№ 304
гр. София, 17.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:А.И.И
при участието на секретаря К Н
като разгледа докладваното от А.И.И Гражданско дело № 20201110144779 по
описа за 2020 година
ФИРМА е предявило срещу В. АНДР. М. иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
дължимостта на следните суми: 1375 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит ФИРМА от 04.07.2018 г., 445 лева – договорна лихва за периода
04.07.2018 г. – 25.02.2019 г., 1014,98 лева – договорна такса „Гарант“ за периода 04.07.2018
г. – 25.02.2019 г., 24,78 лева – лихва за забава за периода 05.10.2018 г. – 25.02.2019 г.
Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит
ФИРМА от 04.07.2018 г. по реда на ЗПФУР за сумата 1500 лева. Ответницата избрала да
бъде осигурен гарант за ползване на кредита, поради което била начислена такса „Гарант“
за услугата. Излага, че кредитополучателят спрял плащанията към 25.02.2019 г. Излага, че
кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем на 05.12.2018 г. поради незаплащане на две
поредни погасителни вноски, като на 04.08.2019 г. настъпил и крайният срок за погасяване
на договора. Излага, че след подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
постъпило плащане от длъжника в размер на 50 лева, което има характер на признание на
иска.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата не е подала отговор на исковата молба.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД.
Ищецът твърди, че е кредитор на длъжника за вземане, произтичащо от сключен
договор за кредит от разстояние. По отношение на тези договори, освен общите нормативни
1
правила, установени със ЗЗД, намират приложение и тези, съдържащи се в Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните услуги и
платежните системи (ЗПУПС), Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит (ЗПП). Легалната
дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР, съгласно
която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР са посочени подлежащите на
доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на
кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на
услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага ЗЕДЕП – сега ЗЕДЕУУ, а съгласно, ал. 3
преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство
за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със
съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях. Според разпоредбата на чл. 3 ЗЕДЕП електронният
документ представлява електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг
носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които
законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за действителност или за
доказване, тя се счита спазена, след като е съставен електронен документ. В случая в
производството по делото съдът намира за установено, че между страните е възникнало
облигаторно правоотношение по силата на договор за кредит от разстояние.
По делото е представен договора за кредит № 78612/04.07.2018 г. и Общите условия
към него, свалени от системата на кредитодателя, който не носи подписа на потребителя.
Тъй като договорът за кредит е сключен под формата на електронен документ, последният,
ведно с Общите условия към него, е представен по делото на хартиен носител на основание
чл. 184, ал. 1 ГПК. В договора за кредит са посочени личните данни на кредитополучателя –
ответник. Уговорено е, че сумата, предоставена по договора, е в размер от 1500 лева, при
лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 49,7 %. Установен е срок за
връщане на предоставения кредитен ресурс с падеж на 04.07.2019 г. Страните са постигнали
съгласие за заплащане на такса „Гарант“ от 1110 лева. В клаузите на Общите условия е
установено, че договорът за кредит се сключва по искане на кредитополучателя след
регистрация в системата на www.creditins.bg или при налична регистрация, като последният
се счита сключен и влиза в сила на датата на потвърждаването му от кредитора по
електронна поща и извършване на паричния превод, след като кредитополучателят е приел
договора на началната страница на дружеството, предоставящи финансови услуги от
разстояние.
По делото е представена разписка от 04.07.2018 г., издадена от EasyPay, от която се
2
установява, че на посочената дата ответницата е получила сумата от 1500 лева, преведена от
„Кредит инс“, с посочване на имената, ЕГН и адреса на ответната страна и номера на
договора за кредит.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП (сега ЗЕДЕУЗ) електронен документ е електронно
изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да
бъде възпроизвеждано. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 5 ЗЕДЕП). Съгласно
чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена
или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.
Неговата доказателствена сила е такава, каквото законът признава на подписания писмен
документ.
Съдът намира, че така представеният договор представлява електронен документ,
който не е подписан с квалифициран електронен подпис по смисъла на ЗЕДЕП. Независимо
че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис, не се ползва с
формална доказателствена сила, последното не е тъждествено на пълна липса на
волеизявление и не може да бъде игнорирано, в който смисъл е практиката на ВКС,
формирана с решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г., ІV г.о. и определение №
169/06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г., І т. о. В посочената практика се приема, че
“принципно представянето на документ върху който липсва подпис на издателя му
предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат
установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му”.
В случая съдът намира за установено, че страните са сключили договор за кредит с
посоченото съдържание, доколкото ответната страна през системата на кредитодателя на
сайта www.creditins.bg е подала заявка за сключване на договора и е генерирала сключване
на договор чрез потвърждаване на изпратения линк. Това е така, доколкото заявката с
посочване на параметрите на договора за кредит е направена от профила на потребителя-
ответник, след което от този профил при следване на стъпките на системата, е бил
генериран договор със съответните параметри и който е приет от потребителя с
потвърждаването. Профилът на съответния потребител се създава след въвеждане на
неговите лични данни, които в случая съвпадат с тези на ответната страна, след което се
генерира уникален идентификационен код на този потребител. Възможността за ползване на
профила е ограничена, тъй като последното е възможно единствено с въвеждане на
електронния адрес на потребителя и избраната от последния парола. Всички тези
обстоятелства, разгледани в тяхната взаимовръзка обосновават извода, че именно ответната
страна е ползвала системата на финансовата институция, като след избиране на параметрите
на договора и запознаване с него е дала съгласието за сключването му при посочените в
последния клаузи и съдържание с потвърждението.
