РЕШЕНИЕ
№ 141
гр. Павликени, 07.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КАТИНА МИНЕВА
при участието на секретаря Магдалена М. Панова
като разгледа докладваното от КАТИНА МИНЕВА Гражданско дело №
20254140100095 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на М. Ц. Д., чрез
пълномощник – адвокат Ц. С. Д.- ***АК против "***" ООД. Процесуалният
представител на ищеца развива съображения, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 01.12.2024 година, по
силата на който ответното дружество е предоставило кредит на ищеца в размер на 1
000.00 лева, със срок на договора 30 дни, с дата на първа вноска 31.12.2024 г., лихва в
размер на 30.00 лева, при лихвен процент 36.00 %, при ГПР 42.58 %, с общо дължима
сума, включваща главница и лихва в размер на 1 030.00 лева. Сочи, че реално
усвоената сума е в размер на 1 000.00 лева, дължимостта на която не се оспорва.
Посочва, че в чл. 1, ал.11 от договора е предвидено, че длъжникът следва да
предостави обезпечение- поръчител или банкова гаранция, като в част III, т.4.3 от СЕФ
било посочено, че ако не изпълни в срок до 3 дни от подписване на договора се
заплаща неустойка в размер на 270.00 лева, както и че видно от погасителния план към
договора се установява, че ищецът дължи обща сума в размер на 1 300.00 лева,
включваща главница, лихва и неустойка. Изложение са твърдения, че преоцесният
договор противоречи на закона и морала, сключен е при неравноправни условия между
потребителя и доставчика на финансова услуга, твърди се, че клаузите в него не са
индивидуално договорени, като е сключен при общи условия- при предварително
1
определени от страна на ответника договорни клаузи, като ищецът не е имал
възможност да повлия на съдържанието им. Процесуалният представител на ищеца
намира, че са налични неравноправни клаузи в договора, което води до нищожност на
същия в тази част. Позовава се на нормата на чл. 22 ЗПК, счита договора за
потребителски кредит за изначално недействителен, поради което намира, че ищецът
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
други разходи. Твърди, че е нарушено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК за
посочване на общата дължима сума, тъй като в общата сума не е включено
допълнителното плащане за „неустойка“ за неизпълнение задължението за
предоставяне на обезпечение, тъй като съобразно императивните разпоредби на чл. 19,
ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ДР на ЗПК, е следвало да бъде включена при изчисляване на ГПР,
намира, че така е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
касателно максималния размер на ГПР по кредита. Сочи, че не е ясна методика на
формиране на ГПР по кредита, като не са описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а същият да трябва да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи, сочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо, като това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита.
Навежда доводи, че клаузата на чл. 1, ал. 11 от договора, обективираща поетото от
длъжника задължение за учредяване на обезпечение е нищожна, тъй като счита, че
противоречи на добрите нрави и е неравноправна, тъй като "неустойката"
представлява скрито възнаграждение за кредитора, тъй като излиза извън присъщата й
обезщетителна функция, защото се дължи не заради неизпълнението на основно
задължение по договора за кредит, а за неизпълнение на поето задължение за
предоставяне на обезпечение, от чието неизпълнение обаче кредиторът сочи, че не
търпи вреди. Намира, че задълженията в чл. 20 и следващи ОУ, са неосъществими за
потребителя, тъй като той търси бързо кредитно финансиране, и правно, и житейски
необосновано е да се счита, че той ще разполага с възможност да осигури банкова
гаранция за целия размер на вземането по договора или физическо лице - поръчител,
което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него, в
заключение намира, че изначално изискванията са неизпълними от длъжника и по тази
начин ответното дружество цели да се обогати. Счита, че уговореният размер на
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави и в този смисъл, на основание
чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД намира клаузата на чл. 1, ал. 5 от договора за нищожна, тъй
като е посочен фиксиран годишен лихвен процент или възнаградителна лихва в размер
на 36.00%, както и лихвен процент, който се прилага при просрочени плащания 10%.
