О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№VІ-210 3.02.2017 г. Град Бургас
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение, VІ
въззивен състав
На трети февруари през две
хиляди и седемнадесета година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно
гражданско дело №2093
по описа за 2016 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение №1730 от 9.11.2016г. постановено
по гр.д.№8248 по описа за 2015г. на Районен съд гр.Бургас на основание чл.2,
ал.1, ал.3, предл.второ от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена
да заплати на В.С.Ч. *** сумата от 21500 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди под формата на загуби- заплатени възнаграждения за адвокатска
защита по договори за правна помощ, подробно описани в решението, във връзка с
повдигнати му обвинения в извършването на престъпления, за които деяния лицето
е оправдано с решение №143 от 3.04.15г. по КНД №132/15г. по описа на ВКС, ведно
със сумата от 700 лв.- обезщетение за забава върху главницата, считано от
3.04.15г. до подаването на исковата молба, ведно със законната лихва от датата
на предявяването на иска до заплащане на задължението, както и сумата от
8219,19 лв.- обезщетение за имуществени вреди под формата на загуби за сторени
пълни разноски, дневни пари и нощувка в периода от 10.12.2010г. до 3.04.2015г.
по повод явяването на Ч. пред органите на държавното обвинение по повдигнато
обвинение за извършване на престъпление, за които деяния лицето е оправдано с решение
№143 от 3.04.15г. по КНД №132/15г. по описа на ВКС, ведно със сумата от 300
лв.- обезщетение за забава върху главницата, считано от 3.04.15г. до подаването
на исковата молба, ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска
до заплащане на задължението, като иска за лихва е отхвърлен за периода от
2.04.15г. до 3.04.15г.
ПРБ е осъдена да заплати на ищеца
и сумата от 160 лв., представляваща разноски по делото.
Решението е съобщено на страните
както следва: на ищеца- на 14.11.2016г., чрез адв.Димитрова, а на ответника- на
23.11.2016г.
На 6.12.2016г. е подадена
въззивна жалба от Прокуратурата на Република България, представлявана от
прокурора на РП-Бургас Валентина Чакърова.
С нея решението е обжалвано
изцяло по съображения, че е неправилно в частта относно размера на присъденото
обезщетение. Изложени са доводи, че Районният съд не е обсъдил въведените от
ответника съображения за недължимост на адвокатския хонорар когато в
наказателното производство ищецът е бил представляван от двама адвокати (в
конкретния случай – 10000 лв.). Неправилно съдът приел, че в делата по ЗОДОВ не
може да бъде извършена преценка относно размера на заплатения адвокатски
хонорар за защита в наказателното производство, а наличната съдебна практика в
обратна насока- решение №255 от 2.11.15г. по гр.д.№1011/2015г. на ВКС, ІІІ г.о.
не била обсъдена и приложена от районния съд. Изтъква се, че представителят на
прокуратурата многократно възразявал против избрания от съда способ за
доказване на имуществени вреди- разходи за хотел, транспорт и храна чрез
възлагането на експертиза, макар за установяването им да не са били необходими
специални знания, а писмени доказателства. Изложени са възражения срещу
остойностения в експертизата разход за дневни пари в размер на 1080 лв. за 54
дни, който е присъден като обезщетение, като се сочи, че където и да пребивава
ищеца ще реализира разходи за прехрана, които не зависят от участието му в
наказателно производство. Оспорени са изводите на съда, почиващи на
експертизата, която от своя страна е базирана на разговор между ищеца и вещото
лице, а не на писмени доказателства, представени по делото. Сочи се още, че в
решението си съдът не е обсъдил становищата на ответника. Направено е искане решението да бъде отменено.