3
Сключване на договор, който по така изложените съображения следва да се приеме,
че е с посоченото съдържание, се установява и от представената по делото разписка,
издадена от EasyPay, от която е видно, че на посочената дата ответницата е получила сумата
от 1500 лева, преведена от „Кредит инс“, с посочване на имената, ЕГН и адреса на ответната
страна и номера на договора за кредит. Разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД установява, че
договорът за заем има реален характер и се счита сключен в момента на получаване на
сумата от заемополучателя, поради което в случая следва да се приеме, че договорът е
сключен, като за ответницата е възникнало задължението за връщане на предоставения за
временно ползване финансов ресурс в размер на сумата от 1500 лева при условията и за
сроковете, установени в клаузите на договора и общите условия към него.
Представени са платежно нареждане за направена на 06.08.2018 г. вноска в размер на
262,50 лева, както и разписка за извършено лихвено плащане в размер на 145 лева. В
производството по делото ищецът е посочил, че след подаване на заявлението по чл. 410
ГПК е постъпило плащане от длъжника в размер на 50 лева. Така съдът намира, че ищецът
признава, че от предоставения кредит в размер на 1500 лева е върната сума в размер на
312,50 лева. Не са ангажирани доказателства от страна на ответницата за извършени други
плащания във връзка с договора за кредит, поради което съдът приема, че остават дължими
още 1187,50 лева, до който размер искът за главницата следва да бъде уважен.
Ищецът претендира договорна лихва за периода 04.07.2018 г. – 25.02.2019 г., като
същевременно твърди, че с ел. съобщение, изпратено чрез ел. система Zoom на 05.12.2018 г.,
е обявил кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на две поредни месечни
вноски. Възнаградителната лихва представлява печалбата на кредитора за ползването на
паричната сума, дадена в заем на длъжника. Същата се дължи през време на действие на
договора и доколкото ползването на отпуснатата в заем на длъжника сума продължава. С
настъпване на предсрочната изискуемост на кредита длъжникът се лишава от
преимуществото на срока вследствие на собствената си забава и дължи незабавното
връщане на целия размер на останалата непогасена главница. От този момент за кредитора
се поражда правото да иска незабавното връщане на дадената в заем сума, както и на лихва
за забава върху непогасения размер на главницата до окончателното плащане. Това
тълкуване съответства на предвиденото в разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК
разрешение, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, чийто размер не може да надвишава
законната лихва, като уговорка в различен смисъл би представлявала неравноправна клауза
по смисъла на чл. 143, т. 14 ЗЗП, доколкото би наложила изпълнение на задължение на
потребителя при отпадане задължението на кредитора да осигури ползването на заемната
сума през срока на договора, макар и това да е следствие от неизпълнение на договорно
задължение на длъжника. Въпреки че срокът на договора за кредит е изтекъл по време на
процеса на 04.07.2019 г., което обстоятелство следва да бъде взето предвид от съда съгласно
чл. 235, ал. 3 ГПК, по отношение на договорната лихва съдът намира, че същата следва да
бъде присъдена до обявяване на предсрочната изискуемост или за периода 04.07.2018 г. –
4
05.12.2018 г., като за останалия претендиран период искът следва да бъде отхвърлен. На
основание чл. 162 ГПК съдът определя дължимия размер на договорната лихва на 288 лева.
С извършване на лихвено плащане от 21.11.2018 г. в размер на 145 лева са погасени 3,22
вноски за договорна лихва, с които също следва да бъде намалена претендираната сума за
договорна лихва. Така предявеният иск за договорна лихва следва да бъде уважен за сумата
от 143 лева.
