№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
с
участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Димитров в. гр. д. № 4752 по описа
на съда за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
565056/18.12.2018г., постановено по гр. д. № 37779/2017г., Софийски районен съд
(СРС) е отхвърлил предявения от И.Г.М. *** с правно основание чл. 124 ГПК вр.
чл. 79 ЗС за признаване за установено спрямо ответника, че ищцата е собственик
на апартамент № 20, находящ се в гр. София, ж. к. „********, целият с площ от
72,82кв. М., състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, съставляващ
съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 68134.600.1031.1.20, заедно с прилежащото мазе с площ от
около 4кв. м. и съответните идеални части от общите части на сградата и правото
на строеж върху мястото, в резултат от осъществено 10-годишно владение.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищцата срещу първоинстанционното
решение. Поддържа се, че имотът не е станал общинска собственост. Посочва се,
че с решение № 1/1989г. на СНС е учредена ОФ „Домстроителен комбинат – София” с
общинско имущество, поемащо активите и пасивите на общинското ДК „София”.
Твърди се, че вписването на РСП „Благоустройство и комунално стопанство” в АДС
от 1984г. показва единствено, че БКС само управлява апартаментите, тоест изпълнява
функциите на домоуправител в блока. Изтъква се, че чл. 81 НДИ е неприложим,
защото ДК „София” не е бил на централно подчинение и съответно няма право да
иска вписването си в АДС. Моли се за отмяна на решението и уважаване на
предявения иск. Претендират се разноски.
Ответната страна не е депозирала отговор на
въззивната жалба.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми. Решението на СРС е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
фактическите констатации и правни изводи на съда. Независимо от това е
необходимо да се добави следното:
Предявен e за разглеждане иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на процесния
имот на основание изтекла в нейна полза 10-годишна придобивна давност. С
исковата молба се твърди, че ищцата владее непрекъснато имота като свой собствен
повече от 10г. - от 1999г. до настоящия момент. Изтъква се, че през годините е
извършила основни ремонти на жилището и през целия период не е била обезпокоявана.
За да бъде уважен
предявеният положителен установителен иск, по делото следва да бъде установено
чрез пълно и главно доказване от страна на ищцата, наличието на две кумулативни
предпоставки – да е осъществено непрекъснато владение по отношение на процесния
имот и да е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок от 10 години, на който
се позовава ищцата.
Съгласно чл. 68 ЗС,
владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Владението се
характеризира с два признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху
вещта, и субективен – намерение вещта да се държи като своя. Тоест владението
изисква упражняване на фактическа власт върху имота през посочения период и
явно демонстриране на намерение за своене, което трябва да бъде изразено по
ясен и недвусмислен начин чрез манифестирано и доведено до знанието на
собственика отричане на неговото владение. В същия смисъл е и постановеното по
реда на чл. 290 ГПК Решение № 197/27.10.2015г., постановено по гр. д. №
2426/2015г., I
ГО на ВКС, където е посочено, че „в случая,
при който държането произтича от наемно правоотношение между собственик и
наемател, като впоследствие наемателят променя намерението си и завладява
вещта, промяната следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика,
който е и бивш наемодател”. В случая не се спори между страните, а и се
установява от събраните гласни доказателства, че ищцата упражнява фактическа
власт върху имота повече от 10 години. По делото обаче не се установява
субективният елемент на владението – намерението за своене и неговото довеждане
до знанието на собственика. Този извод се налага след анализ на наличния по
делото доказателствен материал. Между страните не се спори, а и се установява