По делото своевременно е постъпил отговор от
страна на В.Ч., подаден чрез адв.М.. Посочено е, че с оглед принципа на
ограничения въззив по чл.269 изр.2 от ГПк предмет на проверката пред въззивната
инстанция са само възраженията по жалбата, които се свеждат само до размера на
обезщетенията. Намира, че въззивникът не оспорва принципно основанието за
отговорността си по реда на ЗОДОВ, включително това да обезвреди всички сторени
от ищеца разноски за защитата си пред разследващите органи и съда по
повдигнатото обвинение. Не се оспорвало и правото на ищеца да получи обезщетение
за отделните видове претърпени загуби по организацията на защитата- разноски за
адв.възнаграждение и такива по осигуряване на личното му присъствие от
местоживеенето му в с.Маринка, общ.Бургас
до гр.София. Въззиваемият счита, че въззивната жалба е неоснователна, а
оплакванията в нея- правно и фактически необосновани. По оплакването, че съдът
не е обсъдил възражението за недължимост на адв.възнаграждение за повече от
един адвокат се изтъква, че в НПК липсва изрична правна уредба за присъждане на
разноски на обвиняемия и подсъдим при неговото оправдаване, поради което същите
се претендират като вреди по ЗОДОВ, а няма нормативно основание за приложението
на правилата на ГПК относно разноските в наказателното производство. Акцентира
се на това, че в продължилото четири години наказателно преследване не е имало
хипотеза на осъществяване на защита на Ч. от двама адвокати едновременно по
едно и също процесуално действие. Това, че въззиваемият е променял адвокатите
си не означавало, че е бил представляван и защитаван едновременно от повече от
един адвокати. Изтъква се още, че в наказателното преследване се засягат
сериозни и съществени права на обвиняемия, поради което процесуалният закон
въздигал правото му на защита в основно право и са създадени редица
преференции, каквито по ГПК не са уредени. По тази причина счита, че не могат
да се пренасят институти на ГПК в наказателното производство относно защитата
на обвиняем и подсъдим, включително този за ограничения за възмездяване на
разходите до такива за един адвокат. Сочи се по отношение на визираното в
жалбата възнаграждение от 10000 лв., че оплакването представлява възражение за
прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, която разпоредба въззиваемия също намира
неприложима поради липса на подобна норма в НПК. Сочи се, че цитираното решение
на ВКС е неотносима, тъй като касае хонорар, надвишаващ минималния размер 78
пъти. В случая обвинението е за тежко престъпление, наказуемо с лишаване от
свобода за дълъг период. Липсвало драматично несъответствие и надхвърляне на
минималното адвокатско възнаграждение. Освен сериозното обвинение спряма ищеца,
реално били извършвани множество процесуални действия с негово участие и
изискващи адвокатска защита в продължителен период от време, поради което размерите
на платеното адвокатско възнаграждение не се явявали несъответни на тежестта и
сложността, фактическа и правна на делото. По третото оплакване в жалбата за
обезвредата на разноските за пътни ,
дневни и нощувка, като вреда в пряка причинно следствена връзка с повдигнатото
обвинение, се изтъква, че претърпяна загуба са не само разноските за адвокатско
възнаграждение, но и всички разходи от вида разноски, които са свързани със
защитата на незаконосъобразно обвинения ищец. Изложени са доводи, че в практиката
на съдилищата се приема, че по реда на ЗОДОВ могат да се присъждат и всички
суми, заплатени от оправдания обвиняем, свързани с явяването пред съда, каквито
са разходите за пътни, дневни и квартирни. Относно доказването на тези разходи
в отговора на въззиваемия се сочи, че по реда на чл.290 ГПК е прието, че
разноските по явяване следва да се определят съобразно броя на извършените
процесуални действия, на които е присъствал ищеца (въззиваемият е уточнил, че
не претендира разноски за присъствието на адвокат). Поради естеството на
обвинението личното присъствие на обвиняемия било задължително, а неявяването
му би било санкционирано с промяна на мярката за неотклонение. Затова намира,
че разходът е присъщ, необходим и свързан с повдигнатото и внесено в съда
обвинение. При наличието на доказателства за явяването на ищеца пред
съответните органи разходът за това се явявал безспорен, предвид постоянното
местоживеене на въззиваемия извън София, където са извършвани повечето
следствени действия и където се е развило съдебното производство.
Счита, че доказването на разхода
може да стане чрез прилагането на критериите на Наредбата за командировките за
заплащане на командировъчни разходи за пътни, дневни и квартирни, които са
минимални по размер, съобразно броя на дните, в които ищецът се е явявал пред
съда. Ето защо подходът на съда за установяване на тези разходи не противоречи
на процесуалния закон и съответства на съдебната практика.
Моли решението да бъде потвърдено
като правилно.
На основание чл.267 от ГПК съдът
извърши проверка относно допустимостта на жалбата:
Въззивната жалба е подадена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок от надлежно
овластен представител на страна, която има правен интерес да го обжалва. Отговорът
на въззивната жалба е подаден в законния срок от надлежно упълномощен адвокат,
с представителна власт за всички инстанции.
Страните нямат доказателствени
искания.
Мотивиран от горните съображения
и на основание чл.267 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОКЛАДВА
въззивната жалба, отговора и останалите въпроси по чл.267 ГПК съобразно
обстоятелствената част на настоящото определение.
Преписът от отговора да се връчи
на въззивника.
Определението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.