене на въззивно дело“ не може да се
направи категоричен извод, че се отнася до защита именно по настоящото
въззивно гр.д.№ 2193/2022г по описа на ВОС или че се касае за защита само
по отношение на въззивните жалби на И.П.. Няма пречка адв.И.А. да бъде
процесуален представител на молителката и по други дела, вкл. водени и
между същите страни.
Всичко изложено отново мотивира съда за неоснователност на молбата и
затова същата следва да бъде оставена без уважение.
Воден от горното, СЪДЪТ
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на С. З. Д. вх.№ 5884/7.03.2023г с
7
искане за изменение на Определението от о.с.з. на 28.02.2023г,
обективирано в протокол № 360 от същата дата, постановено по в.гр.д.
№2193/2022г, с което е оставено без уважение искането й за присъждане на
разноски за въззивното производство за защитата й по подадените от
въззивника И. Н.П. въззивни жалби, на осн.чл.248 ГПК.
Определението може да се обжалва с частна жалба пред ВЪРХОВЕН
КАСАЦИОНЕН СЪД в едноседмичен срок от уведомяването на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8