Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 09.07.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ МИХАЙЛОВА
ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА - МЛАДЕНОВА
при участието на секретар Ирина В., като разгледа докладваното от съдия Луканов
въззивно гр. дело № 5462 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството по реда на Част втора, Дял
втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на ищцата Р.Х.Ч.,
чрез надлежно упълномощен представител, с която се обжалва изцяло решение № 21104
от 23.01.2020 г., постановено по гр. дело № 11607/2019 г. на СРС, III ГО, 91
състав. В жалбата се излагат твърдения, че решението е постановено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с
материалния закон. Иска отмяна на първоинстанционното решение и да се уважат
изцяло предявените искове. Сочи нови доказателства. Претендира разноски. Не
представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание въззивникът, редовно
призована, не се явява лично и не изпраща представител.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата
страна С.П.В. – ответник в първоинстанционното производство, не е подала
отговор на въззивната жалба. Не са заявени и доказателствени искания.
В открито съдебно заседание въззиваемата
страна, редовно призована, не се явява лично и не изпраща представител.
Във въззивното производство не са събрани нови
доказателства.
Софийски градски съд, в настоящия си състав, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу
подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим
съдебен акт. За въззивното производство държавна такса не се дължи от
въззивника на основание чл. 83, ал. 1, т. 2 от ГПК. По изложените съображения съдът
приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се
разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които
регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание.
Въззивната инстанция приема, че решението е и
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по
исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от
поисканото.
Р.Х.Ч. е предявила срещу С.П.В. кумулативно обективно
съединени искове с правно основание чл. 139, вр. чл. 140, ал. 1, т. 4 от СК и
чл. 149 от СК за присъждане на издръжка за периода от 23.01.2019 г. до
25.02.2019 г. и за определяне на издръжка в размер на 200 лв., считано от
датата на предявяване на исковата молба – 26.02.2019 г.
С обжалваното решение № 21104 от 23.01.2020
г., постановено по гр. дело № 11607/2019 г. на СРС, III ГО, 91 състав, исковете
са отхвърлени изцяло, като неоснователни.
Доводите във въззивната жалба касаят
неправилна преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства и
необоснованост, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по
делото.
Настоящият въззивен състав приема за изцяло неоснователни
наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното
решение.
Съгласно чл. 139 от СК, право на издръжка има лице,
което е неработоспособно и не може да се издържа от имуществото си.
Според чл. 140, ал. 1 и ал. 2 от СК, лицето, което
има право на издръжка, може да я търси в следния ред от: 1. деца и съпруг; 2.
родители; 3. бивш съпруг; 4. внуци и правнуци; 5. братя и сестри; 6. дядо и
баба и от възходящи от по-горна степен. Ако лицата от предходен ред нямат
възможност да дават издръжка, дължат издръжка лицата от следващия ред.
Размерът на издръжката се определя според
нуждите на лицето, което има право на издръжка, и възможностите на лицето,
което я дължи (аргумент от чл. 142, ал. 1 от СК).
Страните не спорят относно нуждата на ищцата
от допълнителна издръжка, обуславяща правото ѝ да я търси от своите
низходящи.
Спорният по делото въпрос е дали въззиваемата
страна – ответник в първата инстанция, е лицето, което следва да заплаща
издръжка на търсещата я Р.Х.Ч..
От събраните писмени доказателства се
установи, че С.П.В. е дъщеря на М.Х.С., починала на 13.12.2018г., която е
дъщеря на ищцата Р.Х.Ч.. Следва, че ответната страна е внучка на ищцата, респ.
попада в кръга на лицата от които може да се претендира издръжка. Същевременно се
установи, че ищцата е майка и на пълнолетната И.К.Ч., разпитана в качеството
ѝ на свидетел от първата инстанция. Съобразявайки императивно установения
ред на лицата, от които ищцата има право да търси издръжка (арг. от чл. 140,
ал. 2 от СК), следва да се приеме, че съдът дължи изследване възможностите на
лицето от което се претендира издръжката (внучката С.В.), едва след като е установена
невъзможността на И.К.Ч. – дъщеря на ищцата, да ѝ дава издръжка.
Съдът приема, че именно дъщерята на ищцата, съгласно
изброяването на лицата по чл. 140, ал.1, т.1 от СК, попадаща в групата на низходящите
родственици по права линия от първа степен, следва да предоставя исканата от
майка ѝ издръжка, тъй като се установи, че дъщерята е в трудоспособна
възраст, не страда от заболяване, което да я възпрепятства да реализира доход
от труд, както и няма данни да има алиментни задължения към свои ненавършили
пълнолетие деца.
Въззивният съд напълно споделя установената
от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените правни изводи въз
основа на доказателствата по делото, приети в първата инстанция, и не намира за
необходимо да ги преповтаря, като на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
Първоинстанционният съд е мотивирал и невъзможността на ответника да заплаща
претендираната от ищцата издръжка.
При изложените съображения и поради съвпадане
на приетите от двете съдебни инстанции изводи, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на делото, въззивницата няма
право на разноски и съдът оставя без уважение това искане.
Въззиваемата страна не претендира разноски и
съдът не дължи произнасяне.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 21104 от 23.01.2020г. по гр. дело № 11607/2019 г. по описа на Софийския районен съд, III ГО, 91 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Р.Х.Ч., ЕГН **********, за присъждане на разноски по въззивно гр. дело № 5462/2020 г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.