Ищецът претендира и вземане в размер на сумата от 1014,98 лева, представляващо
договорна такса „Гарант“ за периода 04.07.2018 г. – 25.02.2019 г. Събраните по делото
доказателства водят до извод, че от страна на ФИРМА не е доказано твърдението му, че
именно то е носител на това вземане, поради което съдът приема, че същото не се явява
активно материалноправно легитимирано като негов титуляр. В т. 4 от процесния договор за
потребителски кредит страните са уговорили, че заемодателят поема задължение да
ангажира дружество – гарант за гарантиране връщане на вноските по кредита срещу
заплащането от страна на заемателя на такса гарант в общ размер от 1110 лева, разсрочена
на 12 вноски всяка в размер от по 92,50 лева, представляващи част от общата месечна
вноска по договора за кредит. Представен е Договор за предоставяне на гаранция по
потребителски кредит от 25.10.2014 г., сключен между ищеца ФИРМА в качеството му на
кредитодател и трето за процеса лице – „Бикнел Корп“ ООД, в качеството му на дружество –
гарант, съгласно който гарантът се задължавал да гарантира вземанията на кредитодателя по
отпуснати потребителски кредити срещу заплащане от насрещната страна на
възнаграждение, пряко обвързано с вноските за тази такса по индивидуалния договор за
кредит. При тълкуване на клаузите на договорите съдът намира, че носител на вземането,
представляващо такса „Гарант“, е именно дружеството, което е поело задължение на
гарантира изпълнението на задълженията на ответника в качеството му на заемополучател,
а не ищеца, чието задължение е да посредничи в отношенията между тези страни, като
сключи договора за гаранция и събира и изплаща сумите, представляващи цената на тази
услуга. По делото не се твърди и не се установява ФИРМА да е изплатило тази цена на
дружеството – гарант и по този начин да е встъпило в правата му срещу ответницата. Ето
защо на това основание искът за сумата 1014,98 лева, представляващо договорна такса
„Гарант“, следва да бъде отхвърлен като недоказан. В допълнение съдът намира за
необходимо да отбележи, че дори да се приеме, че титуляр на такова вземане е ищецът в
качеството си на заемодател по договора за кредит, то клаузата на т. 4 от договора, с която е
уговорено заплащането на такса „Гарант“, представлява неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП /намиращ приложение към
процесното правоотношение (арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП), който въвежда разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, тъй като е уговорена във вреда на заемополучателя – ответник
по настоящото дело, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на доставчика и потребителя. Целта на
предоставената по договора гаранция е да обезпечи изпълнението на задълженията на
ответника по договора чрез имуществото на още едно лице и да гарантира на кредитодателя,
5
че ще получи заемната сума заедно с уговорената възнаградителна лихва. Съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит кредиторът е този, който
следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя. Касае се за оценка на
платежоспособността на бъдещия заемател преди страните да се обвържат от договорно
правоотношение. В настоящия случай няма данни, нито твърдения ищцовото дружество да е
направило детайлно проучване на имущественото състояние на заемополучателя.
Следователно за евентуалното настъпване на вредите, чието обезпечение се цели с
включването на клаузата за учредяване на гаранция като част от съдържанието на договора
за заем, принципно допринася и бездействието на заемодателя да оцени
кредитоспособността на заемателя преди отпускане на заема съгласно изискването на чл. 16
ЗПК, с което недопустимо същият се стреми да придобие права в резултат от собственото си
бездействие и по този начин да прехвърли отговорността за това в тежест на потребителя.
При тълкуване на чл. 4 от процесния договор във връзка с чл. 8 от ОУ съдът намира, че
клаузата, установяваща дължимост на такса "Гарант", заобикаля закона (чл. 21, ал. 1, вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК) и противоречи на добрите нрави, доколкото целта, за която същата е
уговорена, излиза извън естеството на нейните обезпечителни и обезщетителни функции. В
случая таксата "Гарант", посочена като глобална сума 1110 лева, се кумулира към
погасителните вноски, което води до скрито оскъпяване на кредита и дава възможност за
неоснователно обогатяване на на търговеца за сметка на потребителя. Тази такса в размер на
74% от размера на главницата заобикаля и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК и установените
максимално допустими размери на годишния процент на разходите по потребителски
кредити.
Съгласно чл. 9.1 от ОУ към договора при забава на плащането на погасителните
вноски по кредита кредитодателят начислява върху неиздължените (просрочените) суми за
времето на забава до окончателното изплащане на забавените задължение обезщетение за
забава в размер на законната лихва за забава за периода на забавата върху всяка забавена
погасителна вноска. Така за периода 05.10.2018 г. – 25.02.2019 г. законната лихва е в размер
на претендираната сума от 24,78 лева.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. В полза на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени разноски съразмерно с уважената
част от предявените искове в размер на 471,82 лева, от следните сторени разноски: 195,59
лева - държавни такси за исковото и заповедното производства, 800 лева – адвокатски
възнаграждения за представителство в исковото и заповедното производства. Ответницата
не е претендирала разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от ФИРМА, ЕИК *********, срещу
В. АНДР. М., ЕГН **********, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове, че В. АНДР. М. дължи
6
на ФИРМА на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 1187,50
лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит ФИРМА от 04.07.2018
г. и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 143 лева, представляваща договорна лихва за
периода 04.07.2018 г. – 05.12.2018 г. и сумата от 24,78 лева, представляваща лихва за забава
за периода 05.10.2018 г. – 25.02.2019 г., за които суми по ч. гр. д. № 11451/2019 г. на СРС, 82
състав, е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.04.2019 г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за главница за сумата над 1187,50 лева до претендираната сума от 1375 лева, иска за
договорна лихва за сумата над 143 лева до претендираната сума от 445 лева и за периода
06.12.2018 г. – 25.02.2019 г. и иска за сумата от 1014,98 лева, представляваща договорна
такса „Гарант“ за периода 04.07.2018 г. – 25.02.2019 г.
ОСЪЖДА В. АНДР. М., ЕГН **********, да заплати на ФИРМА, ЕИК *********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 471,82 лева – разноски в исковото и заповедното
производства.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7