от представената настанителна заповед № 271/27.10.1983г. /л. 16/, че на
основание чл. 3, 5 и 18 от Закона за наемните отношения, наследодателят на
ищцата – баща й Г.Л.М., заедно с четиричленното си семейство /включително
ищцата/, е настанен в процесното жилище. Разпитаните свидетели в своите
показания потвърждават, че от 1984г. Г.М., заедно със семейството си,
включително ищцата, обитават жилището, като от 2000г. в имота живее ищцата със
съпруга и детето си. Тоест фактическата власт върху имота изначално е
установена от страна на наследодателя на ищцата въз основа на наемно
правоотношение, като свидетелят П. М. потвърждава, че същият е плащал наемна
цена до 2000г. В откритото съдебно заседание, проведено пред въззивния съд на
21.02.2020г., процесуалният представител на ищцата също заявява, че „родителят
на ищцата е бил настанен в този апартамент под
наем и е владял имота повече от 30 години”. Наличието на наемно
правоотношение изключва владението, тъй като в този случай е налице държане,
тоест упражняване на фактическа власт със съзнание и намерение, че имотът се
държи за другиго. Ищцата излага твърдението, че от определен момент, а именно
от 1999г., тя започва да упражнява самостоятелно фактическа власт върху имота с
намерение да го свои. Не може да се приеме обаче, че така заявеното намерение е
обективирано по ясен и недвусмислен начин нито пред ответника, нито пред
твърдения от ищеца като предходен собственик – „Домстроителен комбинат София”
АД. Липсват доказателства ищцата да е демонстрирала пред тях намерението си за
своене на имота. В случая ищцата не само не доказва, но и не заявява достигнали
до знанието на собственика конкретни действия, които по явен начин да
демонстрират намерението й за завладяване на процесния недвижим имот. Извършването на
ремонтни дейности в имота не са достатъчни, за да обосноват наличието на такова
намерение, тъй като чрез тяхното осъществяване би възникнало вземане за
наемателя за възстановяване на тези разходи. Тоест възниква облигационно
правоотношение между страните, но то не се отразява на основанието за
упражняване на фактическа власт върху имота. Отделно, по делото няма събрани
каквито и да е доказателства, че извършването на тези ремонтни дейности е
доведено до знанието на собственика. Не са изложени твърдения и събрани
доказателства имотът да е деклариран от ищцата в общината като собствен и за
него да е плащан местен данък, което би било индиция в тази насока. Дори да се
приеме, че подаването на молбата за издаване на констативен нотариален акт
върху имота, което обстоятелство е достигнало до знанието на ответника,
представлява такава демонстрация за своене, то същата е от дата 21.10.2016г.
Тоест едва от този момент би могло да се приеме, че ищцата е манифестирала
намерението си да държи имота като свой, но от тази дата до подаването на
исковата молба (както и до приключване на съдебното дирене пред въззивната
инстанция), не е изтекъл период от 10 години. Няма представени други
доказателства, които да обосноват извод за промяна в намерението на ищцата към
своене на имота и за манифестиране на тази промяна пред собственика на по-ранен
етап от 21.10.2016г.
Както бе посочено, установеното
държане е възможно да се превърне във владение, но само ако се докаже, че
ищецът е променил субективното си намерение и е манифестирал по явен и несъмнен
начин пред собственика своето намерение да счита имота за свой, като при спор той
носи доказателствената тежест да установи така нареченото преобръщане на
владението. Недоказването на необходимите предпоставки за пораждане на
претендираното субективно материално вещно право, е достатъчно, за да се
приеме, че предявеният установителен иск за собственост на основание изтекла
придобивна давност е неоснователен. Липсата
на доказателства, че ищцата е извършила действия, с които е престанала да държи
вещта за другиго и е започнала да я държи за себе си с намерение да я свои,
както и че такива действия по превръщане на държането във владение са доведени
до знанието на собственика, обосновават извод за отхвърляне на исковата
претенция.