Посочва, че действително страните могат свободно да договарят съдържанието на
договора, включително и размера на лихвите, но същите, следва да не противоречат на
2
добрите нрави, а в съдебната практика на ВКС се приема, че противно на добрите
нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща двукратния размер на
законната такава при обезпечени заеми, какъвто е процесният, с оглед разпоредбата на
чл. 1, ал. 11 от договора, тъй като договореният между страните фиксиран ГЛП е в
размер на 36,00% , което надхвърля значително размера на законната лихва за времето
на сключване на договора, при определения от БНБ основен лихвен процент -2.95%
към 01.12.2024 г. и 10 пункта надбавка. На следващо място представляващия ищеца
намира, че следва да се вземе предвид и съотношението между уговорения размер на
възнаградителна лихва с останалите условия и характеристики на договора, а именно:
неустойката при липса на поръчител, неустойката за забава и уговорката, че всички
съдебни и извънсъдебни разходи са за сметка на кредитополучателя, таксата за
уведомление, такса CMC, такса за удължаване срока на кредита и др., като твърди, че
сключеният при тези условия договор създава предпоставка за неоснователно
обогатяване на кредитора, поради което уговорката е нищожна и следва да се приеме,
че лихва не е уговорена. Твърди се и противоречие с императивната разпоредба на
чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй като в чл. 10 от договора е уговорена „Такса за продължаване
срока на договора“, която е 30% от непогасената главница /чл. 29 от ОУ/, както и
много други такси, посочени в разпоредбата. Сочи се в исковата молба, че с оглед
затрудненото финансово положение и невъзможност да погаси цялото задължение,
ищецът е заплатила такса удължаване срока на договора в размер на 300.00 лева,
въпреки законовата забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита, като на следващо място са изложени
съображения, че таксите не се дължат и на основание чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като в
договора няма конкретно описание на вида, размера и действието, за което се
начисляват въпросните такси. Намира, че са недължими и регламентираните в чл. 11 и
чл. 12 от договора такси, дължими от потребителя, които ще бъдат сторени във връзка
със събиране на просрочени задължения, тъй като и те са свързани с усвояване и
управление на кредита и съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква
заплащането им.
Към съда са обективирани искания да бъде постановено решение, с което да
бъде прогласен за недействителен Договор за потребителски кредит от разстояние №
***/01.12.2024 г. сключен между страните по делото, като ищецът отправя и искане за
осъждане на ответника да му заплати сумата в размер на 300.00 лева, представляваща
недължимо платена сума по нищожен договор за кредит. Претендира да бъдат
присъдени направените от ищеца разноски по делото.
Препис от исковата молба е връчен редовно на ответника, който в срока по чл.
131, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния си представител, е депозирал отговор на същата, с
който оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва сключването на договора за
кредит, въз основа на който е предоставил сума в размер на 1 000.00 лева на ищеца,
3
която е следвало да се върне с възнаграждение за ползване и съгласно погасителен
план. Сочи, че договорът е сключен от разстояние като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана от него и при спазване
на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУ, като ответното дружество е предоставило на
разположение на ищеца заемната сума, съгласно изразеното от ищеца желание чрез
банков превод по посочена от ищеца банкова сметка в „***“ АД. Сочи, че ответното
дружество е вписано в регистъра по чл. 3а от ЗКИ воден от БНБ под № *** със
Заповед БНБ - 83169 от 02.08.2022 година. Излага твърдения, че действително
договорът в чл. 27 и следващите предвижда хипотеза, съгласно която при
неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, може да му бъде
начислена неустойка, като твърди, че ответникът не е договорно задължен да
претендира подобна неустойка. Намира за неоснователни твърденията на ищеца, че
клаузите уреждащи неустойка в договора са нищожна на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД,
тъй като договорът е сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникации от разстояние. Сочи, че редът за организиране на системата е
посочен в „Общите условия уреждащи отношенията между „***“ ООД и неговите
клиенти, по повод предоставяните от Дружеството финансови услуги от разстояние,
които са неразделна част от индивидуалните договори за кредит. Сочи, че страните
ползват Интернет (размяна на електронни съобщения от и до електронната поща,
както и уебсайта на „***“ ООД, находящ се на адрес: *** и/или кратки текстови
съобщения CMC) като средство за комуникация и извършване на правни изявления.
Твърди, че комуникацията между страните се извършва по инициатива на ищеца чрез
извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит, като в процеса на
кандидатстване потребителят предоставя на кредитора своите телефон (т.нар.
идентификационен номер) и електронна поща (имейл), какъвто е и процесния случай-
сключването на договора твърди да е инициирано от ищеца с попълване на електронна
заявка за отпускане на кредит на сайта на дружеството. Сочи, че след попълване на
заявлението за кандидатстване и в съответствие с посоченото в чл. 6 ал. 2 ОУ на
ищеца е изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ, като за
да завърши заявката потребителят натиска бутон „Вземи парите“, което действие
твърди да е потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на исканата от
потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите“ на потребителя се
предоставя възможност да изтегли проект на договор за потребителски кредит, като
ако е съгласен с неговото съдържание, потребителят натиска бутона „Подпис“, с което
действие последният дава своето недвусмислено волеизявление за съгласието му със
съдържанието на договора и за неговото сключване. Изложение са твърдения, че след
одобрението на подадената заявка от страна на „***“ ООД за отпускане на сумата
4
посочена от ищеца на електронна поща посочена от него в заявката са изпратени
автоматично проект на договор за потребителски кредит сключен от разстояние № ***
от 01.12.2025 г. с приложение № 2 Погасителен план към него, Стандартен Европейски
Формуляр и Общи условия. Твърди, че документи съдържат предвидената в законите
преддоговорна информация за желания кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на
български език и при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В проекта
на договора за кредит и приложенията към него са били посочени дължимите от
ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски,
падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне на
обезпечение. Твърди, че след запознаване с всички условия във връзка с кредита на
01.12.2025 година ищеца е натиснала бутона „Подпис“, с което е изразила и своето
съгласие за сключване на договора. На следващо място са изложени съображения, че
независимо, че неустойка в процесния случай не е начислявана и събирана от
дружеството, то клаузата предвиждаща я е валидна и отговаря на всички изисквания
на действащото законодателство, тъй като, неустойката представлява самостоятелен
договор съгласно чл. 8 ал. 1 ЗЗД, като същата може да се материализира и като клауза
в договор, чието изпълнение обезпечава, намира, че неустойката представлява
самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един и същ документ с
договора за потребителски кредит, поради което намира, че по отношение на нейната
действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите
условия на ЗЗД. Сочи, че с оглед характеристиките на неустойката е нормално в
случай, че задължението, което тя обезпечава не бъде изпълнено- размерът на
задължението на длъжника да бъде увеличен, като това обстоятелство не я прави
нищожна, с оглед факта, че това е присъщата за нея функция. Твърди, че в процесния
случай неустойката е уговорена за неизпълнение на непарично задължение за
предоставяне на обезпечение, като изпълнението не е обезпечено с други правни
способи, а нейният вид се определя в зависимост от това, дали заемателят по договора
изпълни в някакъв момент своето задължение, поради което размерът на неустойката
се определя като процент от заетата сума, като същата се начислява, докато не бъде
изпълнено задължението, а това зависи изцяло от волята на заемателя. Излага
твърдения, че неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят реално
не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие -
същата спира да се начислява, като причина за евентуалното начисляване на такава
неустойка би било единствено виновното поведение на ищеца. В заключение са
изложени доводи, че договореният размер на неустойката, като определен процент
съгласно чл. 46 ал. 1 ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на договор за
потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер обхващащ целият период на
договора изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно
разместване на блага, а неустойката освен обезщетителна функция се сочи, че има и
5
други функции - обезпечителна и санкционна, като целта е да се стимулира
изпълнението и предотвратява допускане на неизпълнение и че не противоречи на
добрите нрави. Твърди, че неустойката има стимулираща роля за длъжника да изпълни
точно задълженията си, тъй като в противен случай ще носи отговорност, без
кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и техният размер. Сочи на
следващо място, че при хипотеза на непредоставяне на обезпечение, кредиторът ще е
лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което
безспорно засяга неговия интерес. Изложени са твърдения, че няма въведено
законодателно изискване относно размера на неустойката, като няма въведено
ограничение за максималния размер, като дори е прието че нейният размер може да
бъде и по-голям от размерът на главното задължение, тъй като по-големият размер на
неустойката е обусловен от бездействието на длъжника. Намира, че нищожността,
поради противоречие с добрите нрави следва да се преценява към момента на
сключване на договора, а не въз основа на размер, получаващ се в резултат на
неизпълнението, както и дори и неустойката да се приеме за прекомерна, въпреки това
тя е действително задължение, което може да бъде намалявано, без обаче да отпада
изцяло. Намира включването на неустойката в падежните вноски за правилно с оглед
изискванията на закона, тъй като неустойката представлява предварително определено
обезщетение, с оглед което е нормално нейният размер да е предварително уговорен
между страните и включен, като част от погасителните вноски, като изрично е
записано в процесния договор, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл.
20 Договора - а именно в случай, че заемателят не представи обезпечение. Изложени
са съображения, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения
срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания, тъй като ищецът е бил
запознат с условията на договора, преди същият да бъде сключен, като същият не е
бил длъжен да сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да
открие лице, което да отговаря на определените в договора изисквания и което е
съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към
подписването му. Твърди се, че знаейки, че няма да може да изпълни задължението си
ищцовата страна е действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила чл. 12
ЗЗД.
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето ЗЗД, във
връзка с чл. 22 и чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 1 чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т.20 и чл.
12, ал.1, т.7-9 ЗПК, както и иск в условията на обективно кумулативно съединение с
посочения иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД.