С оглед
характера на предявения иск като положителен установителен в тежест на ищеца е
да установи основанието, от което твърди, че е придобил правото си на
собственост върху претендирания имот, което в случая не е направено. При
положителния установителен иск тежестта на доказване на правото на собственост
е за ищеца, а при отрицателния установителен иск е за ответника, тоест в случая
не е необходимо насрещната страна да провежда пълно доказване на своето право
на собственост, тъй като предметът на делото е правото на собственост на ищеца
на твърдяното основание и последният следва да установи осъществяването на
юридическите факти, от които произтича претендираното право. Ето защо не е
необходимо да се изследват и обсъждат наведените от ищцата доводи, че имотът е
бил собственост на „Домстроителен комбинат София”, а не на ответника – Столична
община. Но за пълнота може да се добави, че въззивната инстанция напълно
споделя достатъчно подробните изводи на районния съд по този въпрос, поради
което на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. От представения акт №
12688-2697 за държавна собственост /л. 40/ е видно, че 32 броя апартаменти от
новопостроения жилищен блок № ***сред които и процесният ап. № 20, са
предоставени на РНС „В. Левски”. На гърба на акта са отбелязани апартаментите,
които са отчуждени, като сред тях не
е процесният. Съгласно съдържанието на акта, имотът е предоставен за оперативно
управление на държавната организация РСП „Благоустройство и комунално стопанство”
р. „В. Левски”. Ищцата се позовава на чл. 17а от ЗППДОП /отм./, като твърди, че
имотът е бил предоставен за стопанисване и управление на ДСО „С.” и след
преобразуването на организацията в еднолично търговско дружество - „С.” ЕАД,
всички активи, включително и процесният имот, са преминали в собственост на
дружеството. В трайната практика на ВКС – Решение № 96/06.07.2010г. по гр. д. №
886/2009г., I TO на ВКС, Решение № 118/22.03.2012г. по
гр. д. № 1370/2010г., I ГО на ВКС и др., е
разяснено, че за първи път преминаването на правото на собственост от държавата
в едноличните дружества с държавно имущество е регламентирано с ПМС №
201/1993г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при
образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия,
съгласно което правото на собственост върху недвижимите имоти, предоставени за
стопанисване и управление, принадлежало до този момент на държавата преминава в
собственост на преобразуваните дружества с държавно имущество към момента на
преобразуването на тези предприятия в еднолични търговски дружества С
разпоредбата на чл. 17а ЗППДОП /отм./ по същество е възпроизведена разпоредбата
на чл. 1, ал. 1 ПМС № 201/93г., като окончателно е определено преобразуването
на държавни и общински предприятия като деривативен способ за придобиване на
право на собственост от тях. Преобразуваното търговско дружество придобива
собствеността само ако имота е бил собственост на държавата, респ. общините при
условията на частно правоприемство с акта на преобразуването, ако не е
предвидено друго в него. Фактическият състав, очертан от нормата на чл. 17а от
ЗППДОП за придобиване право на собственост на конкретно определено имущество от
преобразуваните еднолични търговски дружества с държавно участие включва
следните юридически факти: 1. отстъпването на това имущество за стопанисване и
управление на държавно предприятие, което в момента на преобразуването му в
търговско дружество има право на оперативно управление върху него; 2.
включването в баланса на новообразуваното дружество на това имущество; и 3. с
акта на преобразуването му да не е предвидено друго по отношение на включването
на имуществото в капитала на новообразуваното еднолично търговско дружество.
Тези предпоставки следва да са налице кумулативно и при наличието им правото на
собственост преминава в патримониума на търговското дружество и то се
легитимира като негов собственик. В случая, както се посочи, съгласно издадения
през месец март 1984г. АДС № 12688-2697, процесният имот е предоставен на РНС
„В. Левски”, а за оперативно управление на РСП „Благоустройство и комунално
стопанство” при р. „В. Левски”. Съгласно чл. 2, т. 1 от Наредба за отдаване под
наем на жилищни и други имоти, стопанисвани от СП „Благоустройство и комунално
стопанство”, на която изрично се позовава жалбоподателят, СП „Благоустройство и
комунално стопанство” стопанисват пряко жилищата, включително тези от оборотния
жилищен фонд, магазините, другите стопански и незастроени места в строителните
граници на населените места, предоставени на съответния народен съвет. Тоест
издаденият АДС напълно съответства на тази уредба – имотът е предоставен на РНС
„В. Левски” и е възложено на СП „Благоустройство и комунално стопанство” да го
стопанисва пряко. Представените доклад – анализ /л. 61-110/ и докладна записка
/л. 111-125/ са съставени преди АДС от март 1984г., поради което следва да се
приеме, че действителното правно положение относно предоставянето на имота и
неговото стопанисване е уредено с АДС, където правото на оперативно управление
върху имота е предоставено на СП „Благоустройство и комунално стопанство”. Освен
това тези документи нямат пряко отношение към твърдения факт и не са достатъчни
за несъмненото му доказване. От представените решения за преобразуване,
удостоверения за актуално състояние и счетоводни баланси също не може да се
направи извод, че процесният имот е заприходен като актив на „Домстроителен
комбинат – София” ЕАД и е включен в неговия баланс, тъй като в тях не се
съдържа такава информация. Ето защо наведените от въззивника доводи в обратната
насока са неоснователни.
По
изложените съображения, първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
При този
изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна, която обаче не
претендира заплащането на такива.
При тези
мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 565056/18.12.2018г., постановено по
гр. д. № 37779/2017г. по описа на Софийски районен съд, 159-ти състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен
срок от връчването пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал.
1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.