Процесуалният представител на ответника, видно от молба с вх. №
***/18.06.2025 г. е признал изцяло предявения иск, с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. първо и трето ЗЗД, във връзка с чл. 22 и чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 1
чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т.20 и чл. 12, ал.1, т.7-9 ЗПК, като е поискал съдът да се произнесе
6
с решение по реда на л. 237 ГПК, респективно - процесуалният представител на
ищците, в проведеното открито съдебно заседание на 24.06.2025 г. е поискал, на
основание чл. 237 ГПК, съдът да прекрати съдебното дирене и да се произнесе с
решение при признание на иска.
С влязло в сила на 03.07.2025 г. протоколно определение от 24.06.2025 г.
производството по делото по отношение на иска с правно основание чл. 55 , ал. 1, пр.
1 ЗЗД, с обективирано искане ответната страна да бъде осъдена да заплати на ищеца
сума в размер на 300.00 лева, платена без правно основание е прекратено, поради
десезиране на съда от процесуални представител на ищеца, чрез оттегляне на иска.
Този съдебен състав намира, че са налице процесуалните предпоставки,
визирани в чл. 237 ГПК за постановяване на решение при признание на иска срещу
ответника, касателно установителния иск. Налице е ясно и недвусмислено признание
на иска, направено от процесуалният представител на ответника, обективирано молба
с вх. № ***/18.06.2025 г. Видно от приложеното по делото пълномощно /л. 64 от
делото/, същият изрично е упълномощен с правата по чл. 34, ал. 3 ГПК. Признатото
право по предявения по делото иск, с оглед на представените доказателства, не
противоречи на закона и добрите нрави, нито пък е признато право, с което страната
не може да се разпорежда, следователно не са налице отрицателните предпоставки по
чл. 237 ал. 3 ГПК, които изключват постановяване на решение при признание на иска.
Ето защо настоящият съдебен състав намира, че следва да се постанови решение при
признание на иска, доколкото са спазени всички общи и особени изисквания на закона
за постановяване на такъв съдебен акт. Предявената претенция следва да се уважи
изцяло, без съдът да мотивира решението си по същество с оглед разпоредбата на чл.
237, ал. 2 ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищцовата страна направените в настоящото производство
съдебни разноски. Същите не могат да останат в тежест на ищеца, тъй като не е
налице хипотезата по чл. 78 ал. 2 ГПК. Ищецът е доказал сторени разноски за
държавна такса по този иск в размер на 50.00 лева. Ответникът дължи и заплащане на
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2, във вр. с ал. 2 от Закон
за адвокатурата /ЗА/. Като при определянето му съдът се съобрази с обективиранто
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от
ответната страна. Видно от представения по делото договор за правна защита и
съдействие от 23.01.2025 г., сключен между ищеца и процесуалния й представител
адвокат Ц. Д. ***АК за изпълнение на възложената работа адвокатът осъществява
безплатна правна помощ на възложителя на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. При
определяне на дължимото възнаграждение за адвоката, осъществил процесуално
представителство на ищцата, следва да се вземе предвид, че производството по делото
не се отличава с фактическа и правна сложност и в случая става въпрос за типизирани
7
дела, по които действително е налице богата съдебна практика, с оглед изложените от
ответната страна възражения, приключило е в рамките на едно съдебно заседание, в
което се е явил пълномощникът на ищеца, при признание на исковата претенция от
ответната страна. Следва да бъде отчетен и материалният интерес, въпреки че по
мнение на настоящия състав по тази категория дела, той не е водещ при преценка за
фактическа и правна сложност на делото. Съобразявайки изложеното и в рамките на
правомощията си по чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът определя адвокатско възнаграждение в
размер на 100.00 лева.
Мотивиран от изложеното Районен съд Павликени, IV-ти състав
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от М. Ц. Д., с ЕГН ********** и с
адрес *** срещу „***“ ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
че Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 01.12.2024
година, сключен между „***“ ООД, с ЕИК *** и М. Ц. Д., с ЕГН **********, е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето ЗЗД, във връзка с чл. 22
ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 ЗПК.
ОСЪЖДА „***“ ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на М. Ц. Д., с ЕГН ********** с адрес гр.
*** сумата от 50.00 лева /петдесет лева/– разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА ***“ ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, да заплати на адвокат Ц.
С. Д.- ***АК, с личен номер ***, със служебен адрес гр. *** сумата от 100.00 лева
/сто лева/– възнаграждение за процесуално представителство на ищеца М. Ц. Д., с
ЕГН ********** по гр. д. № 95 по описа за 2025 г. на Районен съд Павликени.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Велико Търново в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Павликени: _______________________
8